currdb:
Решение №55/16.05.2017 по дело №60167/2016 на ВКС, ГК, I г.о.

2решение по т.д.№ 60167 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение

№ 55

София, 16.05.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева т.д.№ 60167 по описа за 2016 г. съгласно заповед на Председателя на ВКС № 839 от 18.05.2016 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/ против решение № 85 от 08.03.2016 г., постановено по в.т.д.№ 807 от 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение, с което е отменено решение № 324 от 17.08.2015 г. по т.д. № 295 от 2013 г. на Старозагорския окръжен съд и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от НАП срещу Е. Л. К., действащ като [фирма] иск по чл.422 ГПК за установяване на съществуването на частно държавно вземане по акт № 8 от 24.02.2012 г. за връщане на получени суми по договор за безвъзмездна финансова помощ № 2006/018-164.05.01/E./G/CSG-3-017 от 27.11.2008 г., сключен между Министерството на икономиката и енергетиката /МИЕ/ и Е. Л. К., действащ като [фирма], за сумите 37 190,40 евро главница, ведно със законната лихва за периода от 09.04.2012 г. до изплащане на вземането и 3 798,23 евро лихва за периода от 28.03.2011 г. до 20.02.2012 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 11.04.2012 г. и от 15.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 175 от 2012 г. на Районен съд- Гълъбово.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 25.07.2016 г. ответникът по жалбата Е. Л. К., действащ като [фирма] оспорва същата.

В писмен отговор Министерството на икономиката поддържа доводите в касационната жалба.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 622 от 21.12.2016 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с влязло в сила решение № 6 от 11.03.2014 г. по т.д.№ 48 от 2013 г. на Ловешкия окръжен съд по следния правен въпрос: дали действията на търговско дружество в изпълнение на договор, сключен и подписан от лице, което не е вписано в Търговския регистър като представляващ това търговско дружество, могат да бъдат противопоставени на третите добросъвестни лица по договора /в случая на Изпълнителната агенция по програма ФАР/.

За да отговори на въпроса, настоящата инстанция взе предвид естеството и правното значение на упълномощаването в гражданското и търговското право. Предназначението на този институт е не да стесни, а да разшири възможностите на физическите и юридически лица да участват в гражданския оборот. Ето защо, законното представителство на юридическите лица не изключва възможността за доброволно представителство и за приложение на принципа, заложен в чл.301 от ТЗ по отношение на търговските дружества. Това означава, че законно определеният и вписан в търговския регистър управител не е единственият, който може да сключва валидно правни сделки. Правни действия могат да се извършват без ограничения от упълномощени от управителя лица. Търговски сделки могат да бъдат и валидирани посредством мълчаливо потвърждаване по реда на чл.301 от ТЗ.

Разпоредбата на чл.141, ал.6 от ТЗ не въвежда забрана за доброволно представителство на дружеството с ограничена отговорност или за приложението на чл.301 от ТЗ спрямо това дружество. Тя има различен смисъл, различна цел и се прилага в други хипотези. Разпоредбата е израз на принципа в търговското право, че в отношенията с третите лица волята на търговското дружество /в случая на дружеството с ограничена отговорност/ се изразява от вписания в търговския регистър представляващ това дружество /в случая вписания в търговския регистър управителя на дружеството с ограничена отговорност/. В съответствие с този принцип разпоредбата предвижда, че се запазват придобитите от трети добросъвестни лица права по сделки, сключени с вписан управител на дружество с ограничена отговорност, независимо дали към момента на сключване на сделката този управител е имал представителна власт. Тя касае случаите на сключени сделки с вписан управител на О., чиято представителната власт е била ограничена, без това ограничение да е вписано в търговския регистър /тъй като е неподлежащо на вписване обстоятелство/ или случаите на сключени сделки с мним законен представител на О. /с вписан, но неизбран законно управител, при вписване на несъществуващо обстоятелство и други подобни/, когато тези сделки са сключени преди вписването на несъществуващото обстоятелство да е било установено по съдебен ред и вписано в търговския регистър. Тогава добросъвестните лица, които са договаряли с дружеството с ограничена отговорност и в резултат на това са придобили права, могат да се позовават на вписването, дори ако вписаното обстоятелство не съществува- чл.10, ал.1 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. По силата на тази правна норма се приема, че вписаният в търговския регистър управител има представителна власт, въпреки нейните недостатъци или дори пълната й липса.

Предвид отговора на поставения въпрос настоящата инстанция приема за правилно приетото в обжалваното решение, че спрямо МИЕ, с което ответникът Е. К., действащ като [фирма] е сключил договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Програма ФАР, сключеният от ответника консултантски договор от 23.03.2009 г. със [фирма] е действителен, въпреки че този договор е подписан за Е. от лице без представителна власт /М. А., която не е вписана като управител на дружеството и няма пълномощно от управителя за сключването на тази сделка/. Настоящият случай не е свързан с приложението на нормата на чл.141, ал.6 ТЗ, тъй като консултанският договор от 23.03.2009 г. не е сключен с вписан в търговския регистър законен представител на [фирма], а Министерството на икономиката и енергетиката /МИЕ/ не е трето добросъвестно лице по смисъла на чл.141, ал.6 ТЗ, тъй като не е страна по договора от 23.03.2009 г. Поради това се прилага изложеното по-горе общо правило за възможността на доброволното представителство на дружеството с ограничена отговорност и възможността за приложение на чл.301 от ТЗ. Тоест, за Министерството на икономиката и енергетиката, което не е трето добросъвестно лице по смисъла на чл.141, ал.6 ТЗ, представителството на [фирма] не се ограничава само до законния му представител.

Въпреки сключването на консултантския договор с лице без представителна власт, тъй като този договор е бил изпълнен, изпълнителят [фирма] е получил възнаграждение и не се противопоставил на договора /не е възразил срещу извършените без представителна власт действия на М. А./, съгласно чл.301 ТЗ следва да се приеме, че дружеството е потвърдило договора и правните последици на този договор са настъпили. Поради това и с оглед изложеното в отговора на поставения правен въпрос МИЕ не може да оспорва и да не зачита настъпилите в изпълнение на този договор правни последици.

Правилно е прието от въззивния съд и че е било налице основание за прекратяване /разваляне поради неизпълнение/ на договора от 27.11.2008 г., сключен между МИЕ и [фирма] поради следното: От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че едноличен собственик и представляващ [фирма], изпълнител по консултантския договор с [фирма] от 23.03.2009 г., е била А. И. Д.. Последвана е съпруга на Е. И., който е бил служител в Министерството на икономиката и енергетиката през периода 06.12.2007 г. до 09.04.2010 г. /тоест и към момента на сключване на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 27.11.2008 г. и към момента на сключване на консултантския договор със [фирма] от 23.03.2009 г./. В качеството си на длъжностно лице от МИЕ Е. И. е подписал уведомлението до бенефициента за авансово плащане по договора за безвъзмездна помощ с ответника и е участвал в проверката и оценката на проектните предложения и изпълнението на сключените договори, по които съпругата му е имала частен интерес. Това съгласно чл.1.7 и чл.4.1 от Общите условия към финансираните договори по процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ „Подкрепа и повишаване на конкурентноспособността на българските предприятия- Фаза 3“, които съгласно чл.6.1 от договора от 27.11.2008 г. са неразделна част от него, представлява конфликт на интереси и нарушение на договора: съгласно чл.4.1 от Общите условия ответникът се е задължил да предприеме всички необходими мерки за избягване на конфликт на интереси, както и да уведоми незабавно договарящият орган относно обстоятелство, което предизвиква или може да предизвика подобен конфликт, а съгласно чл. 1.7 от Общите условия е поел задължение да гарантира, че условията, приложими към него по силата на чл.3, 4, 5, 6 и 14, се отнасят и до всички негови изпълнители и да включи разпоредби в този смисъл в договорите, които сключва с тези лица. Тъй като към момента на сключване на договора от 27.11.2008 г. все още не е бил приет Законът за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси /в сила от 01.01.2009 г./, в случая са приложими правилата на Регламент № 1605/2002 г. на Съвета от 25.06.2002 г. относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности, в който се съдържа определение на конфликт на интереси и на бенефициента е вменено задължение да гарантира, че няма да бъде допуснат конфликт на интереси, включително и към всички негови изпълнители- чл.52, чл.93, пар.1, чл.94 и чл.96, пар.2, б.“а“. Поради изложеното налице е основанието на чл.11.2, б.“е“ от Общите условия за прекратяване /разваляне/ на договора от 27.11.2008 г. без предизвестие.

Неправилно е обаче приетото от въззивния съд, че Министерството на икономиката и енергетиката не е направило надлежно изявление за прекратяване /разваляне/ на договора от 27.11.2008 г. В изпратените писма от 29.11.2010 г., от 23.12.2010 г. и от 08.02.2011 г. МИЕ кани ответникът да възстанови получените по договора от 27.11.2008 г. суми именно поради това, че е констатирано нарушение на договора- конфликт на интереси, което съгласно Общите условия е основание за неговото прекратяване /разваляне/. Искането за връщане на даденото по договора по същество съдържа изявление за разваляне на този договор поради неизпълнение.

Предвид на гореизложеното ответникът дължи връщане на всички получени по този договор суми- общо 37 190,40 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение- 09.04.2012 г. до окончателното плащане. Той дължи и обезщетение за забавено плащане на това парично задължение в размер на законната лихва за претендирания период от 28.03.2011 г. /повече от 10 дни след получаване от ответника на искането на МИЕ за връщане на получената по договора от 27.11.2008 г. сума/ до 20.02.2012 г., което съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 3 798,23 евро.

Съгласно чл.3, ал.1, т.9 и чл.3, ал.7, т.6 от Закона на НАП събирането на тези суми е възложено на Националната агенция по приходите, а съгласно чл.3, ал.8 от същия закон въз основа на акта за установяване на частното държавно вземане НАП може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК.

Поради всичко гореизложено обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново решение за уважаване на предявения от Националната агенция за приходите иск по чл.422 ГПК за установяване, че държавата има частно държавно вземане спрямо [фирма], установено с акт № 8 от 24.02.2012 г., в размер на 37 190,40 евро главница, ведно със законната лихва за периода от 09.04.2012 г. до изплащане на вземането и 3 798,23 евро лихва за периода от 28.03.2011 г. до 20.02.2012 г.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените от него разноски по делото за трите съдебни инстанции и за заповедното производството в размер общо на 12 761,69 лв., представляващи 2 855,01 лв. разноски в заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, 1 603,34 лв. държавна такса за завеждане на иска, 2 935 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред първоинстанционния съд, 350 лв. възнаграждение за вещо лице, 2 935 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд, 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване, 1 603,34 лв. държавна такса за касационно разглеждане на делото и 450 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 85 от 08.03.2016 г., постановено по в.т.д.№ 807 от 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК по отношение на Е. Л. К., действащ като [фирма] със седалище и адрес на управление : [населено място], [улица] Националната агенция за приходите със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], че съществува частно държавно вземане спрямо Е. Л. К., действащ като [фирма], установено с акт № 8 от 24.02.2012 г., за заплащане на следните дължими след прекратяване на договор за безвъзмездна финансова помощ № 2006/018-164.05.01/E./G/CSG-3-017, сключен между Министерството на икономиката и енергетиката /МИЕ/ и Е. Л. К., действащ като [фирма] суми:

- 37 190,40 евро /тридесет и седем хиляди сто и деветдесет евро и четиридесет евроцента/, представляващи получена по горепосочения договор сума, ведно със законната лихва за периода от 09.04.2012 г. до изплащане на вземането и

- 3 798,23 евро /три хиляди седемстотин деветдесет и осем евро и двадесет и три евроцента/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 37 190,40 евро за периода от 28.03.2011 г. до 20.02.2012 г.,

за които са издадени заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК от 11.04.2012 г. и от 15.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 175 от 2012 г. на Районен съд- Гълъбово.

ОСЪЖДА Е. Л. К., действащ като [фирма] с горепосочения адрес да заплати на Националната агенция за приходите на основание чл.78 ГПК сумата 12 761,69 лв. /дванадесет хиляди седемстотин шестдесет и един лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.