currdb:
Решение №227/09.02.2017 по дело №53676/2015 на ВКС, ТК, I г.о.
1. За да възникне вземането за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане в полза на отглежданото дете, необходимо ли е да е имало процедура по осиновяване или поне намерение на отглеждащия да я иницира? и 2. Навършеното пълнолетие на отглежданото, но неосиновено дете към смъртта на отглеждалия го, изключва ли вземането за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане?

чл. 52 ЗЗД чл. 226 КЗ чл. 30 КРБ 

№ 227/16 г.

гр.София, 09.02.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Геника МихайловаПри секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 53 676 по описа за 2015 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 1370/ 26.06.2015 г. по гр. д. № 1370/ 2015 г., в частта, с която Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 18 795/ 03.12.2014 г. по гр. д. № 13 068/ 2013 г. на Софийски градски съд, отхвърля иска на И. И. П. срещу ЗК „Л. И.“ с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за сумата 170 000 лв. - обезщетение в репарация на неимуществените вреди поради смъртта на З. С. З. от 01.02.2013 г.

С определение № 471/ 05.10.2016 г. по настоящото дело касационният контрол е допуснат за проверка на правилността на въззивното решение при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. За да възникне вземането за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане в полза на отглежданото дете, необходимо ли е да е имало процедура по осиновяване или поне намерение на отглеждащия да я иницира? и 2. Навършеното пълнолетие на отглежданото, но неосиновено дете към смъртта на отглеждалия го, изключва ли вземането за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане?

Касаторът се оплаква, че в решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Д. е, че въззивният съд е обусловил възникването на вземането от предпоставки, които от чл. 226 КЗ, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД не произтичат: положителна - висяща процедура по осиновяването на касатора от починалия при смърт от непозволено увреждане и отрицателна – ненавършеното пълнолетие на касатора към датата на смъртта. Претендира разноските по делото.

Ответникът ЗК [фирма], ответник и по касационната жалба, възразява, че решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за представителството пред трите инстанции.

По въпросите, по които касационният контрол е допуснат, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че вземането за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане поради смърт на лицето, отглеждащо или отгледало увреденото лице възниква, когато смъртта прекъсва дълбока и силна емоционална връзка с починалия. Неприключилата процедура за осиновяване, неосъщественото намерение на починалото лице да я иницира, навършеното пълнолетие на увреденото лице към датата на смъртта при непозволено увреждане са обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението (чл. 52 ЗЗД). Те са от значение за съдържанието, а не за основанието на деликтното вземане.

Мотивите, при които настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна практиката с решение № 1881/ 14.10.2014 г. по гр. д. № 1110/ 2014 г. на Софийски апелативен съд, което съответства на дадените отговори, а за неправилно обжалваното решение, са следните:

Още преамбюлът на Конституцията на Република България прогласява като върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Тълкуването на текстовете на чл. 45 и чл. 52 ЗЗД следва да започне от тук, защото правото на лична свобода и неприкосновеност основният закон въздига в основно конституционно право на всеки гражданин (чл. 30, ал. 1 КРБ). Непосредственото действие на Конституцията, предвидено в чл. 5, ал. 2, е гаранция за тези права.

Правото на лична неприкосновеност е засегнато не само, когато противоправният акт уврежда телесния интегритет (физическото здраве) на увреденото от деликт лице, но и когато засяга неговата психика. Интервенция върху психиката има, тогава когато противоправния акт делинквентът извършва в пряко съприкосновение с увреденото лице. Интервенция върху психиката има и тогава когато противоправния акт делинквентът извършва, причинявайки смърт и така разрушава емоционална връзка между починалия и друго лице, с което делинквентът не е влизал в съприкосновение. И в двете хипотези пряко засегнато от деликта е лицето, понесло душевните страдания. И в двете хипотези противоправността на акта се проявява в нарушеното от делинквента конституционно установено право на лична неприкосновеност. И в двете хипотези гражданскоправната санкция на противоправното виновно поведение на делинквента се изразява във възникване на вземане за обезщетение на неимуществените вреди (чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД). Чл. 52 ЗЗД задължава съдът да определи обезщетението по справедливост, като отчете, че възстановяване на засегнатото неимуществено благо не е възможно (личната неприкосновеност е парично неостойностима), а обезщетението представлява предвидената от закона заместваща облага, чиято цел е да отстрани неблагоприятните последици от правонарушението.

Поради това обезщетението по справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обстоятелства (ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.). Тези обстоятелства проявяват в обективния свят емоционалната връзка, която делинквентът е прекъснал с виновно причинената смърт. Прекъснатата емоционална връзка е причината ППлВС № 5/ 24.11.1969 г. да признае възможната легитимация на отглежданото до навършване на пълнолетие, но неосиновено дете, като кредитор на вземане за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане. И в двете постановления на пленума на ВС, пред които е извършено тълкуване на чл. 52 ЗЗД с оглед възможните кредитори на обезщетението (ППлВС № 4/ 25.05.1961 г. и ППлВС № 5/ 24.11.1969 г.), се приема, че вземане за неимуществени вреди не възниква и за най-близките на починалия, ако те са били с него в лоши отношения.

Следователно материалната легитимация на кредитора за неимуществени вреди поради смърт от непозволено увреждане не е обусловена или изключена от предпоставки, които не стоят в спецификата на прекъснатата емоционална връзка. За осъществяване на обстоятелствата в основанието на вземането за обезщетение на неимуществените вреди е достатъчно изградената емоционална връзка да не нарушава чужди права, признаването на които също намира конституционно основание – уважението, грижата и подкрепата между членовете на семейството (чл. 14 КРБ, вр. чл. 2 СК от 2009 г., а преди чл. 3 СК от 1985 г.), а връзката да прекъсва смъртта от непозволено увреждане. Обстоятелствата по неприключила процедура за осиновяване, неосъщественото намерение на починалото лице да я иницира, навършеното пълнолетие на увреденото лице към датата на смъртта са онези факти, които отразяват в обективната действителност силата и дълбочината на емоционалната връзка, която делинквентът е прекъснал с виновно причинената смърт. Съдът е длъжен да ги съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, но те стоят извън основанието на деликтното вземане (чл. 52 ЗЗД).

Изложеното означава и друго. Вземането за обезщетение за неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане намира своето конституционно основание в преамбюла на основния закон и в чл. 30, ал. 1 КРБ. Законовата възможност засегнатото неимуществено благо, което няма паричен еквивалент, но за което чл. 52 ЗЗД предвижда да бъде парично обезщетено от съда по справедливост, поставя деликтното вземане в активите на имуществото на гражданина, засегнат от непозволеното увреждане. Съгласно чл. 17, ал. 3 КРБ, частната собственост е неприкосновена. Следователно противоречи на основния закон всяко тълкуване и прилагане на чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД, което поставя възникването на вземането за обезщетение на вреди поради смърт от непозволено увреждане от отношения между починалото и увреденото лице, различни от силата и дълбочината на емоционалната връзка, която деликтът прекъсва, стига изграждането на тази връзка да е зачитало чуждите права.

Настоящият състав на Върховния касационен съд е длъжен да отмени неправилното въззивно решение и да реши правния спор, доколкото не се налага повтаряне или извършване на други процесуални действия. Съображенията са следните:

Прекият иск за обезщетяване на неимуществените вреди поради причинената смърт на З. С. З. от 01.02.2013 г. касаторът предявява срещу ответника по касация в качеството му на застраховател гражданска отговорност, чиято договорна отговорност покрива отговорността на виновния водач за причинените от ПТП вреди. Неговата правна квалификация е в чл. 226 КЗ отм. , доколкото договорът по задължителната застраховка е сключен при действието на отменения Кодекс и след влизане в сила на сега действащият страните не са уговорили друго (§ 22 от ПЗР на КЗ от 2015 г.).

Въззивният съд приема, че за неимуществените вреди от смъртта на З. С. З. ответникът по касация може да отговаря в качеството на застраховател по задължителната застраховка, но тази отговорност към касатора е изключена. Мотивирал се е с това, че въпреки че касаторът е заварено дете на съпругата на починалия и той го е отгледал до навършване на пълнолетие, липсата на процедура по осиновяване, намерение на починалия да я иницира и навършеното пълнолетие на касатора към датата на смъртта, изключват вземането по предявения иск.

Настоящият състав намира мотивите в противоречие с дадените отговори. След като е приел останалите предпоставки на договорната отговорност на ответника по касация по иска по чл. 226 КЗ отм. установени, въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че виновно причинената смърт от ПТП, е прекъснала силна и дълбока емоционална връзка между касатора и починалия.

От гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели пред двете инстанции, се установява, че връзката е с начало ранната петгодишна възраст на касатора, в която З. З. го приема в своето семейство. Касаторът е доведен син на съпругата на З. З., но последният го поставя наравно с рожденото си дете Д. З.. Повечето съседи, близки и познати на семейството не знаят, че касаторът не е рожден син на З. З.. З. З. е любящ съпруг и баща, който подкрепя във всяко отношение и двете деца в семейството. Всички се радват на щастлив живот, към който са приобщени и родителите на починалия. По съвет на З. З. касаторът завършва успешно курс за правоуправление на МПС, а след навършване на пълнолетие З. З. му купува лек автомобил. З. З. обмисля да осинови касатора поради прекъснатата връзка с рождения баща, но пречка за осиновяването са продължилите във времето консултации с адвокати и навършеното от касатора пълнолетие. До своята смърт починалият се обръща към него с „детето ми“ и „синко“, а на околните демонстрира своята родителска гордост от касатора.

Смъртта прекъсва живота на З. З. на 41 годишна възраст. Въпреки че касаторът тогава е на 25 години, той губи опора, на която е разчитал. Всички в семейството изживяват с години смъртта дълбоко. Съкрушеният касатор отменя своята сватба, която семейството е планирало за месеца, следващ смъртта на З. З.. Скръбта и отчаянието на семейството е толкова дълбоко, че година и половина по-късно касаторът сключва своя брак, без да организира тържество.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че искът с правна квалификация чл. 226 КЗ отм. , по който производството продължава да е висящо, е основателен до размера от 100 000 лв. Това е справедливото обезщетение в репарация на неимуществените вреди, които касаторът е претърпял от смъртта на човека, който го е отгледал като роден любящ и всеотдаен баща. Неправилното въззивно решение подлежи на съответно изменение.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се поставят разноските, които касаторът е направил по делото, според уважената част от исковете. Неоснователни са възраженията, че в дължимата сума не следва да се включат: 1) адвокатските възнаграждения, 2) ДДС и 3) суми над минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА (чл. 78, ал. 5 ГПК). Всеки от представените договори за правна помощ и съдействие съдържа удостоверителна част, че адвокатското възнаграждение е не само уговорено, но и платено. Представен е актът за регистрация на адвокат Ч. по ДДС, а уговорените възнаграждения от по 6 756 лв. за всяка инстанция са паричен еквивалент на труда, който адвокатът полага по делото.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 900 лв. – възнаграждение за представителството му от юрисконсулт пред трите инстанции.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касация следва да заплати такси в размерите от чл. 1 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, от заплащането на която касаторът е освободен по право (чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК).

При тези мотиви, съдътР Е Ш И :ОТМЕНЯ решение № 1370/ 26.05.2015 г. по гр. д. № 1370/ 2015 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 18 795/ 03.12.2014 г. по гр. д. № 13 068/ 2013 г. на Софийски градски съд, отхвърля иска на И. И. П. срещу ЗК [фирма] с правна квалификация чл. 266, ал. 1 КЗ отм. до сумата 100 000 лв., както и в частите, с която първоинстанционното решение е потвърдено по осъждането на И. И. П. за юрисконсултско възнаграждение и разноски, както следва: на основание чл. 78, ал. 8 ГПК – изцяло, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – над сумата 65. 90 лв. - до сумата 112 лв.

ОСЪЖДА Застрахователна компания [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] ЕИК[ЕИК] да заплати на И. И. П. от [населено място], [улица], т. 3, ап. 9, ЕГН [ЕГН] на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. сумата 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на З. С. З., причинена на 01.02.2013 г., ведно със законната лихва от 01.02.2013 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати сумата 20 268 лв. – разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта, с която искът на И. И. П. срещу ЗК [фирма] с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ отм. е отхвърлен над сумата 100 000 лв. до пълния размер от 170 000 лв.

ОСЪЖДА И. И. П. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ЗК [фирма] сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред трите инстанции.

ОСЪЖДА ЗК [фирма] на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавни такси, както следва:

· за сумата 4 000 лв. – по сметката за държавни такси на Софийски градски съд (чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК);

· за сумата 2 000 лв. – по сметката за държавните такси на Софийски апелативен съд (чл. 18, ал. 1 от Тарифата) и

· за сумата 2 000 лв. – по сметката за държавните такси на Върховен касационен съд (чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата).

Решението не подлежи на обжалване.

Да се изготви служебно препис от решението, който да се изпрати на Националната агенция за приходите за принудително събиране на таксите по реда на ДОПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.