6№ 40 гр. София, 14.01. 2020 година

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от председателя С. Д гр.д. № 2542/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпилa e касационна жалба с вх. № 2429 от 19.03.2019 г. от Д.Д.М. и Т.Д.М., и двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Т. И. от АК-П., против въззивно решение № 18 от 14.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 5/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, Втори граждански състав, с което като частично е отменено решение № 1330 от 05.11.2018 г. по гр.д. № 766/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, е осъдена Прокуратурата на Р. Б да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на Д.Д.М. и Т.Д.М., в качеството им на наследници на Д.Т.М. от [населено място], [община], област П., починал в хода на процеса на 08.05.2018 г., сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от наследодателя им неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 234, ал. 1 НК, по което е признат за невинен и оправдан с влязла в сила на 11.10.2013 г. присъда по НОХД № 6710/2012 г. на Пловдивския районен съд, ведно със законните последици. С въззивното решение е отхвърлен искът за разликата от присъдените 1 000 лв. до размер от 3 000 лв., като е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която искът е отхвърлен за сумата от 47 000 лв. Релевират се касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, решени в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателите се позовават на задължителна съдебна практика - ППВС № 4/68 г. и на установена практика на ВКС, а именно - решение № 29 от 27.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2788/2016 г., IІІ г.о.; решение № 227 от 02.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2229/2016 г., IІІ г.о.; решение № 187 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1215/2011 г., IIІ г.о.; решение № 180 от 19.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 860/2015 г., IІІ г.о.; решение № 408 от 01.11.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1704/2011 г., IV г.о., решение № 191 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1836/2014 г., IІІ г.о.; постановени по реда на чл. 290 ГПК, с твърдението, че по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с нея. Поставените правни въпроси са: как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, както и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; какви са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължен ли е съдът да обсъди и мотивира всички факти и обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение; длъжен ли е съдът, прилагайки чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка; при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли да се вземат предвид не само външните проявления в здравословното и емоционално състояние на пострадалия, която неизбежно съпътства наказателната репресия, но и социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната, както и последици от незаконното обвинение върху начина на живот на пострадалия и същото следва ли да съответства, респ. да намери адекватен паричен еквивалент за преодоляването на неимуществените вреди като проява на справедливост.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Р. Б, не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че срещу наследодателя на касаторите Д. М. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 234, ал.1 НК, като на 27.09.2012г. е било извършено претърсване и изземване в търговския обект, стопанисван от него, на следващия ден – 28.09.2012г. е бил привлечен като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение - „парична гаранция“ в размер от 1500 лв. Обвинителния акт е внесен в ПРС на 05.10.2012г. и е образувано НОХД № 6710/2012 г., като с присъда от 14.03.2013г. е признат за невиновен и е оправдан. По подадения от прокуратурата протест е образувано ВНОХД №640/2013 на ПОС, приключило с решение на 11.10.2013г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда. От събраните гласни доказателства съдът е приел за доказано, че Д. М. е преживял стрес от воденото срещу него наказателно производство, което е било образувано по обвинение в тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, но от тях не е установено психическото напрежение от воденото производство да е довело до неблагоприятни последици относно професионалното развитие на лицето, относно търговските му контакти или доброто му име на търговец, както и за съществено засягане на социалния му живот, средата му, за ограничаване на контактите му. Единствените данни по делото за влошеното му здравословно състояние се съдържат единствено в показанията на св. В. Стоянова, които показания обаче не са в резултат на лични възприятия на свидетелката, а преразказват твърденията на ищеца М.. В тази връзка съдът е приел, че по делото не са представени никакви други доказателства в негова подкрепа - няма нито медицинска документация, нито експертиза, от които да се установи какво е било здравословното му състояние преди обвинението и какво е било по време на процеса и след него, както и при евентуално влошаване, дали има причинна връзка с повдигнатото обвинение. Приел е за недоказано и твърдението му за публично оповестяване на повдигнатото обвинение, с което наследодателят да е бил злепоставен в обществото, тъй като представената в тази насока разпечатка от интернет базирана медия съдържа информация с инициали на лицето, при което не може да се направи извод, че името му е било публично оповестено. С оглед на тези фактически данни, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено, че наказателното производство срещу първоначалния ищец, наследодател на касаторите, негови синове, е продължило около една година - от 27.09.2012г. до 11.10.2013г. Приел е, че безспорно негативните преживявания във връзка с воденото наказателно производство, започнало с претърсване и изземване в търговския обект, стопанисван от Д. М. и продължило с наказателно производство, развило се в две инстанции, съставляват неимуществена вреда за лицето, тъй като неминуемо причиняват стрес, негативни емоции и притеснения, поради което въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата - Прокуратурата на Р. Б по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съгласно тази разпоредба законодателят е предвидил репариране на всички вреди, понесени от гражданите в резултат на обвинения, по които впоследствие лицата са оправдани. По отношение на дължимия размер, с оглед прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, съдът е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат от незаконното обвинение е 1 000лв. като основанията за определяне на този размер са продължителността на процеса - около година, т.е. в един кратък и разумен срок, фактът, че лицето е било подложено на негативни изживявания – притеснения от извършваните процесуално-следствени действия, повдигане на обвинение за тежко умишлено престъпление, както и че спрямо него не са вземани тежки мерки за неотклонение, а само парична гаранция, с което не се е достигнало до съществено ограничаване на обичайния му начин на живот. Приел е, че не са доказани основания за присъждане на обезщетение над този размер, тъй като не са доказани нито твърденията за преживяно публично унижение в медиите, пред близки и познати, нито загуба на доходи, нито влошаване на здравословното му състояние.

За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

Обобщено, в изложението за допускане на касационно обжалване на касаторите е формулиран материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока, в конкретния случай въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди в резултат на незаконното обвинение. Заявените твърдения в касационната жалба фактически са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касаторите, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е кратката продължителност на воденото наказателно производство за тежко престъпление/около една година/, обстоятелството, че на ищеца е била наложена мярка на процесуална принуда – „парична гаранция”, а не най-тежката такава, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с оправдателна присъда и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е в размер на сумата от 1 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд с посочената задължителна съдебна практика, както и представена съдебна практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и приложените от касаторите решения, а не в противоречие с тях.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 18 от 14.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 5/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, Втори граждански състав, по касационна жалба с вх. № 2429 от 19.03.2019 г. от Д.Д.М. и Т.Д.М., и двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Д.Т.М. от [населено място], [община], област П., починал в хода на процеса на 08.05.2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: