№ 16 София, 09.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Гълъбина Генчева

Геника Михайлова

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 50185/2016 г. /№ 185/2016 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил решение № 76 от 01.12.2014 г. по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, в обжалваната част, с която са отхвърлени за разликата над уважения до пълния размер на претендираните суми, искове на [фирма] [населено място], предявени по реда на чл. 422 ГПК, за признаване на установено, че ответникът [фирма] [населено място] дължи главница, възнаградителна и мораторна лихва за процесните периоди по развален договор за финансов лизинг.

В касационната жалба, подадена от [фирма], се иска отмяна на въззивното решениие като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил института на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, към вземането за главница като част от лизинговите вноски, приемайки, че договорът за финансов лизинг е разновидност на договора за наем и плащанията по него са периодични. Решението, според касатора, е необосновано, поради неизлагане на мотиви от въззивния съд за отхвърляне на исковете за дължимост на възнаградителната и мораторната лихва по договора.

Ответната страна не изразява становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Първоинстанционното производство по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд е образувано по искова молба на [фирма] срещу [фирма] като лизингополучател по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство от 21.10.2008 г., и срещу Б. И. Д. в качеството й на поръчител по договора, за признаване на установено, че ответниците дължат на ищеца, всеки на собствено основание, суми за неизплатена главница в размер на 30 952.63 евро за периода 25.11.2009 г. - 25.12.2010 г., за възнаградителна лихва в размер на 2 505.58 евро за периода 25.08.2010 г. - 25.12.2010 г., за неустойка с оглед развалянето на договора в размер на 28 593.44 евро, за застрахователна премия от 13.11.2010 г. в размер на 1 749.67 евро, за законна лихва за забава върху първите четири вземания в размер на 11 509.53 евро за периода 15.01.2011 г. - 29.01.2013 г. и за разходи за нотариални такси и възстановяване на владението в размер на 485.73 евро, за които по реда на чл. 417 ГПК, по заявление от 28.02.2013 г., е издадена заповед за изпълнение за осъждането солидарно на двамата ответници да заплатят посочените суми.

Твърди се в исковата молба, че договорът е развален с нотариална покана, получена от лизингополучателя на 06.01.2011 г., считано от 14.01.2011 г., когато изтича определеният в нея семедневен срок за изпълнение.

С отговора на исковата молба и допълнителния отговор по чл. 373 ГПК ответниците са въвели: 1. възражение за недопустимост на процеса спрямо втория ответник - поръчител, поради предявяване на иска извън шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и 2. възражение за погасяване на вземанията за главница, както и за лихвите върху тях, за месеците ноември и декември 2009 г. и месеците от януари до юли 2010 г., поради изтекла тригодишна давност към датата на завеждане на исковата молба. Направено е и възражение за унищожаемост на договора за лизинг поради скючването му без представителна власт, както и за нищожност на клаузата за удължаване на отговорността на поръчителя извън срока, посочен в чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

С първоинстанционното решение исковете срещу [фирма] за главница, възнаградителна и мораторна лихва са уважени частично, а в останалата част са отхвърлени заради погасяване на вземанията по давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Исковете срещу [фирма] за неустойка, с оглед развалянето на договора и за застрахователна премия са уважени изцяло, а за разходи по развалянето и възстановяване на владението са отхвърлени, и в тези части първоинстанционното решение е влязло в сила. Исковете срещу Б. И. Д. са отхвърлени като неоснователни по аргумент от чл. 147, ал. 1 ЗЗД като предявени извън шестмесечния срок, изтекъл на 14.07.2011 г., броен от 14.01.2011 г. - датата на разваляне на процесния договор, като и в тази част решението на окръжния съд е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част по исковете за главница, възнаградителна и мораторна лихва срещу [фирма], апелативният съд приел, че договорът за финансов лизинг е договор с периодично изпълнение, като изходил от две основни съображения, а именно, че този договор е разновидност на договора за наем, към уредбата на който, съдържаща се в ЗЗД, препраща изрично чл. 347, ал. 2 ТЗ и, че плащанията на отделните лизингови вноски по своя характер са периодични плащания, тъй като са с общо основание, изначално определени са по размер и падежът им настъпва през предварително определени интервали от време, поради което към задълженията на лизингополучателя е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 510 от 26.10.2016 г. по въпроса: какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Основанието е чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличието на противоречиво разрешаван въпрос, илюстриран с решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. и решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., двете на Варненския окръжен съд.

В решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. е прието, че срокът на давността за лизинговата вноска е петгодишен. Според решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., към вноските по договор за финансов лизинг е приложима петгодишната, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като се касае до разсрочено плащане на едно възнаграждение, платимо на отделни лизингови вноски, и самият договор стои по-близо до договор за продажба със запазване на собствеността до пълно изплащане на цената.

В обжалваната част на въззивното решение за приложима е приета тригодишната погасителна давност.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., съобразно правомощията си по чл. 291, т. 1 ГПК, намира за правилна практиката, изразена в обжалваното въззивно решение.

Законът за задълженията и договорите /ЗЗД/ е установил различни срокове на погасителната давност. Съгласно чл. 110 ЗЗД общата погасителна давност е петгодишна. С изтичането й се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Такъв друг срок е например предвиденият в чл. 111, б. „в” ЗЗД, според който с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съдържанието на понятието периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.в ЗЗД и неговите основни и задължителни характеристики са изяснени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че това са повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В мотивите към тълкувателния акт е посочено, че правопораждащите юридически факти могат да бъдат различни, поради което не е възможно да бъдат изброени всички видове периодични плащания, като две от тях - вземанията за наем и лихви, законодателят е посочил примерно в разпоредбата на чл. 111, б.в ЗЗД.

Поставя се въпросът дали вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/ има характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Финансовият лизинг е търговска сделка, институционализирана в глава X. ТЗ. Със сключването на този договор лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Лизингополучателят се задължава да плати възнаграждението на определени вноски, платими по предварително уговорен погасителен план, на посочена дата. С всяка лизингова вноска той плаща част от цената на вещта като еквивалент на предоставеното ползване и лихва поради разсрочване на плащането на цената на вещта. По време на договора или след изтичане на неговия срок лизингополучателят може да придобие собствеността върху вещта, но при всяко положение рискът от случайното й погиване или повреждане е за него.

Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка /аргумент от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 280 ЗЗД/ и на договора за наем /аргумент от препращащата разпоредба на чл. 345 ТЗ/. По своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността. И за двата договора е налице изключение от правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице /сравнителен анализ от чл. 343 ТЗ и чл. 205 ЗЗД/. Финансовият лизинг може да се разглежда и като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Вместо да придобие вещта и да плати цената за нея, лизингополучателят влиза в правоотношения с лизингодателя, който се съгласява да я купи и да му я предостави за ползване.

Тези специфики, които не се наблюдават при договора за оперативен лизинг, не изключват характеристиката на основното задължение на лизингополучателя за възнаграждение /лизингови вноски/ като периодично плащане. Задължението също намира своето основание в чл. 345, ал. 1 ТЗ, а разпоредбата изрично препраща към основното задължение на наемателя за наемна цена /чл. 232, ал. 2 ЗЗД/. Следователно при това основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен.

Чл. 111, б. „в“ ЗЗД предвижда, че вземанията по периодични плащания се ползват с тригодишен срок на погасителната давност. Такъв е срокът на давността на вземанията за възнаграждение /вноски/ по договора за финансов лизинг. Характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС.

По касационната жалба:

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е правилно, постановено в отсъствие на въведените с жалбата касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. И. на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, правилно е приложен към вземането за главница като част от лизинговите вноски, като е прието, че договорът за финансов лизинг е разновидност на договора за наем и плащанията по него са периодични. Отхвърлянето на иска за присъждане на вземания, съставляващи главница по договора, влече след себе си отхвърляне и на исковете за възнаградителна и мораторна лихва, поради което оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение и в тази част са неоснователни. Съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1, предл. 1 ГПК обжалваният съдебен акт ще бъде оставен в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: