№ 67

гр. София, 25.05.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:Председател: Маргарита Соколова

Членове: Гълъбина Генчева

Геника Михайловапри секретаря Емилия Петрова разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 60075 по описа за 2016 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 146/ 20.01.2016 г. по гр. д. № 2683/ 2015 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки частично решението от 05.03.2015 г. по гр. д. № 8827/ 2010 г. на Софийски градски съд, по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, признава за установено, че К. Б. И. като авалист дължи на ЗД [фирма] сумата 28 910. 40 евро (равностойни на сумата 56 544 лв.) по запис на заповед, издаден на 29.08.2007 г. в полза на [фирма], джиросан на 14.03.2009 г. на ЗД [фирма], за което е издадена и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 50785/ 2009 г. на СРС, 25-ти състав.

Касаторът К. И. се оплаква, че въззивното решение е неправилно, като въвежда касационните основания от чл. 281, т. , т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Той се оплаква, че въззивният съд е нарушил материалния закон – чл. 536, ал. 1, вр. чл. 535, т. 3 и 5 ТЗ и чл. 486 ТЗ и чл. 465, вр. чл. 485, ал. 1 ТЗ. Оплаква се, че е решението е и необосновано. Претендира разноски.

Ответникът по касация ЗД [фирма] (ищец по иска, предвиден в чл. 422 ГПК,) не взема становище в касационното производство.

Становището на ответника по касация [фирма] (помагач на ищеца) е, че решението е правилно.

Касационното обжалване е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправните въпроси: Допустимо ли е авалистът да противопостави на джиратаря като приносител на менителничния ефект възражения от каузалното правоотношение между кредитора, в полза на когото е издаден записът на заповед и издателя; в какво се изразява недобросъвестността по смисъла на чл. 465 ТЗ и в какво се проявяват последиците от злоупотребата с право на пряк метителничен иск?

По повдигнатите въпроси настоящият касационнен състав намира следното:

Пряк е искът на кредитор, основан на правата по ценна книга с менителничен ефект (менителница или запис на заповед, доколкото така предвижда чл. 537 ТЗ). Чл. 465 ТЗ не допуска да се абсолютизира абстрактния характер на менителничните сделки, които предхождат или съпровождат правото на пряк иск за приносителя на правата по менителничния ефект. Чл. 465 ТЗ налага кредиторите по този иск да бъдат поставени в три групи.

Когато приносителят на ценната книга е кредитор и по каузално задължение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, неговата материална легитимация по прекия иск е производна от легитимацията му като кредитор по каузалното правоотношение във всеки един момент. Аргументът е от по-силното основание от чл. 465 ТЗ.

Когато приносителят на ценната книга не е кредитор по каузалното задължение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка и е добросъвестен, неговата материална легитимация по прекия иск произтича само от формата и съдържанието на менителничния ефект (от абстрактните сделки, които инкорпорира). Чл. 465 ТЗ изрично изключва правото на лично възражение на всеки длъжник по прекия иск.

Когато приносителят на ценната книга не е кредитор по каузалното задължение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, но е недобросъвестен, неговата материална легитимация по прекия иск е производна от състоянието на каузалното правоотношение към релеватния момент. Чл. 465 ТЗ предвижда правото на лично възражение на длъжника по прекия иск срещу недобросъвестния приносител, стига длъжникът да е страна по каузалното правоотношение, покрито с менителнична сделка.

Недобросъвестен е онзи приносител на правата по менителничния ефект, който знае какво е каузалното правоотношение, поради което длъжник по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, но и знае, че са настъпили факти, които пораждат лично възражение срещу кредитора по каузалното правоотношение. Лични (относителни) са възраженията, които произтичат или са свързани с каузалното правоотношение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителничната сделка. Личните възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, са например за унищожаването, за развалянето на договора, за неизпълнен договор или за ненастъпила изискуемост на задължението, покрито с менителничната сделка. Личните възражения, свързани с каузалното правоотношение, са например за компенсация или право на задържане. По аргумент от по-силното основание от чл. 465 ТЗ недобросъвестен е и кредиторът, който към момента на придобиване на правата по ценната книга знае, че каузалното задължение, покрито с менителничната сделка, не е възниквало или е възникнало, но е погасено изцяло или отчасти. Релевантният момент за преценката за добросъвестност е този, към който приносителят придобива правата по менителничния ефект. Моментът има значение за материалната легитимация по прекия иск на онзи кредитор, който не е кредитор по каузалното правоотношение с длъжника, покрито с менителнична сделка. Моментът е без значение за материалната легитимация по прекия иск на онзи кредитор, който е и кредитор по каузалното правоотношение с длъжника, покрито с менителнична. Във всеки момент този кредитор знае дали и доколко прекият иск покрива задължение по каузално правоотношение с длъжника. По упражнения пряк иск неговият длъжник разполага с възражение за фактите, които са от значение за каузалното правоотношение и рефлектират върху прекия иск.

Следователно чл. 465 ТЗ не допуска правото на пряк иск да се придобие поради злоупотреба и/ или да се упражнява при злоупотреба. Чл. 465 ТЗ е проекция на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. Основният закон не допуска (също) злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява правата или законните интереси на други.

Със записа на заповед издателят се задължава да не прави на правоприемниците на своя кредитор (поемател, ремитент) възраженията от каузалното правоотношение, покрито с менителничната сделка (арг. от чл. 537, вр. чл. 465 ТЗ) и зачита облекчения ред на заповедното производство, с който разполагат поемателят и неговия правоприемник (арг. от чл. 417, т. 9 ГПК). Даденото менителнично поръчителство (авал) обезпечава изцяло или отчасти задължението на издателя, а в своите отношения с издателя и авалиста поемателят е недобросъвестен кредитор на правата от записа на заповед.

Ако от закона не произтича изключение, отговорността на авалиста по прекия иск на поемателя е точно такава, каквато е и отговорността на издателя (чл. 485, ал. 1 ТЗ), защото авалът покрива тази отговорност. Тя е солидарна (чл. 513, ал. 1 ТЗ), но поемателят може да я ангажира самостоятелно, а възражение за поредност няма (чл. 513, ал. 2 ТЗ). Това е правилото. Изключения от тези правила предвиждат чл. 484 ТЗ (неспазена форма на авала), чл. 485, ал. 2 ТЗ (недействителност на задължението, за което е дадено менителничното поръчителство), чл. 483, изр. 2 ТЗ (частично поръчителство) и чл. 514 ТЗ (пропуснати срокове). В хипотезите на чл. 484 ТЗ и на чл. 514 ТЗ по прекия иск на поемателя отговаря само издателят, но не и авалистът. В хипотезата на чл. 485, ал. 2 ТЗ отговаря авалистът, без значение, че основание за недействителност изключва или би могло да изключи отговорността на лицето, за което е дадено поръчителството (на издателя). В хипотезата на чл. 483, изр. 2 ТЗ отговорността на издателя и авалиста е с различно съдържание и отношение към предмета на прекия иск. Издателят и поръчителят са солидарни длъжници до размер на авала, а над този размер отговаря само издателят. Правилото от чл. 485, ал. 1 и чл. 513, ал. 1 и 2 ТЗ обосновават извод за акцесорен характер на задължението на авалиста спрямо задължението на издателя (лицето, в полза на което менителничното поръчителство е дадено). Разпоредбите, които въвеждат изключенията, не допускат правилото да се абсолютизира, но и не подлежат на разширително тълкуване, от което да произтича безусловен извод за самостоятелен характер на отговорността на авалиста спрямо тази на длъжника по прекия иск, за когото авалът е даден.

С извършване на джирото (индосамент) предишният кредитор (джирант) прехвърля правата по менителничния ефект на друг кредитор (джиратар) (чл. 466, ал. 1 ТЗ). Джирото е едностранна, абстрактна, формална менителнична сделка, а когато го е извършил поемателят по записа на заповед, обезпечен с менителнично поръчителство, неговият пряк иск срещу двамата длъжници придобива джиратаря.

При упражняването на прекия иск от добросъвестния джиратар и издателят, и авалистът не разполагат с възражения по причини, които стоят извън формата и съдържанието на менителничните сделки по записа на заповед.

При упражняването на прекия иск от недобросъвестния джиратар издателят, но и авалистът разполагат с възражения от фактите, които произтичат или са свързани с каузалното правоотношение, покрито със записа на заповед. Ограниченията във възраженията на авалиста са в три насоки. Първо, недопустимо е той да упражни чуждите (на издателя) лични възражения към поемателя, освен ако и авалистът е страна по каузалното правоотношение. Второ, чл. 485, ал. 2 ТЗ не допуска авалистът да възрази, че е недействително поради каквато и да било причина задължението на издателя. Трето, чл. 465 ТЗ не допуска авалистът да обоснове възражението на факти, които са настъпили след релевантния момент – на извършеното джиро. Авалистът разполага с възражението, че прекият иск не е възникнал, защото към релевантния момент джиратарят знае, че каузалното задължение е имало, но е било погасено поради осъществен погасителен способ или поради действието на възражение, упражнено от страна по каузалното правоотношение между поемателя и издателя. Достатъчно е авалистът да не го обосновава с довод, че е издателят е упражнил възражение за унищожаемост (чл. 485, ал. 2 ТЗ). Авалистът разполага и с възражение, че прекият иск на джиратаря е възникнал, но е погасен (изцяло или отчасти), защото след релевантния момент издателят е упражнил лично възражение, поради фактите, настъпили до джирото. С тези възражения авалистът не упражнява чуждите права, а се позовава на обстоятелства, които са релевантни за материалната легитимация на недобросъвестния джиратар по предявения срещу него пряк иск.

Следователно когато не са налице изключенията от чл. 484, чл. 485, ал. 2, чл. 483, изр. 2 или чл. 514 ТЗ, отговорността на авалиста към джиратаря, придобил правата по записа на заповед от поемателя, е точно такава, каквато е и отговорността на издателя, за когото поръчителството е дадено. За извода е без значение дали джиратарят е добросъвестен или недобросъвестен по смисъла на чл. 465 ТЗ, но когато авалистът твърди, че е недобросъвестен и се позовава на фактите, които изключват (изцяло или отчасти) неговата материална легитимация по прекия менителничен иск, в тежест на авалиста е да докаже своите твърдения.

По касационната жалба.

Своите права по прекия иск е предявил джиратар (ответникът по касация [фирма]) като кредитор, в полза на когото правата по запис на заповед от 29.08.2007 г. поемателят (ответникът по касация [фирма]) е прехвърлил на 14.03.2009 г. чрез джиро. Правата са заявени чрез заявление за заповед за изпълнение срещу касатора - лицето, извършило менителнично поръчителство в обезпечение на задълженията на издателя. Срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК касаторът е възразил, а по установителният иск, предвиден в чл. 422 ГПК, са спазени всички процесуални предпоставки. Ответникът по касация [фирма] (поемателят) е помагач на ответника по касация [фирма] (джиратаря).

В защитата си срещу прекия иск касаторът е твърдял, че документът не е запис на заповед, тъй като е с два падежа и не сочи белезите, които индивидуализират поемателя. Въвел е възражения, че към джирото ответникът по касация [фирма] е знаел, че със записа на заповед издателят [фирма] (трето за процеса лице) е покрил своите задължения за лизингови вноски на автомобил по договор от 29.08.2007 г. с лизитгодател [фирма]. Джиратарят е знаел също, че дължимите са платени, а неплатените не се дължат, защото са за период след м. май 2008 г. Това е така, защото джиратарят е знаел, че през м. май 2008 г. лизингодателят е прекратил договора за лизинг, а автомобилът е върнат. Касаторът е твърдял, че за тези обстоятелства джиратарят е бил известен, защото при него е застрахована отговорността на лизингополучателя, а обстоятелствата са от значение за дължимото застрахователно обезщетение, което лизингополучателят е претендирал. Това е така, защото джирото е извършено след плащане на обезщетението.

Въззивният съд е приел, че менителничният ефект от 29.08.2007 г. с падеж на предявяване и срок за предявяването няма два падежа. В съответствие с възможността от чл. 537, вр. чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ издателят е посочил различен от законовия срок за предявяване на записа на заповед. Спазването на срока запазва правата на кредитора по прекия иск срещу всички задължени лица, а не само срещу издателя като платец (чл. 514, ал. 1 ТЗ). Така въззивният съд е квалифицирал като неоснователно възражението на авалиста, че представеният документ не е запис на заповед и е приел, че изискването от чл. 535, т. 3 ТЗ е спазено. С този си изводи въззивният съд е приложил правилно материалния закон.

Действително въззивният съд (а и първоинстанционният) са пропуснали да разгледат абсолютното възражение на авалиста, че представеният документ не сочи кой е поемателят и не е запис на заповед, доколкото е нарушено изискването от чл. 535, т. 5 ТЗ. Пропускът на въззивния съд обаче не е съществен, защото възражението е неоснователно. В записа на заповед като поемател е посочен [фирма]. Посочен е и неговият управител. Това, че в неговото съдържание издателят не е изписал седалището и адреса на управление на търговското дружество, не поражда съмнение, че поемател по записа на заповед е ответникът по касация [фирма].

В останалите възражения на касатора въззивният съд не е съзрял въведените твърдения, че към релевантният момент джиратарят е недобросъвестен. Приел е, че предвиденото в чл. 485, ал. 2 ТЗ обосновава самостоятелен характер на менителничното поръчителство, а това изключва всяка възможност авалистът да се позове на факти от значение за каузалното задължение на издателя, покрито със записа на заповед. Квалифицирал е джиратаря като добросъвестен приносител на правата по менителничния ефект, но е уважил установителният иск не за сумата 36 518. 51 евро, за която записът на заповед и заповедта по чл. 417 ГПК са издадени, а до размер, равен на неплатените от издателя вноски по представения договор за лизинг с поемателя (с изключение на първите десет).

В тази част обжалваното решение противоречи на предвиденото в чл. 465 и в чл. 485, ал. 1, вр. чл. 513 ТЗ и е необосновано. Правните изводи на въззивния съд взаимно се отричат. Ако джиратарят е добросъвестен, а менителничното поръчителство е самостоятелно спрямо отговорността на издателя (лицето, за което е даден авалът), битието на каузалното задължение, поради което издателят е поел задължението със записа на заповед, би следвало да няма значение за материалната легитимация на джиратаря по прекия иск срещу авалалиста. Въпреки допуснатите грешки, касационната инстанция следва да потвърди решението, тъй като е правилно като резултат.

От събраните писмени доказателства са установява, че със записа на заповед касаторът е покрил своите задължения за лизингови вноски към поемателя (ответникът по касация [фирма]) по договор от 29.08.2007 г. за лизинг на автомобил. Задължението за запис на заповед лизингополучателят е поел с договора, а сумата, за която е извършил менителничната сделка, е равна на сбора от дължимите лизингови вноски към датата, на която е издал записа на заповед. При джиратаря е застрахована отговорността на лизингополучателя (чл. 199а, вр. § 142 ПЗР на КЗ от 2005 г.), а в подписаната застрахователна полица са описани съществените белези на задълженията за лизингови вноски. В искането си за плащане на застрахователно обезщетение лизингодателят е посочил, че първите десет вноски са платени, а правата по записа на заповед той прехвърля на застрахователя с джиро, веднага след като му е платено застрахователно обезщетение. Застрахователното обезщетение е равно на уговорената застрахователна сума за всички застрахователни вноски с изключение на първите десет.

Следователно към извършване на индосамента джиратарят е знаел, че записът на заповед обезпечава задълженията на издателя за лизингови вноски, и е знаел, че първите десет от вноските лизингополучателят е погасил чрез плащане. Джиратарят е недобросъвестен по смисъла на чл. 465 ТЗ, а неговият пряк менителничен иск е възникнал в съдържание, равно на сбора от неплатените вноски (без първите десет) и в размера, уговорен с лизинговия договор. Този размер е установен от приетото заключение. Недоказани остават твърденията на авалиста, че към релевантния момент (14.03.2009 г.) джиратарят е знаел също, че през м. май 2008 г. лизингополучателят е прекратил договора за лизинг, а автомобилът е върнат. Събраните доказателства (удостоверение от СДВР, че на 27.10.2010 г. е регистриран нов, различен от лизингодателя собственик на автомоблила) са косвени, следват датата на джирото, не могат да се отнесат към релеватния момент, а и джиратарят е платил обезщетението според уговореното със застрахователния договор в размер, равен на сбора на всички останали лизингови вноски без първите десет, за които преди джирото е узнал, че са платени. Доказателствата сочат също, че джирото е извършено за обезпечение на задължението на лизитгополучателя да възстанови на застрахователя застрахователното обезщетение по възникналия с плащането регресен иск (чл. 213 КЗ от 2005 г.). Това е без значение в отношенията по прекия иск на джиратаря срещу издателя и авалиста. Искът, предвиден в чл. 422 ГПК е основателен до размера, уважен с въззивното решение. Никое от изключенията от чл. 483, 484, чл. 485, ал. 2 или чл. 514 ТЗ не е осъществено, а правилото от чл. 485, ал. 1 ТЗ предвижда, че отговорността на авалиста по прекия иск на джиратаря е точно такава, каквато е отговорността на издателя, за когото е дадено менителничното поръчителство. Прекият иск на джиратаря срещу авалиста е в същото съдържание (размер), какъвто е и прекия иск срещу издателя.

При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават и разноските, които той е извършил пред настоящата инстанция.

При тези мотиви, съдътР Е Ш И :ОСТАВЯ В СИЛА решение № 146/ 20.01.2016 г. по т. д. № 2683/ 2015 г. на Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.