Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * Убийство по особено мъчителен начин и с особена жестокост * предубеденост на съдебен състав * липса на мотиви * безпристрастен съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 203

гр. София, 13.08.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор П. МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 293/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на защитниците на подсъдимия Ж.Н.Г. адв. Т. и адв. Д. и жалба на подсъдимия К.К.Н. срещу решение № 386 от 11.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 324/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІІ състав.

В касационната жалба на адв. Т. и адв. Д. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснати процесуални нарушения или изменение на присъдата с намаляване на наложеното на подсъдимия Ж. Г. наказание. Твърди се, че той неправилно бил осъден в качеството на помагач за извършени преди убийството на пострадалия Н. Г. действия – осигуряване на достъп на извършителя К. Н. до жилището на пострадалия чрез предоставянето на ключ. В тази част първоинстанционната присъда и въззивното решение били мотивирани с хипотези, предположения и догадки, а не със събрани по надлежния процесуален ред безспорни и категорични доказатателства. Неправилно били кредитирани обясненията на подсъдимия Н., дадени на досъдебното производство на 10.11.2010 г., отречени в другите му разпити както на досъдебната фаза, така и пред съда. Игнорирайки последващите му обяснения, съдът дал приоритет на досъдебното производство в противоречие с принципа на чл. 7 от НПК и с решение на ВКС, НК, ІІ н. о. по н. д. № 644/99 г., съгласно което при отказ на подсъдимия от дадените на досъдебното производство обяснения, те следвало да бъдат ценени като доказателствено средство за неговата лична деятелност, но не и за деятелността на другите подсъдими. САС пренебрегнал демонстрираната от първоинстанционния съд очевидна предубеденост в мотивирането на осъдителната присъда с употребата на думата „нож”, като обсъждана от подсъдимите за извършване на убийството, която дума не била протоколирана като спомената от някой от тях. Ограничени били процесуалните права на подсъдимия Г. с отказа на съда да проведе следствен експеримент за установяване на обстоятелството колко ключа от връзката с ключове на пострадалия Н. Г. били за отключване на монтираните на вратата на жилището му брави. Липсвали доказателства, че при посещението в дома на подсъдимия Н. подсъдимият Ж. Г. знаел, че помага на убиеца на баща си, а за наличието на други конкретно посочени в жалбата факти съдът пропуснал да даде логично обяснение.

В представено от подсъдимия Ж. Г. чрез защитниците му допълнение към касационната жалба са детайлизирани залегналите в жалбата оплаквания, като са изложени и нови доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Критикува се начинът на изготвяне на въззивното решение, като се твърди, че преповтаряло съдържанието на мотивите към първоинстанционната присъда с дословно възпроизвеждане на части от тях на л. 11 –л. 15 от решението. Цитирана е практика на ВКС, че в такива случаи липсвало формирано самостоятелно вътрешно убеждение на решаващия съдебен състав. Касаторът изтъква, че свидетелските показания били анализирани селективно само в частите им, подкрепящи обвинителната теза, като били игнорирани частите, опровергаващи кредитираните от САС и поясняващи защо твърденията им в досъдебното производство не били правилно отразени. Подробно е аргументирано твърдението на жалбоподателите, че осъдителната присъда незаконосъобразно била изцяло базирана върху отречените обяснения на подсъдимия Н. от досъдебното производство, представляващи „оговор”, което обстоятелство въззивният съд не отчел. Оспорени са кредитираните от съда свидетелски показания като едностранчиво анализирани. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е мотивирано с липса на обоснована и обективна оценка на всички относими към наказанието обстоятелства, при която не били отчетени в нужната степен добрите характеристични данни и сравнително тежкото семейно положение на подсъдимия Г..

В саморъчната жалба на подсъдимия К. Н. са залегнали твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяване на атакуваното решение на САС и явна несправедливост на наложените му наказания за извършените престъпления, които оплаквания се обхващат от касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Изложени са доводи, че решението било изградено на основата на предположения, без да бъдат обсъдени съществени доказателствени материали и доводи на защитата; че били налице противоречия и липса на мотиви при изготвяне на съдебния акт; че при определяне на наказанието като отегчаващи били приети обстоятелства, включени в правната квалификация на деянието, а не били обсъдени всички смекчаващи, посочени от защитата. Към ВКС са отправени искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или изменение на съдебния акт.

В допълнение към касационната жалба на подсъдимия Н. чрез защитника му адв. Г. се твърди, че при разглеждане на делото били допуснати груби нарушения на процесуалните правила, свързани с правилната оценка на доказателствата по чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 от НПК; доказателственият анализ противоречал на правилата на формалната логика; вътрешното убеждение на въззивния съд по правнорелевантни факти било изградено в противоречие с изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 от НПК; атакуваният съдебен акт почивал на предположения и бил в разрез със забраната за постановяване на осъдителна присъда единствено на база самопризнанията на подсъдимия Н., които не били подкрепени с други доказателства. Жалбоподателят поддържа, че съдът базирал решението си, изхождайки от неистинността на обясненията на подсъдимия Г., дадени на досъдебното производство, които били неотносими за предмета на доказване, тъй като не касаели главния факт. Съдът с предположения стигнал до изводи за съдържанието на проведения между двамата подсъдими телефонен разговор непосредствено преди инкриминираното деяние и за договорките между тях. Въпреки многократните възражения на защитата, също на базата на предположения съдът приел, че достъпът на подсъдимия Н. до жилището на пострадалия бил подсигурен от подсъдимия Г., предавайки му ключ. Нарушавайки правото на защита на подсъдимите, съдът отказал събирането на доказателства посредством извършването на следствен експеримент, с който да се установи с колко ключа се влиза в жилището, като се задоволил с излагането на версии откъде евентуално подсъдимия Г. се снабдил с ключа и колко брави семейството обикновено заключвало. Съдът неправилно изключил възможността събитията да са се развили при условията на неизбежна отбрана по посочения от подсъдимия Н. начин в обясненията му, дадени на 09.11.2010 г. пред полицейски служител в рамките на полицейското задържане. Жалбоподателят Н. оспорва извода на САС, че следва да бъде характеризиран като жесток човек, от който е изведена квалификацията „особена жестокост”. Не се съгласява и с приетото наличие на квалифициращото обстоятелство за настъпване на смъртта по особено мъчителен за пострадалия начин, тъй като нараняването в коремната му област не носело прижизнен характер, а продължителността на саморазправата не надхвърляла 2-3 минути. С оглед на изложеното касаторът Н. счита, че неправилно бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 116 от НК, вместо по чл. 119 от НК. При индивидуализацията на наложеното му наказание неправилно били отчетени като отегчаващи други квалифициращи обстоятелства, за които нямало повдигнато обвинение – предумисъл и користна цел, а били пропуснати смекчаващи такива – младата възраст на подсъдимия Н., трудовата му ангажираност, положителните характеристични данни, съобщени от свидетелите В. Б. и Б. Б., искреното му съжаление и признаването на вината и даването на подробни обяснения още в хода на досъдебното производство. Предвид тези факти наказанието на подсъдимия следвало да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК.

В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия Ж. Г. адв. Т., жалбоподателят К. Н. и неговите защитници адв. Г. и адв. Г. поддържат исканията си по изложените подробни съображения в касационните им жалби, в депозираните допълнения към тях и в представените от адв. Г. писмени бележки. Жалбоподателят Ж. Г., редовно призован, не се явява.

Представителят на ВКП дава заключение, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Частният обвинител З. К., наследник на починалия частен обвинител Н.Г.Х., и процесуалните й представители адв. Г., адв. А. и адв. А. поддържат становище за неоснователност на подадените касационни жалби.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда от 07.01.2014 г., постановена по НОХД № 5614/2011 г., СГС, НО, 27 състав, е признал подсъдимия К.К.Н. за виновен в това, че на 06.11.2010 г. в [населено място] в съучастие като извършител с Ж.Н.Г. – помагач, умишлено умъртвил Н.Ж.Г., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода.

Подсъдимият Н. е признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК – за това, че от неустановена дата до 09.11.2010 г. в гр. София без надлежно разрешение държал боеприпаси – 12 броя патрони, кал. 7.62 мм., тип „ТТ”, за което на основание чл. 54 от НК му е определено наказание две години лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по обвинението за държане без надлежно разрешение на огнестрелно оръжие – пистолет „ТТ”, кал. 7.62 мм., модел „М.”, фабр. № ..., както и за разликата в броя на боеприпасите от 12 до 57 броя патрони.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия К. Н. най-тежкото от определените наказания за извършените престъпления, а именно осемнадесет години лишаване от свобода, което на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор, а на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК при изпълнението на определеното общо наказание е приспаднато предварителното му задържане, считано от 10.11.2010 г. до влизане на присъдата в сила.

Със същата присъда съдът е признал подсъдимия Ж.Н.Г. за виновен в това, че на 06.11.2010 г. в гр.С. в съучастие като помагач умишлено улеснил извършителя К. Н. да извърши убийството на баща му Н.Ж.Г., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода, което наказание на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК при изпълнението му е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 08.11.2010 г. до 06.05.2011 г., и с мярка за неотклонение „домашен арест”, считано от 06.05.2011 г. до 23.08.2011 г.

На основание чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението по чл. 339, ал. 2 от НК – 12 броя стандартни пистолетни боеприпаси – патрони, кал. 7.62 мм., тип „ТТ”, като е постановил на служба „КОС” при 05 РУП-СДВР да бъде предадено стандартно огнестрелно оръжие пистолет „ТТ”, кал. 7.62 мм., модел „М.”, фабр. № ...., както и 45 броя стандартни пистолетни боеприпаси – патрони, кал. 7.62 мм., тип „ТТ”.

В тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски.

По протест на СГП (за оправдаване на подсъдимия Ж. Г. за извършените от него действия по заличаване на следите от престъплението след умъртвяването на пострадалия Н. Г., за което не е имало предварителна уговорка между подсъдимите, и за несправедливо занижаване на наложените на подсъдимите наказания) и жалби на защитниците на подсъдимите К. Н. и Ж. Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 324/2014 г. по описа на САС, НО, ІІ състав, като с решение № 386 от 11.11.2014 г. въззивният съд е изменил присъдата на първата инстанция, като е оправдал частично подсъдимия Ж.Н.Г. за това, че умишлено е улеснил извършителя К. Н. да умъртви баща му Н.Ж.Г., като е заличил следи от престъплението чрез изхвърляне на оръжието и дрехите на извършителя и запалването им в местността „К.” до [населено място]; увеличил е размера на наложеното на подсъдимия Ж.Н.Г. наказание лишаване от свобода на осемнадесет години; потвърдил е присъдата в останалите й части.

Касационните жалби на подсъдимия К. Н. и защитниците на подсъдимия Ж. Г. адв. Т. и адв. Д. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК.

В процесуалните документи, с които е сезиран ВКС, са възведени всички касационни поводи, като в основните си части касационните жалби са подробно аргументирани с доводи за допуснати конкретни процесуални нарушения, част от които с характер на абсолютни по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 и т. 3 от НПК (липса на мотиви на въззивното решение и незаконен състав на съда, постановил първоинстанционната присъда, който порок не е бил отстранен от въззивния съд чрез отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане). На първо място, касационната инстанция следва да се произнесе по изтъкнатия касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като евентуалното му наличие предопределя отмяната на проверявания съдебен акт и препятства обсъждането на материалната му законосъобразност и справедливост.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни претенциите на касаторите Ж. Г. и К. Н. и техните защитници за допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните.

При прегледа на решението по ВНОХД № 324/2014 г. по описа на САС ВКС констатира, че не е постановено при допуснато процесуално нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. В атакувания съдебен акт (стр. 15 – стр. 37) задълбочено и изчерпателно са изложени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил залегналите във въззивните жалби възражения на защитниците на подсъдимите, в значителна степен идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (стр. 7 – стр. 12 от решението), кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. На стр. 13 – стр. 29 е обективиран изключително детайлен и прецизен аналитичен разбор на доказателствената съвкупност. В съдържанието на съдебния акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (стр. 29 – стр. 36 от решението), като са отразени и обстойни съображения във връзка с индивидуализацията на наложените на подсъдимите Ж. Г. и К. Н. наказания. Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира в максимална степен и правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е частично изменена първоинстанционната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството. Установените действителни качества на атакувания съдебен акт свидетелстват за високи професионални умения на състава на САС при осъществяването на предмета на доказване и обуславят неоснователността на отправените от жалбоподателите оплаквания за липса на мотиви.

ВКС не се съгласява с възражението на адв. Т. и адв. Д., че въззивната инстанция е повторила съдържанието на мотивите на първоинстанционния съд, дословно възпроизвеждайки техни части чрез компютърни техники – програмите „copy – paste”. Цитираните в допълнението към тяхната касационна жалба конкретни решения на състави на ВКС (Р № 340 от 16.04.2014 г. по н. д. № 1049/2013 г., НК, ІІ н.о., Р № 164 от 05.04.2012 г. по н. д. № 380/2012 г., НК, ІІ н.о., Р № 89 от 17.03.2014 г. по н.д. № 121/2014 г., НК, ІІІ н.о.) са неотносими към процесуалната ситуация по настоящото дело. В практиката на ВКС механичното възпроизвеждане на мотивите към първоинстанционната присъда във въззивното решение, без конкретни отговори на отправените от страните възражения, действително еднозначно се оценява като порочен подход. Няма спор, че функциите на въззивния съдебен акт не могат да бъдат успешно осъществени с дословна репродукция на съдържанието на първоинстанционния. При използването на такъв незаконосъобразен прийом въззивната инстанция не формира собствено вътрешно убеждение, тъй като на практика не е осъществила самостоятелна проверка на приетите от първоинстанционния съд факти на деянието и юридически изводи. Посочените от касатора актове на ВКС се отнасят именно до хипотезите, при които собствената аналитична и оценъчна дейност на въззивната инстанция недопустимо е заместена с буквален преразказ на първоинстанционния акт, без да са дадени ясни отговори на доводите на страните съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Контролираният в настоящото производство съдебен акт категорично не се причислява към подобни случаи, защото недвусмислено обективира самостоятелно установяване на релевантните факти, собствен критичен анализ на доказателствената съвкупност, суверенна оценка на доказателствените материали, независима правна интерпретация на приетата фактология. Неоснователно се твърди, че във въззивното решение (л. 11 – л. 15) механично били пренесени съответните части от мотивите на първоинстанционния съд. В посочените фрагменти на атакувания съдебен акт са описани отделни фактически констатации, установени от САС (л. 11 и л. 12), на л. 12 и л. 13 е проследена хронологията на осъществените действия по разследване след установяване на извършеното убийство – оглед на местопроизшествие на 07.11.2010 г., повторен оглед на местопроизшествие на 08.11.2010 г., оглед на трупа на пострадалия Н. Г., претърсване и изземване в жилището на подсъдимия Ж. Г. и т. н., а на л. 13 до л. 15 е възпроизведено съдържанието на заключенията на назначените експертизи – съдебномедицинска експертиза на подсъдимия Ж. Г., съдебномедицинска експертиза на трупа на пострадалия Н. Г., химична експертиза, съдебномедицински експертизи на веществени доказателства, съдебномедицинска експертиза на веществени доказателства по метода на ДНК профилиране, трасологична съдебномедицинска експертиза, балистични експертизи, лицево-идентификационна експертиза, съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. Тъй като същността на доказателствените източници обективно е една и съща, а изведените въз основа на тях факти са еднозначно приети от съдилищата, то и съответствието между съдържанието на двата съдебни акта е оправдано.

Довод за липса на мотиви е залегнал и в касационната жалба на подсъдимия К. Н., но той не подлежи на изрично обсъждане, тъй като е голословно заявен и напълно немотивиран. (В изготвеното от адв. Г. допълнение към жалбата също не са изложени конкретни аргументи, подкрепящи наличието на такова процесуално нарушение, а напротив, признава се, че съставът на САС е „изложил в мотивите си подробни съображения относно кои източници на доказателства счита за достоверни/недостоверни и по какви причини”). След като самият жалбоподател Н. не е изяснил в какво точно се състои претендираната липса на мотиви, касационният съд няма как да разкрие самостоятелно волята му.

Касационната жалба на защитниците на подсъдимия Ж. Г. съдържа неоснователно оплакване и за друго допуснато абсолютно процесуално нарушение – по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК – незаконен състав на първоинстанционния съд поради неговата предубеденост, който порок бил пренебрегнат от въззивния съд. Не отговаря на истината твърдението, че това отправеното възражение е било игнорирано от САС. На л. 15 от решението е развито законосъобразното становище на въззивния състав за липса на причини да се счете, че първостепенният съд е демонстрирал предубеденост или заинтересованост от изхода на делото. Настоящият съдебен състав също приема, че опасението на защитниците за пристрастност на решаващия съдебен състав е породено на практика само от факта, че лансираната от подсъдимия Ж. Г. защитна теза е била отхвърлена, като той е бил признат за виновен и осъден по предявеното му обвинение. По делото не се съзират каквито и да е реални основания, които биха могли да съставляват легитимна причина за съмнение в непредубедеността на съда. В протоколите от проведените съдебни заседания няма данни, които да сочат, че членовете на съдебния състав са били обвързани по някакъв начин от предварително формирано убеждение във виновността на касатора Г.. В хипотезата на чл. 29, ал. 2 от НПК е необходимо да съществуват факти, които по естеството си до поставят под съмнение обективността и безпристрастието на съдебния акт – да указват на пряка или косвена заинтересованост на съдебния състав или негов отделен член от изхода на делото или на неговата предубеденост. Без наличието на такива конкретни обстоятелства, чрез които да се прояви пристрастността на съда, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната му функция. „Очевидна” предубеденост на съдебния състав не може да бъде обоснована с аргументите на защитниците адв. Т. и адв. Д., че на стр. 5 в мотивите на СГС била употребена думата „нож”, като обсъждана от двамата подсъдими за извършване на убийството, въпреки че не е била споменавана от никой тях. Това обстоятелство не е убягнало от вниманието на САС (л. 25 от решението), който е констатирал, че първоинстанционният съд действително е приел фактическото положение, че първоначалното решение на двамата подсъдими било подсъдимият Н. да причака някъде пострадалия и да го намушка с нож, въпреки че в обясненията на подсъдимия Н. буквално е заявено, че двамата подсъдими са обсъждали той да „наръга” пострадалия, без да се споменава с какво точно оръдие. Посочената фактическа констатация на СГС е изведена в резултат на процесуално незаконосъобразна аналитична дейност, тъй като първоинстанционният съд се е подвел от логическата взаимосвързаност на фактите, че двамата подсъдими са обсъждали пострадалият да бъде „наръган”, и че впоследствие в местността край [населено място] е било намерено оръдието на престъплението – нож с дъговидно извит заострен връх. Непрецизността в доказателствената дейност на първата инстанция при формулирането на обсъжданото фактическо положение съставлява по естеството си типично процесуално нарушение – позоваване на доказателства, които обективно не се съдържат в обясненията на подсъдимия Н., с което е допуснато преиначаване (изопачаване) на действителното съдържание на доказателственото средство. Аналитичният разбор на СГС в тази част наистина търпи критика, тъй като доказателствените материали следва да се обсъждат и възприемат стриктно съобразно действителното им съдържание. Констатираното нарушение обаче нито е съществено по значение, доколкото не променя общия контекст на уговорките между двамата подсъдими, нито обуславя извод за пристрастност. Не всяко процесуално нарушение може да бъде интерпретирано като демонстрация на предубеденост. Такова разбиране обезсмисля необходимостта от съществуването на всички разпоредби на чл. 348, ал. 3 от НПК, извън хипотезата на т. 3. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са изразявали предварително становище по съществените въпроси, касаещи наказателната отговорност на подсъдимите, не са обявявали отнапред за неоспорими фактически положения, релевантни за правилното решаване на делото, нито са издали по някакъв начин вътрешното си убеждение, не са ползвали неприемливи за съдебен акт лексика и тон, издаващи тенденциозна позиция за осъждането на подсъдимите, не са манифестирали негативизъм към тях, не са употребявал недопустими квалификации по отношение на начина на провеждане на защитата. Напротив, присъщата на безпристния съд обективност е красноречиво илюстрирана от последователното изключване от годната доказателствена маса на всички доказателствени материали, по отношение на които съдилищата са съзряли нарушения при събирането и оценката им (САС е коригирал изтъкнатата по-горе неправилна интерпретация на обясненията на подсъдимия Н. във връзка със съдържанието на предварителните им разговори за начина на извършване на убийството, а съставът на СГС сам е констатирал собственото си нарушение – незаконосъобразното приобщаване посредством техниката на чл. 281, ал. 4 от НПК на показанията на свидетелките Н. Г. и М. Г., сестра и майка на подсъдимия Ж. Г., които са се позовавали на правото си по чл. 119 от НПК, като не ги ползвал при изграждане на фактическата обстановка).

Предубеденост не може да бъде съзряна и в отказа на СГС да уважи доказателственото искане на защитниците за извършване на следствен експеримент за установяване на обстоятелството колко ключа от връзката с ключове, намерена от вътрешната страна на вратата на жилището на пострадалия Н. Г., отключват монтираните на вратата брави, каквито доводи са развити в касационните жалби и на двамата подсъдими. Липсват основания да се приеме, че с отхвърлянето на доказателственото искане са нарушени основни принципи на наказателния процес, залегнали в разпоредбата на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Непълнота на доказателствата има, само ако при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване, а разглежданият случай не е такъв. Щом обективно и мотивирано е преценено, че установяването на броя на ключовете на пострадалия, отключващи поставените на вратата брави, не допринася за пълноценното очертаване на картината на деянието, съдът не допуска нарушение на чл. 13 и чл. 107, ал. 3 от НПК, нито пък проявява обвинителен уклон. Следва да се подчертае принципното разбиране на настоящия съдебен състав, че отказите на съдилищата по фактите да уважат дадени доказателствени искания не могат да се разглеждат като проява на обвинителен уклон, освен когато са резултат от преднамерена необективна дейност по ръководство на процеса. Правомощие на решаващия съдебен орган е да прецени и да се произнесе по допустимостта, относимостта и достатъчността на доказателствените материали при балансирано съчетание на задълженията, от една страна, да не накърни нужния обем от факти, значими за правилното решаване на делото, а от друга страна, да не допусне неоправдано прекомерно разширение на обсега на предмета на доказване. На съда не може да се забрани да упражнява законните си правомощия и да отхвърля неоснователни доказателствени искания под страх от обвинения в предубеденост и отмяна на съдебния акт. По същество това би представлявало недопустима цензура на вътрешното му убеждение и би разкрило широки възможности за злоупотреба с права от страна на недобросъвестните им носители.

Неоснователни са залегналите и в двете касационни жалби оплаквания за нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 18, чл. 107, чл. 303, ал. 1 от НПК при формулирането на фактическите положения относно съдържанието на проведения между двамата подсъдими телефонен разговор непосредствено преди инкриминираното деяние и за договорките между тях; осигуряването на достъп на извършителя К. Н. от страна на подсъдимия Ж. Г. до жилището на пострадалия чрез предоставянето на ключ; поведението на подсъдимия Н. и пострадалия Н. Г. в жилището на последния към момента на осъществяването на убийството и др. Прецизността и обективността на извършения доказателствен анализ категорично опровергават твърденията на защитниците на подсъдимите Ж. Г. и Н. за едностранчиво и превратно възприемане на доказателствения материал и за мотивиране на атакувания съдебен акт с „хипотези, предположения и догадки”. Всички релевантни фактически обстоятелства, включително и конкретно оспорените от защитниците, са изведени, преди всичко, въз основа на преките доказателства, съдържащи се в прочетените на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК обяснения на подсъдимия Н., дадени на досъдебното производство при двата му разпита на 10.11.2010 г. (т. 1, л. 78-80, л. 82-84 от досъдебното производство). Въззивният съд е преценил съдържанието на това доказателствено средство за подробно, последователно, непротиворечиво, изясняващо детайлно всички съществени елементи на инкриминираното деяние – подготовката му, мотивите на подсъдимите за извършването му, договорките между тях (включително и обсъдената тема при проведения между двамата телефонен разговор непосредствено преди проникването на подсъдимия Н. в дома на пострадалия), механизма и начина на причиняването на смъртта на пострадалия Н. Г., използваното оръжие, заличаването на следите от престъплението.

Надлежно приобщените към доказателствения материал обяснения на подсъдимия Н. не са негоден доказателствен източник, както считат защитниците, поради което СГС и САС не са допуснали процесуални нарушения, като са се позовали на това доказателствено средство. Не може да се сподели залегналият в касационната жалба на защитниците на подсъдимия Ж. Г. довод, че с прочитането на обясненията на подсъдимия Н. по предвидения процесуален ред и при наличието на предвидените в чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК предпоставки е даден приоритет на досъдебното производство в противоречие с принципа на чл. 7 от НПК. Без съмнение, всички основополагащи начала на наказателното производство се разгръщат в пълнота в съдебната му фаза, което определя водещото й, централно място в цялостния наказателен процес. Отредената от чл. 7, ал. 2 от НПК помощна роля на досъдебното производство не следва обаче да се разбира като изначална недопустимост да се ползват събраните в хода на разследването доказателства, напълно анулираща резултатите от подготвителна фаза на процеса. В определени случаи съдът има правомощието да приобщава доказателствени материали от досъдебното производство (напр. чл. 279, чл. 281, чл. 283 от НПК). Тъй като такива хипотези представляват законоустановено отклонение от въплътения в чл. 18 от НПК принцип на непосредствеността, те са изрично уредени в процесуалния закон, приложението им зависи от наличието на конкретни регламентирани предпоставки, като са предвидени и гаранции за осигуряване на правото на справедлив процес (напр. чл. 279, ал. 4, чл. 281, ал. 8 от НПК). При това правомощието на съда да използва законоустановените процесуални техники за приобщаване на доказателствени материали от досъдебното производство не е предоставено на усмотрение на съдебния орган, а с оглед изискванията на чл. 13, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 от НПК се упражнява задължително при наличието на съответните предпоставки за това. НПК не разграничава достоверността на доказателствените материали в зависимост от фазата на наказателния процес, в която са допуснати и събрани. Щом са законосъобразно приобщени съгласно изискванията на закона, доказателствените материали от досъдебното производство имат същата доказателствена стойност, както и тези, събрани в хода на съдебното следствие. Без значение в коя фаза на процеса са набавени, всички доказателства подлежат и на лична и непосредствена проверка в съдебно заседание в условията на публичност, устност, състезателност и при равенство на процесуалните права на страните, а оценката им се извършва наред с останалите доказателства при спазване на предвидените в НПК правила. Последващият отказ на подсъдимия да даде обяснения непосредствено пред съда, както и оттеглянето на признанията му, не елиминират автоматично валидността на законосъобразно депозираните на досъдебното производство обяснения. Дори те да бъдат впоследствие отречени, след приобщаването и проверката им по предвидения процесуален ред съдът има суверенното право да ги прецени за истинни, да им гласува доверие и да основе върху тях осъдителните си изводи. Съществен е подходът за оценка на това доказателствено средство – необходимо е да се изследва много внимателно, да се съпостави с останалия доказателствен материал, да се обсъди както самостойно, така и в контекста на останалите доказателства. В разглеждания случай съставът на САС е използвал тъкмо този законосъобразен прийом на щателна и детайлна проверка на самопризнанията на подсъдимия Н. поотделно и в съчетание с другите установени по делото факти.

Изложеното се отнася в пълна степен и до повдигнатия от адв. Т. и адв. Д. въпрос за „оговора” – обясненията на подсъдимия Н. в частите им, касаещи престъпната деятелност на подсъдимия Ж. Г., които също правилно са поставени в основата на присъдата. Тези части от обясненията на подсъдимия Н. биха могли да бъдат изключени само, ако не бяха подкрепени с други доказателствени материали, а в настоящия случай са налице достатъчно такива, които ги потвърждават. Доказателствената тежест на уличаващите подсъдимия Ж. Г. части от приобщените обяснения на подсъдимия Н. от досъдебното производство се увеличава и с оглед обстоятелство, че по делото не са установени данни за наличието на някакъв интерес на подсъдимия Н. да обвинява другия подсъдим или за стремеж да облекчи собственото си положение. Най-важното е, че обясненията на подсъдимия Н. съвсем не са единственият източник на обвинителни доказателства срещу него и съучастника му подсъдимия Ж. Г., както правилно са съобразили и предходните съдебни състави. В мотивите на атакуваното решение САС много обстойно е коментирал този въпрос, пунктуално е изброил един по един всички доказателствени източници и съдържащите се в тях доказателства, подкрепящи прочените обяснения на подсъдимия Н. от 10.11.2010 г., като настоящата инстанция няма какво да добави към изчерпателно изложените прецизни съображения. Достатъчно е да се посочат протоколите за оглед на жилището на пострадалия Н. Г. и на местността „Кариерите” край [населено място], показанията на св. Н., пред когото подсъдимият Н. е разказал за убийството и на свидетелите С., Т., Г., К. и Р., в чието присъствието подсъдимият Г. е завел разследващите органи до бензиностанцията, от която е купил бензин, и до точното място край [населено място], където е изгорил вещите на извършителя Н., в т. ч. и ножа, с който е било реализирано деянието, със заключенията на назначените експертизи – на съдебномедицинската експертиза на трупа на пострадалия Н. Г., на трасологичната съдебномедицинска експертиза, съгласно което установените увреждания по трупа на пострадалия, вкл. и защитните наранявания по ръцете му, отговарят да са причинени с оръжие с характеристиките на намерения нож, на съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства (л. 191-196, т. 2 от досъдебното производство), установяваща, че иззетият при огледа на трупа косъм от вътрешната страна на дланта на пострадалия произхожда от брадата на подсъдимия Н., на ДНК експертизите, видно от които кръвта по декоративен капак на електрически контакт в дома на пострадалия и по връхната дреха и панталона на пострадалия произхожда от подсъдимия Н., на съдебномедицинската експертиза на подсъдимия Н., при освидетелстването на когото са били констатирани две линейни рани по лявото бедро от действието на режещ предмет. При наличието на ясно аргументираните еднопосочни констатации на двете съдебни инстанции, че изявленията на подсъдимия Н. от посочената дата изцяло кореспондират на посочените доказателствени материали, ВКС окачествява възраженията на защитниците срещу съдебната оценка на обясненията му единствено като израз на субективно недоволство от крайните изводи на съдилищата, лишено от реална доказателствена основа.

Значимо място в касационните жалби на защитниците на подсъдимия Ж. Г. и на подсъдимия Н. е отредено на оплакванията срещу приетото от съдилищата фактическо положение във връзка с начина на проникване на подсъдимия Н. в жилището на пострадалия Н. Г. – чрез предоставен от подсъдимия Ж. Г. ключ. Касаторите не държат сметка, че абсолютно същото по смисъл възражение за необоснованост на посоченото фактическо положение е било отправено от тях и с въззивните им жалби, като САС им е предоставил на стр. 26 – стр. 29 от атакуваното решение пространен изчерпателен отговор, който няма с какво да бъде допълнен. Известно е, че касационната инстанция поначало действа като такава „по правото” и няма правомощия да проверява правилността на законосъобразно изведените в процесуален план от съдилищата по същество фактически констатации. Установените от САС факти не могат да бъдат оспорени с претенции за нарушаване на прогласената от чл. 303, ал. 1 от НПК забрана. Щом някоя от възможните версии за събитието на престъплението е подкрепена със сигурни доказателства, тя се превръща в категорична фактология на деянието. Такъв е и разглежданият случай, в който фактическите изводи, че подсъдимият Ж. Г. е дал на подсъдимия Н. ключ от жилището на баща му, са основани не на недопустими предположения, а на обективни доказателства, почерпени от приобщените обяснения на подсъдимия Н. от 10.11.2010 г., убедително потвърдени от логическата взаимовръзка между доказаните обстоятелства, че подсъдимият Н. обективно е проникнал в дома на пострадалия, намирал се е вътре в него по време на извършване на деянието, а входната врата не е била взломена. Достоверността на обясненията на подсъдимия Н. внимателно е била проверена и чрез контролни факти, като въззивният съд наблюдателно е констатирал пълна кореспонденция между неговото твърдение, че на излизане от жилището не е заключил вратите и показанията на св. Ю. (който е открил трупа на пострадалия), че е намерил апартамента отключен. Некоректно е даденото с касационната жалба на защитниците на подсъдимия Ж. Г. тълкуване на съдържанието на въззивното решение в частта му относно посочените от съда способи, чрез които подсъдимият Г. е могъл да се снабди с ключ от жилището на баща си. На л. 27 от атакувания съдебен акт са изредени неизчерпателно редица потенциално възможни начини той да се е сдобил с ключа от дома на родителите си – да е притежавал собствен ключ; да го е получил от майката, сестрата и съпругата на подсъдимия Г. (които са отказали да свидетелстват в наказателното производство); да си е извадил дубликат и др. С тези хипотези съдът е илюстрирал заключението си, че не е изключена възможността подсъдимият Ж. Г. да е държал във фактическата си власт ключ от дома на родителите си, като за изчерпателност е изброил и някои от вариантите за това. Въпросите откъде точно го е получил и на какво основание е разполагал с него са странични за предмета на доказване по чл. 102 от НПК и съдът не им дължи категоричен отговор. Посочените хипотези не се отнасят до решаващите правнорелевантни за отговорността на подсъдимия Ж. Г. факти, които са установени съгласно изискванията на чл. 303, ал. 2 от НПК категорично, безспорно, по несъмнен начин – че той е разполагал с ключ от жилището на пострадалия Н. Г. и го е предоставил на извършителя на убийството подсъдимия Н., Верните разсъждения на САС в посочения смисъл не се дискредитират от настоятелно подчертаваните от защитниците на подсъдимия Ж. Г. обстоятелства, че ключът, с който подсъдимият Н. е отключил жилището на пострадалия, не е бил открит и приобщен към доказателствените материали, тъй като не е бил намерен сред запалените след деянието вещи, свързани с убийството, в района на [населено място]. От обясненията на извършителя Н. наистина се изяснява само, че след деянието той е върнал ключа на подсъдимия Ж. Г., като отсъства каквато и да е информация за това какво е сторил впоследствие с ключа този подсъдим. Тези детайли нямат тежестта, придавана им от защитниците, тъй като също надхвърлят обхвата на обстоятелствата, които имат значение за правилното решаване на делото. Те, както и фактите във връзка с оказаната помощ на наранения подсъдим Н. и опитът за унищожаване на следите от престъплението, касаят последваща дейност на подсъдимия Ж. Г., неотносима към обективната и субективна съставомерност на инкриминираното му обвинение за помагачество при убийството на баща му. От друга страна, както основателно е изтъкнал въззивният съд, липсата на данни за ключа след връщането му на подсъдимия Ж. Г. не се отразява върху достоверността на приобщените обяснения на подсъдимия Н., чиято истинност е потвърдена от достатъчно други доказателствени материали, описани по-горе.

Във въззивното решение на л. 28 е даден подробен отговор и на възражението на адв. Г., че било напълно възможно непосредствено след прибирането си самият пострадал да е пуснал подсъдимия Н. в дома си, който искал да разговаря с него за емоционалните си отношения с дъщеря му, а пострадалият да го е нападнал с оръжие. Присъщата на пострадалия недоверчивост и подозрителност към непознати хора заради осъщественото срещу него в миналото нападение и обясненията на самия подсъдим Н. от 10.11.2010 г. относно начина, по който е проникнал в жилището, категорично изключват достоверността на така лансираната версия. На л. 31 от решението, съответно, са изложени убедителни доводи, с които аргументирано е отхвърлена вероятността пострадалият Н. Г. да е предприел нападение срещу подсъдимия Н.. Касационната инстанция не счита за необходимо да обосновава с допълнителни съображения становището си за неоснователност на тези оплаквания на касатора Н., доколкото те по същество са насочени срещу обосноваността на приетите от САС фактически положения и поначало не подлежат на обсъждане от ВКС. Следва единствено да се маркира, че дори само фактът, че подсъдимият Н. е отишъл в дома на пострадалия въоръжен с много опасно оръжие – ловджийски нож със значителни размери – недвусмислено обуславя несъстоятелност на поддържаната теза, тъй като красноречиво обективира действителните намерения на жалбоподателя и предприетите от него действия срещу пострадалия.

Неоснователно е и възражението на защитниците на подсъдимия Ж. Г., че съдът не дал логично обяснение на редица факти – че сред обгорелите вещи били намерени дрехи, за които нямало данни да са били в „тоалета” на подсъдимия Н. при извършване на деянието; по каква причина там имало бели ръкавици, за които никой не споменавал, а липсвали черните ръкавици, които носел подсъдимият Н. при извършване на убийството; защо в колата на подсъдимия Н., с която се придвижил, не била намерена кръв, въпреки полученото от него нараняване на бедрото, свързано с обилно кръвотечение. Тези обстоятелства са без значение за правилния изход на делото, при положение, че е установено по несъмнен начин, че именно подсъдимият Ж. Г. е отнесъл до местността „Кариерите” вещите на подсъдимия Н., по които е имало следи от престъплението и ги е запалил; че при огледа на това място са били намерени обгорени остатъци от различни материи и оръжието на престъплението; че по време на деянието подсъдимият Н. се е самонаранил с ножа в областта на лявото бедро. Решаващият съдебен орган няма задължение да събира доказателства и да се произнася по други факти и обстоятелства извън предмета на доказване, които по същество не допринасят за правилното решаване на делото. Напротив, съдът трябва внимателно да следи да не се допусне неоправдано прекомерно разширение на обсега на предмета на доказване, което води до излишно забавяне на производството, отслабва целенасочеността на съдебното следствие, неоснователно затормозява процеса на разкриване на обективната истина, претрупвайки го с ненужни доказателствени материали, отклоняващи вниманието от съществените съставомерни факти.

Изрично цитираните от защитниците на подсъдимия Ж. Г. показания на свидетелите Ц., И.-А., С., Т., Г., Р. и К. са преценени стриктно съобразно действителния им смисъл и в контекста на останалите доказателствени материали, поради което не могат да бъдат оспорени заради едностранчив анализ.

В заключение може да се обобщи, че при касационната проверка не се установи наличието на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Предходните инстанции са изяснили картината на деянието при стриктно спазване на процесуалните правила, констатациите им се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, изводите им са категорични и надлежно мотивирани, с оглед на което правото на решаващите съдебни състави да вземат суверенно решенията си по вътрешно убеждение е неоспоримо. Субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата не е основание за ревизията им.

В пределите на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил точно материалния закон в частта за осъждането на жалбоподателя Ж. Г., тъй като са налице всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, за което той е признат за виновен и осъден. Възражението на защитниците му за материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт очевидно е изведено единствено от претенциите за процесуални нарушения при установяване на фактологията на деянието, които ВКС прие за неоснователни, като в касационната жалба и допълнението към нея липсват конкретни доводи, подлежащи на обсъждане. За разлика от контролираната инстанция „по фактите”, касационният съд не извършва цялостен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените конкретни претенции, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка.

ВКС не констатира и твърдяното от касатора Н. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Законосъобразно е прието, че деянието на подсъдимия Н. е извършено при наличие на квалифициращите обстоятелства, визирани от чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 НК, които изводи са подробно мотивирани във въззивното решение (л. 30). Действията на подсъдимия в момента на извършване на деянието безспорно се характеризират с прояви на изключително коравосърдечие, ярост и бруталност. От изслушаните по делото съдебномедицинска експертиза на труп и трасологична съдебномедицинска експертиза се установява, че извършителят ожесточено е нанесъл на пострадалия над двадесет удара с нож в главата, шията, гърдите, корема, като е продължил да го пробожда дори след настъпването на смъртта му. Тежките наранявания са били причинени със значителна сила, видно от дълбочината им. Тялото на пострадалия е било грубо и здраво притискано, което е довело до счупване на ребро. Необичайно е и самото оръжие, подбрано за осъществяване на убийството – голям ловджийски нож с дълго извито острие със значителна дължина и широчина. Тези особености на конкретното деяние несъмнено обрисуват в силно негативен план личността на дееца, който към момента на извършването му се е проявил като жесток, лишен от милосърдие и състрадание, бездушен човек. Деянието на подсъдимия Н. разкрива атипични признаци на начина му на извършване, съществено разграничаващи се от обичайните за този вид престъпления, както и особено драстични черти на личността на дееца, манифестирани при осъществяването му. Насилието към пострадалия се отличава с прекомерен и изключителен интензитет, надхвърлящ обичайния при този вид престъпления, поради което е налице квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, пр. 3 от НПК. Изпитаните от жертвата силни предсмъртни мъки пък обуславят квалификация на деянието и по пр. 2 на чл. 116, ал. 1, т. 6 НК. До настъпването на смъртта си пострадалият ясно е разбирал случващото се с него; макар да се е борил с всички сили за живота си, е осъзнавал значителното физическо превъзходство на нападателя и неотвратимостта на края си; преживял е интензивни болки и страдания от множеството дълбоки рани в силно инервирани части от тялото, както и ужас от настъпващата смърт. Агонията му е била подсилена от изненадата от ненадейното яростно нападение в собствения му дом, където се е чувствал спокоен и в безопасност, от чувството за безнадеждност, тъй като е знаел, че е обречен и няма откъде да получи помощ.

Искането на защитника на подсъдимия Н. за преквалификация на деянието по чл. 119 от НК не е съобразено с процесуалните правомощия на касационната инстанция. В разглеждания случай то не може да бъде въобще обсъждано от касационната инстанция, тъй като предполага за основа нови, различни от приетите, фактически положения, каквито ВКС не може да извежда.

Настоящият съдебен състав извърши проверка и на тежестта на наложените на подсъдимите Ж. Г. и К. Н. санкции в контекста на релевираното от тях касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

В допълнението към касационната жалба на адв. Т. и адв. Д. претенцията за явна несправедливост на наложеното по отношение на подсъдимия Ж. Г. наказание е мотивирана, от една страна, като следствие от неправилното му осъждане, а от друга – с твърдения за недооценяване на добрите характеристични данни на жалбоподателя и относително тежкото му семейно положение. С оглед направените изводи за обективно отсъствие на отменителните основания по чл. 348, ал. 1 и ал. 2 от НПК първият аспект от възражението на касаторите няма как да бъде разгледан. От гледна точка на съответствието на наложеното на подсъдимия Ж. Г. наказание с критериите на чл. 54 от НК, ВКС не установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна. Отмереното от САС по вид и размер наказание – осемнадесет години лишаване от свобода – е справедливо и съобразено с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Добрите характеристични данни и семейното положение на подсъдимия Ж. Г. (което със сигурност не може да бъде окачествено като „тежко”) са поначало са съобразени от съдилищата и не са от естество да обусловят допълнително смекчаване на балансирано определеното му по вид и тежест наказание. Не следва да се игнорира значителната по обем и съществена по тежестта си съвкупност от отегчаващи обстоятелства, с които се характеризира престъпното поведение на касатора и които рефлектират върху персоналната му обществена опасност, завишавайки я. В мотивите на атакувания съдебен акт (л. 36 – л. 37) е залегнал подробен разбор на отегчаващите обстоятелства, като им е дадена обективна и справедлива оценка. Без да съществува необходимост от преповтарянето им, настоящият съдебен състав само акцентира върху важното значение на фактите, че именно този подсъдим е инициирал убийството на баща си, убедил е приятеля си подсъдимия Н. да го реализира, обмислил е и е планирал внимателно престъплението и то, воден от укорими във висока степен користни мотиви – целейки постигането на финансова независимост от баща си. Макар тези обстоятелства да не са намерили отражение в квалификацията на повдигнатото срещу подсъдимия Ж. Г. обвинение, те не могат да бъдат пренебрегнати при индивидуализацията на наказателната отговорност, която следва да понесе, защото придават особено негативни нюанси на деянието му.

Касаторът Н. също неоснователно претендира нарушение на закона (в какъвто аспект следва да се преценява възражението му за неправилно приложение на правилата на чл. 54 от НК вместо визираните от чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК) и явна несправедливост при определянето на наложеното му наказание. Особеностите на конкретния случай са изчерпателно и законосъобразно преценени от предходните съдебни инстанции, като спрямо извършителя на убийството Н. е отмерено наказание приблизително около средния размер на най-леката алтернатива лишаване от свобода от предвидените в санкционната част на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от НК. Смекчаващите обстоятелства не са пропуснати, нито подценени, като в съответствие с чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 2 от НК са отчетени както при избора на най-подходящото по вид наказание от трите предвидени алтернативи, така и при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода. И двата съдебни състави са придали значителна тежест на самопризнанията на подсъдимия Н., дадени при разпитите му от 10.11.2010 г. на досъдебното производство, по отношение на които обективно е преценено, че в значителна степен са подпомогнали разкриването на обективната истина.

Оказаното от него съдействие за разрешаването на случая обаче не е пълно. С последващите си обяснения, признати от съдебните инстанции за недостоверни, касаторът Н. е лансирал версия, тенденциозно насочена към облекчаване на собственото му наказателноправно положение, както и към оневиняване на подсъдимия Ж. Г., пресъздавайки случилото се като внезапно възникнала конфликтна ситуация, при която е действал в условията на неизбежна отбрана. Защитната му позиция, разбира се, не може да отегчи отговорността му, защото обясненията на подсъдимия са израз на конституционно закрепеното му право на защита. Оценените като неистинни обяснения обаче не представляват и основание за по-благоприятно третиране, защото на практика те не са спестили на решаващите инстанции доказателствените усилия по разрешаване на въпроса кои от дадените обяснения отразяват вярно обективната действителност, а колебливостта на поддържаните от него съществено различаващи се тези е пречка да се приеме безрезервно, че вътрешното отношение на дееца към престъпното деяние е категорично променено в положителна насока. Тъй като предприетото от подсъдимия Н. в досъдебната фаза при разпитите му от 10.11.2010 г. добросъвестно процесуално поведение не е постоянно и неизменно следвано и при по-нататъшния ход на наказателното производство, настоящият съдебен състав счита, че на самопризнанието му не следва да бъде придавано значение на изключително смекчаващо обстоятелство. С оглед тези аргументи настоящият състав на ВКС намери за неоснователно искането на адв. Г. за определяне на наказанието на подсъдимия Н. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Останалите смекчаващи обстоятелства – чистото му съдебно минало, младата му възраст, добрите характеристични данни, тежкото му детство без родителска грижа, трудовата му ангажираност, не формират действителна съвкупност от многобройни такива, нито някое отделно измежду тях има изключително значение и тежест, което на самостоятелно основание да обуслови индивидуализация на наказанието под законоустановения минимум на санкционната част на разпоредбата на чл. 116, ал. 1, алт. 1 от НК. Установените данни за предварителното обмисляне на убийството, участието на подсъдимия Н. в последователното му планиране и преди всичко, устроената от него коварна засада в собствения дом на пострадалия и безпощадният начин на извършване на деянието, надхвърлящ дори рамките на квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 6, т. 3 от НК, сочат на завишена персонална обществена опасност на дееца и на конкретно извършеното от него деяние, които са пречка за смекчаване на отговорността му. Отмереното съгласно правилата на чл. 54 от НК наказание за извършеното от подсъдимия К. Н. престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК е справедливо и адекватно ще допринесе за успешната реализация на целите по чл. 36 от НК. Като най-тежко от определените наказания за включените в съвкупността с престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК, наказанието от осемнадесет години лишаване от свобода законосъобразно е наложено по реда на чл. 23, ал. 1 от НК.

Тези доводи мотивираха настоящия състав на ВКС да приеме за неоснователни касационните жалби на подсъдимите Ж. Г. и К. Н..

Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 386 от 11.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 324/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІІ състав.

Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

към решение № 203

гр. София, 01.10.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар и с участието на прокурор разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 293/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е молба е от адв. В. А. и адв. С. А. от САК, с която молят съда да присъди на частния обвинител направените пред касационната инстанция разноски за адвокатска защита, поискани в съдебно заседание на ВКС на 27.04.2015 г.

ВКС намира, че молбата е основателна.

Касационното производство по н. д. № 293/201`5 г. по описа на ВКС, НК, ІІ н. о. е било образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на защитниците на подсъдимия Ж.Н.Г. адв. Т. и адв. Д. и жалба на подсъдимия К.К.Н. срещу решение № 386 от 11.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 324/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, ІІ състав. С решение № 203 от 13.08.2015 г. атакуваното въззивно решение на САС е било оставено в сила.

Съдът констатира, че в касационното производство е участвала в качеството на частен обвинител З.Ж.К., наследник на починалата частна обвинителка Н. Х.. Частният обвинител К. е била представлявана от адв. П. Г., адв. В. А. и адв. С. А., надлежно упълномощени (договори за правна защита, приложени на л. 50 и л. 51 от н. д. № 293/2015 г. на ВКС, ІІ н. о.). Видно от представеното пълномощно за адв. А. и адв. А., частният обвинител К. е направила разноски за възнаграждение на тези повереници в размер на 2 000 лева, заплащането на които е било изрично претендирано от тях в хода на съдебните прения (протокол от съдебно заседание на 27.04.2015 г., л. 73 от н. д. № 293/2015 г.).

С оглед на изложеното, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените от частния обвинител К. разноски за възнаграждение на упълномощените повереници в размер на 2 000 лева следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимите К.К.Н. и Ж.Н.Г..

Водим от тези съображения, ВКС, второ наказателно отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ОСЪЖДА К.К.Н. и Ж.Н.Г. да заплатят на З.Ж.К. на основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените от нея разноски за възнаграждение на повереници по н. д. № 293/2015 г. по описа на ВКС, НК, ІІ н. о., в размер на 2 000 (две хиляди) лева.

Настоящото определение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.