Р Е Ш Е Н И Е

№65

С., 23.05.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при секретаря Ирена Велчева

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова

т.дело № 904/2016 година

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № І-121 от 20.11.2015 г. по в.гр.д. № 1590/2015 г. на Окръжен съд – Бургас, с което след отмяна на решение № 91 от 23.06.2015 г. по гр.д. № 32/2015 г. на Районен съд – Несебър, е прието за установено по отношение на дружеството касатор, че дължи на [фирма] сумата 24 397.86 лв., представляваща просрочена главница, с ДДС, за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2014 г. до окончателното изплащане, като са присъдени разноски по делото.

С определение № 875 от 05.12.2016 г. е допуснато касационно обжалване на решението, на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса – дали плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД.

Касаторът поддържа доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Счита за неправилно застъпеното от въззивния съд становище за неприложимост на кратката тригодишна давност по претенциите за реално изпълнение на задълженията за заплащане на лизинговите вноски. Поддържа, че този извод противоречи на материалния закон, както и на задължителна и казуална съдебна практика. По съображения в жалбата, поддържани в публичното съдебно заседание, се иска касиране на атакувания съдебен акт, с произтичащите от това правни последици.

Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи за правилност на въззивното решение. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор и в писмено становище, с искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Окръжен съд – Бургас, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е извел следните изводи: За наличието на валидно сключен между страните договор за финансов лизинг от 14.06.2007 г. за лизингова вещ МПС – мини челен товарач, със срок на договора до 14.06.2010 г., по който дружеството – лизингополучател е заплатило 12 лизингови вноски, на обща стойност 16 482.80 лв.; Останалите неплатени 28 лизингови вноски за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г. са в общ размер на 24 397.86 лв., съответстващ на размера на исковата претенция; С приемо-предавателен протокол от 24.02.2014 г. лизинговата вещ е върната на лизингодателя. Прието е за недоказано твърдението на лизингополучателя за невъзможност да ползва лизинговото имущество след 2008 г. поради появил се дефект. Въззивният съд е извел извод, че претендираните 28 лизингови вноски са начислени по валиден договор за лизинг и обхващат период, през който лизингополучателят е ползвал, респ. е имал възможност да ползва лизинговата вещ, поради което искът е основателен.

Отхвърлено е като неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. Изложени са подробни правни съображения, основани на правната природа на договора за финансов лизинг и характера на лизинговите вноски, с извод, че тези вноски не са периодични плащания по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД и ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което те се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. С оглед цитираната в мотивите задължителна практика на ВКС е изразено и становище, че падежът на цялото вземане по договора за финансов лизинг е настъпил на 14.06.2010 г. и от тази дата е започнал да тече 5-годишният давностен срок, като при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2014 г. вземането на лизингополучателя не е погасено по давност.

По правния въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав приема следното:

Съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД и неговите основни и задължителни характеристики са разяснени в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Според постановките на тълкувателното решение, „периодично” е това плащане, което не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи; Задължението е за трайно изпълнение, защото длъжникът трябва да престира повече от един път в течение на определен срок, като неговото задължение е за повтарящо се изпълнение; Множеството престации имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично, като размерът на задължението за плащане няма отношение към характеристиката му като периодично; Изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи единен правопораждащ факт; Отличителна черта на периодичните плащания е предварително определеният и известен на страните момент, в който повтарящото се задължение трябва да бъде изпълнено, при предварително определен падеж. В ТР 3/2011 е изведен извод, че понятието „периодични плащания” по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.

За да се даде отговор на поставения в определението за допускане на касационно обжалване правен въпрос, следва да се изясни доколко плащането на лизингови вноски по договор за финансов лизинг притежава съвкупността от отличителни белези, разяснени в посоченото тълкувателно решение.

С договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг/ чл.342, ал.1 ТЗ/, финансовият лизинг/ чл.342, ал.2 ТЗ/ съчетава мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя, с финасово-кредитния елемент – придобиване на вещта от лизингодателя от трето лице, с негови средства, както и с договора за наем - предоставянето на вещта за ползване на лизингополучателя срещу заплащане на лизингодателя на лизингови вноски. Лизингополучателят може да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. При финансовия лизинг съществена част от всички рискове и изгоди от собствеността върху лизинговата вещ се прехвърлят върху лизингополучателя.

Съгласно разпоредбата на чл. 345, ал.1 ТЗ, приложима и при двата основни вида договора за лизинг – оперативен и финансов, лизингополучателят има задълженията на наемател по чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД. Налице е изрично препращане към основното задължение на наемателя за заплащане на наемна цена – чл.232, ал.2 ЗЗД, както и към други законови разпоредби в ЗЗД, регламентиращи наема на вещи, с изключение на тези, чието съответно приложение е изрично изключено – чл.347, ал.2 ТЗ. Независимо от спецификата на договора за финансов лизинг, с който на практика се осъществява и инвестиционно кредитиране на лизингополучателя, основното задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, така както и основното задължение на наемателя, има характер на периодично плащане. Съгласно договорните клаузи и погасителния план към договора, плащането на лизинговите вноски е периодично, с падеж, който настъпва през предварително определени интервали от време, при предварително определен размер на плащанията, като се касае за повтарящо се изпълнение на парични задължения, имащи единен правопораждащ факт. Относно вземанията по периодични плащания е приложима специалната тригодишна погасителна давност, съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД, която е приложима и към вземанията за вноските по договора за финансов лизинг.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че на поставения правен въпрос следва да се даде отговор в следния смисъл: Плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, поради което за вземанията на лизингодателя за тези вноски е приложим предвиденият в тази разпоредба тригодишен давностен срок. В този смисъл е и междувременно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 50185/2016 г. на ВКС, І г.о., в което е даден отговор на идентичен правен въпрос.

Доводите на ответника по касация, свързани с счетоводното оформяне и отчитане на финансовия лизинг, не рефлектират върху отговора на поставения материалноправен въпрос. Счетоводните аспекти на договора за финансов лизинг, вкл. и Регламент (EO)1725/2003 на Комисията относно приемането на някои международни счетоводни стандарти, изменен с Регламент (EO)1004/2008 в случая са ирелевантни.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е незаконосъобразно. Неправилно решаващият състав на Окръжен съд – Бургас е счел за приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, а не специалната тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. В случая претендираните от лизингодателя вземания, съставляващи неизплатени лизингови вноски за периода от 14.03.2008 г. до прекратяването на договора за финансов лизинг поради изтичане на срока – 15.06.2010 г., са погасени по давност. Лизинговото дружество е депозирало заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 03.11.2014 г., т.е. след изтичане на тригодишната давност за неплатените лизингови вноски. Независимо от доказаното в процеса неизпълнение на задълженията на лизингополучателя да заплаща вноските съобразно уговорения погасителен план, предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск следва да се отхвърли поради основателност на надлежно релевираното в процеса правопогасяващо възражение на ответника/ касатор в настоящото производство/.

Предвид горното и на основание чл.293, ал.1, пр.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се отхвърли предявения от [фирма] против [фирма] иск за признаване за установено, че [фирма] дължи следните суми: 24 397.86 лв. – главница за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора се дължат разноски за всички инстанции в размер на 4 274 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № І-121 от 20.11.2015 г. по в.гр.д. № 1590/2015 г. на Окръжен съд – Бургас, вместо което постановява:

ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО предявения от [фирма] иск по чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на [фирма], че дължи на [фирма] сумата 24 397.86 лв., представляваща просрочена главница, с ДДС, за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г., по договор за финансов лизинг № 7838/14.06.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2014 г. до окончателното изплащане, които вземания са предмет на заповед № 859 от 04.11.2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 909/2014 г. на Районен съд – Несебър.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 274 /четири хиляди двеста седемдесет и четири/ лева – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: