Относно формата на уведомлението по чл. 325, ал.1 т.1 КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита прекратен; прекратява ли се срочният трудов договор по заместване в случаите, при които трудовият договор със замествания – титуляра, се прекрати?

чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ чл. 336, т. 3 КТ чл. 69, ал. 2 КТ 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 86

София, 22.07.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на втори април две хиляди и петнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Албена Рибарска

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 5957/2014година

Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 110 от 28.01.2015г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на [община] чрез Кмета Р. П. Х., представляван от юрисконсулт Д.С., на въззивно решение на Шуменски окръжен съд, постановено на 23.07.2014год. по в.гр.дело №365/2014год. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено решение №159/21.05.2014г. по гр.д.№ 217/14г. по описа на Новопазарски РСъд, в частта, с която са уважени предявените от Д. М. И. против [община] искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ като е признато уволнението й, извършено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, за незаконно и е отменена като незаконосъобразна Заповед №3/07.01.2014г. на Кмета на [община], и ответната община е осъдена да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното й уволнение за периода /08.01.2014г. и от 18.02.2014г.до 28.04.2014г.включително/ в общ размер 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска - 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата, ведно с деловодни разноски в размер 185лв., а в полза на НПРС държавна такса и деловодни разноски в общ размер 227,49лв., КАКТО И В ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение досежно иска по чл.344 ал.1 т.2 КТ съдът на основание същия законов текст е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на ЦДГ “Г.” [населено място], общ. Нови Пазар, обл.Шумен.

В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че съдът неправилно е анализирал доказателствата и е достигнал до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло. Претендира присъждането на деловодни разноски.

В отговора си по касационната жалба и в пледоария по същество на делото, чрез адв. К., Д. М. И. взема становище за неоснователност на същата. Претендира присъждането на деловодни разноски.

С цитираното по-горе определение № 110 от 28.01.2015г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос “относно формата на уведомлението по чл.325 ал.1 т.1 КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита прекратен” и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по правния въпрос „прекратява ли се срочният трудов договор по заместване в случаите, при които трудовият договор със замествания – титуляра, се прекрати”. Прието е, че с въззивното решение първият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №4 от 21.02.2012г. по гр.д.№278/2011г. на ВКС, ІV ГО., а по втория правен въпрос – в противоречие с казуалната практика, обективирана в решение №185 от 18.04.2011г. по гр.д.№67/2011г. на Окръжен съд [населено място].

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Д. М. И. е предявила против [община], искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ. С първоинстанционното решение исковете по чл.344 ал. 1 т.1 и т.3 / частично/ са уважени, тъй като според съда работодателят не е доказал, че в седмодневния срок, установен от закона, работодателят писмено е уведомил ищцата, че приема предложението й за прекратяване на трудовото правоотношение. За да обоснове извода си е приел и това, че поставената върху молбата резолюция „да” от кмета, която индиректно е била съобщена на ищцата, не санира законовоустановеното изискване за писмено уведомяване на ищцата, както и, че подписването на заповедта има само констативен характер. Със същото решение съдът е отхвърлил иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, тъй като е приел, че с прекратяване на трудовото правоотношение с титуляра, е отпаднало основанието за заемане на длъжността от ищцата.

Въззивният съд е потвърдил решението в частта на произнасянето по исковете по чл.344 т.1 и т.3 КТ, а след отмяна на решението в частта на произнасянето по иска по чл.344 т.2 КТ, е уважил и последния. За да постанови този резултат съдът е приел , че по делото е безспорно установено, че ищцата е работила при ответника на длъжност Директор на ЦДГ ”Горска теменужка” [населено място], общ. Нови Пазар, обл. Шумен, като със заповед №3/7.01.2014г. трудовото правоотношение е било прекратено на осн. чл.325 ал.1 т.1 от КТ, като заповедта е връчена на ищцата на 17.02.2013г. Приел е, че с оглед нормата на чл.336 т.3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, то се счита за прекратено от момента на получаване на заповедта – 17.02.2013г. , а не както неправилно е записано в заповедта от 8.01.2014г. Ищцата е депозирала заявление от 6.01.2014г. до ответника да бъде прекратено трудовото й правоотношение, тъй като титулярът – Ж. Г., бил напуснал заеманата длъжност. Приел е също, че по реда на чл.325 т.1 от КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните , изразено писмено, което означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено; че писмената форма е условие за действителността им; че взаимното съгласие за прекратяване на трудовия договор не може да бъде постигнато чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях, а всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяване на трудовият договор ясно категорично и безусловно; че насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 дневен срок от получаването му, а ако не направи това се смята, че предложението не е прието; че взаимното съгласие се постига тогава, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовият договор и последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовият договор на осн.чл.325 т.1 от КТ има само констативно действие. Приел е също, че подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовият договор по взаимно съгласие. Обосновал е извод, че в настоящия случай ищцата е подала заявлението си на 6.01.2014г. и същото е входирано с тази дата, което означава, че ответникът работодател е следвало да отговори писмено на това предложение в 7 дневен срок, което е до 13.01.2014г. вкл. В този период такова писмено съгласие за прекратяване на трудовият договор на осн. чл.325 т.1 от КТ по взаимно съгласие работодателят не е изразил и в този срок ищцата не е получавала такова съгласие. Следователно с изтичането на 7 дневният срок на осн. чл.325 т.1 от КТ се счита, че предложението не е прието. Последващото издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, връчена на ищцата едва на 17.01.2014г., не може да замести изричното писмено съгласие, което се дължи в 7 дневният срок по смисъла на чл.325 т.1 от КТ за да се прекрати законосъобразно на това основание трудовото правоотношение. По тези съображения съдът е приел, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно, че първият обективно съединен иск се явява основателен и доказан и заповедта, с която трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, следва да се отмени, тъй като извършеното уволнение е незаконно. Приел е също, че с оглед този резултат следва да се уважи и претенцията по чл. 344 ал.1 т.2 от КТ, а именно - възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност преди уволнението при ответника. Счел е, че не са налице пречки ищцата да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. За да обоснове този си извод е приел, че трудовият договор на ищцата е сключен на осн.чл.68 ал.1 т.3 от КТ като срочен до завръщането на титуляра; че прекратителното условие в случая е това завръщане на титуляра; че след като със заповед №2/7.01.2014г. на осн.чл.325 т.1 от КТ е било прекратено трудовото правоотношение на титуляра с ответника, тоест в случая е налице прекратяване на трудовото правоотношение на титуляра, а не неговото връщане на работа, не може да се приеме, че е настъпило прекратителното условие в трудовия договор на ищцата, което да е пречка тя да заема тази длъжност. Съобразно изложеното и при отчитане на установените факти – оставането без работа следствие на уволнението за период от 4 месеца , който започва да тече от датата на прекратяване на трудовото правоотношение 17.01.2014г. и е до датата на последното съдебно заседание 28.04.2014г., при съобразяване на заключението на вещото лице по СЧЕ ,прието от НПРС и неоспорено от страните, както и размера на последното брутно трудово възнаграждение на ищцата за месеца предхождащ този на уволнението -766.80лв., съдът е приел, че на ищцата се следва обезщетение за периода от 17.01.2014г. до 28.04.2014г. в размер на 2 683.80лв. Като е отчел обаче обстоятелството, че липсва жалба срещу решението на първата инстанция в отхвърлителната му част, въззивният съд е обосновал извод, че на ищцата следва да се присъди сумата посочена от НПРС, а именно 1 937.28лв. до който размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи.

С посочения в определението по чл. 288 от ГПК по делото съдебен акт от обхвата на задължителната за съдилищата практика - решение №4 от 21.02.2012г. по гр.д.№278/2011г. на ВКС, ІV ГО, е прието, че „при общите основания по чл.325 КТ прекратяването на трудовото правоотношение не се извършва само по волята на една от страните, както е при другите основания, а то е резултат от съгласуваната им воля – в момента на прекратяването на трудовия договор или още при неговото сключване. Други от тези основания изразяват юридически събития или други обстоятелства, които правят прекратяването неминуемо и за двете страни. По тази причина страните не си дължат и предизвестие. Основанието по чл.325, т.1 КТ е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да съществува. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено съгласие за прекратяване. Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор може да бъде издадена и по – късно. Тя има само констативен характер”.

Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилно разрешението на изведения по настоящото дело правен въпрос, възприето в цитираното решение на ВКС, каквато е и трайната практика на ВКС, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл.290 ГПК - например в Решение № 265 от 15.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 537/2012 г., III г. о., ГК, и др. Съгласно последното в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е уредена възможността за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено изразено съгласие на страните по договора. Предложението за прекратяване на договора се счита за прието, когато страната, към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен срок от получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, е свързан с условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието. При положение, че предложението е отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя писмено съгласие, извод за незаконосъобразно прекратяване при предпоставките на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ не може да бъде направен в резултат на констатацията, че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в седмодневния срок. Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна.

Настоящият съдебен състав досежно втория правен въпрос намира за правилно разрешението, възприето в цитираното решение влязло в сила въззивно решение на Врачански окръжен съд - №185 от 18.04.2011г. по гр.д.№67/2011г. Съгласно последното „срочният трудов договор за заместване съгласно чл.325 т.5 КТ се прекратява „със завръщане на замествания на работа”. Това основание е налице не само когато заместваният се завърне на работа, но и когато трудовият договор със замествания се прекрати”. Трудовият договор за заместване може да съществува само дотогава, докогато има заместван работник или служител, т. е. той е негова функция. Прекратяването на трудовото правоотношение с титуляра не създава права на заместника, тъй като нито трансформира трудовото правоотношение от срочно в безсрочно /виж разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КТ и р. № 191/2004 г. по гр. д. № 1221/2002 г., III г. о./. нито задължава работодателят да сключи безсрочен трудов договор с него. Щом като съществуващия срочен трудов договор е бил прекратен трудово правоотношение би могло да възникне само на основание нов трудов договор.

При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното:

Касационната жалба е по същество основателна. Като е дал обратно разрешение по случая и е приел за незаконосъобразно прекратяването на трудовия договор при взаимно съгласие единствено поради факта, че формата на уведомлението за даденото писмено приемане на отправеното предложение не е писмена и като е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с получаването на заповедта на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение на основание взаимно съгласие на страните, а не когато съвпаднат двете насрещни волеизявления, Шуменски окръжен съд е постановил неправилно решение, като е допуснал нарушение на материалния закон, неправилно е интерпретирал доказателствата и е обосновал грешни крайни изводи.

По делото е установено, че при наличие на писмена молба на ищцата от 6.01.2014г. до ответника да бъде прекратено трудовото й правоотношение, считано от 08.01.2014г., съгласието е изразено писмено с поставената върху самата молба резолюция „Да / 07.01.2014г.” и подпис от работодателя, но не в присъствие на служителя. Установено е също от доказателствата по делото, че към 08.01.2014г. ищцата е уведомена за даденото писмено съгласие от работодателя. Видно от приетия като доказателство приемо-предавателен протокол от 08.01.2014г., подписан от ищцата, който не е оспорен от последната, че на 08.01.2014г. именно поради освобождаването й от длъжност / обстоятелство, изрично вписано в протокола/ същата е предала на лицето Ж. И. Ж. поверените й с оглед изпълняваната до момента длъжност СИМ карта на служебен телефон, печат на ответника и карта БУЛСТАТ. Че наличието на писмено приемане е стигнало до знанието на ищцата към 08.01.2014г., се установява и от показанията на разпитаните свидетели Ж. и Н.. Установено е също, че самата заповед е издадена на 07.01.2014г., но след като подписала протокола и предала описаните по-горе вещи, ищцата не се явила повторно при служителката Н. да подпише и получи заповедта ведно с трудовата си книжка. Подписала е заповедта едва на 17.02.2014г. Доказателства, които да оборят горните изводи, не са събрани в процеса. Нещо повече – самата ищца не е твърдяла в процеса, че не е била уведомена за даденото от работодателя писмено съгласие, а е поддържала, че в този период до 17.02.2014г. не и е била връчена заповедта на работодателя. Датата на връчване на заповедта обаче е ирелевантна, тъй като в случая е налице документ, обективиращ съгласието и на двете страни прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие да настъпи на датата 08.01.2014г. и не е установен друг факт, в резултат на който действието на трудовия договор да се счита за продължено за един по-късен момент на „узнаване”. За да бъдат направени изводите , които ищцовата защита поддържа по същество,следвало е ищецът да направи съответните твърдения и да ги докаже. В случая е налице документ, обективиращ съвпадането на две насрещни писмени волеизявления, и е установено по несъмнен начин, че писменото съгласие на работодателя е сведено до знанието на ищцата на 08.01.2014г. Неоснователен е довода на ищеца , че щом в седемдневния срок не й е връчена заповедта за уволнение, не може да се направи извод, че надлежно е уведомена за становището на работодателя.За основанието е достатъчно изразената воля за освобождаване от заеманата работа - в случая тя е обективирана, съответно предложението да е своевременно прието писмено – и то е обективирано, и работодателят да е предприел действията, необходими за узнаване на основанието – факт, който е безспорно установен.

При горните обстоятелства Решението на Шуменски окръжен съд следва да се отмени, тъй като е неправилно и незаконосъобразно. Настоящата инстанция следва да на направи съответните на закона и фактите по делото правни изводи по предявения иск на основание чл. 344 ал.1 т.1 от КТ : същият е неоснователен и следва да се отхвърли. Следва да бъдат отхвърлени по същество и обусловените от него искове за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, в частта до размера на сумата 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска - 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата. До пълният предявен размер искът по 225 ал.1 КТ е отхвърлен и в тази част решението на първоинстанционния съд е потвърдено, като същото не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед изхода на делото ищецът Д. М. И. следва да заплати на ответника сторените пред трите съдебни инстанции разноски в общ размер 767,50лв., от които по 200лв. юрисконсултско възнаграждение за защита пред всяка от инстанциите, внесена държавна такса за въззивно производство – 68,75лв. и внесена държавна такса за касационно производство 98,75лв.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение на Шуменски окръжен съд, постановено на 23.07.2014год. по в.гр.дело №365/2014год. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено решение №159/21.05.2014г. по гр.д.№ 217/14г. по описа на Новопазарски РСъд, в частта, с която са уважени предявените от Д. М. И. против [община] искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ като е признато уволнението й, извършено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, за незаконно и е отменена като незаконосъобразна Заповед №3/07.01.2014г. на Кмета на [община], и ответната община е осъдена да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното й уволнение за периода /08.01.2014г. и от 18.02.2014г.до 28.04.2014г.включително/ в общ размер 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска - 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата, ведно с деловодни разноски в размер 185лв., а в полза на НПРС държавна такса и деловодни разноски в общ размер 227,49лв., КАКТО И В ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение досежно иска по чл.344 ал.1 т.2 КТ съдът на основание същия законов текст е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на ЦДГ “Горска теменужка” [населено място], общ. Нови Пазар, обл.Шумен, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Добра М. И. искове с правно основание чл.344, ал.1,т.1 ,т.2 и т.3 от КТ за отмяна на уволнение по Заповед №3/07.01.2014г. на Кмета на [община] при прекратяване трудовото правоотношение на основание чл. 325 ал.1 КТ - по взаимно съгласие, за възстановявяне на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на ЦДГ “Горска теменужка” [населено място], общ. Нови Пазар, обл.Шумен и за заплащане на обезщетение поради оставане без работа в резултат на незаконното й уволнение за периода /08.01.2014г. и от 18.02.2014г.до 28.04.2014г.включително/ в общ размер 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска - 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Д. М. И. да заплати на [община] сумата 767,50лв. разноски за трите съдебни инстанции.

В. решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: