№ 17 София, 25.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Гълъбина Генчева

Геника Михайлова

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова т. д. № 61283/2016 г. /№ 1283/2016 г. по описа на І-во т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Т. Т., срещу въззивното решение № 747 от 16.10.2015 г. по в. т. д. № 883/2015 г. на Вaрненския окръжен съд, касационното обжалване на което е допуснато с определение № 509 от 26.10.2016 г.

С обжалваното решение е потвърдено решение № 948 от 25.02.2015 г. по гр. д. № 7706/2014 г. на Варненския районен съд в частта, с която по иск по чл. 422 ГПК на [фирма] [населено място] е прието за установено, че А. Т. Т., в качеството й на авалист по запис на заповед, дължи 12 522.74 евро, а в частта по иска по чл. 422 ГПК на [фирма] срещу [фирма] [населено място], като издател на записа на заповед за обезпечаване на задълженията му като лизингополучател по договор за финансов лизинг на лек автомобил, отменил частично първоинстанционното решение и отхвърлил претенцията за разликата над 9 910.42 евро до 12 226.94 евро, и потвърдил решението в частта за уважаване на иска.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, тъй като в качеството й на авалист по записа на заповед жалбоподателката обезпечава вземането по договора за финансов лизинг и нейното задължение е обусловено от това на длъжника-лизингополучател, включително по размер, поради което с приетото в обжалваното решение, че дължи повече от лизингополучателя, се стигало до неоснователно обогатяване на кредитора по каузалното правоотношение за сметка на нейното обедняване. Твърди се още, че при наличие на застраховка „каско“ в полза на лизингодателя и настъпило застрахователно събитие - кражба на автомобила, предмет на лизинга, искът срещу нея и лизингополучателя би следвало да се предяви, едва ако след успешно проведен пряк иск срещу застрахователя, лизингодателят не бъде напълно удовлетворен за вземането си по договора за финансов лизинг.

От ответниците по касация [фирма] счита, че касационната жалба е основателна, от [фирма] не е изразено писмено становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: акцесорно ли е задължението на поръчителя по записа на заповед по отношение на задължението на издателя на записа на заповед, разполага ли поръчителят с възраженията по каузалното правоотношение, които принадлежат на издателя на записа на заповед и какъв е обемът на отговорността на поръчителя по записа на заповед.

Въпросът е поставен в контекста на данните по делото за възникнала облигационна връзка по договор за финансов лизинг на лек автомобил, предаването на лизинговия автомобил за ползване в изпълнение на договора и обезпечаване на задълженията по последния със запис на заповед.

Прекият менителничен иск е предявен срещу издателя и менителничния поръчител /авалист/ от поемателя /ремитента/ - кредитора, в полза на когото е издаден запис на заповед, обезпечен с менителнично поръчителство, след искане за заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е издадена при солидарно осъждане на двамата длъжници и на още един авалист, а след възражения кредиторът е предявил исковете, предвидени в чл. 422 ГПК. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която вземането срещу издателя на записа на заповед е уважен в различен - по-нисък размер, от вземането по иска срещу авалиста. По установителния иск срещу авалиста висящността на делото е пренесена пред касационната инстанция.

Като ценна книга записът на заповед има обезпечителна функция по отношение на вземанията на ищеца по въведеното с исковата молба каузално правоотношение между него и ответника [фирма] с основание договор за финансов лизинг. По този договор авалистът не е страна. Задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на уреденото в чл. 483-485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ приема неговия самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава. Поради това авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да противопостави издателят на записа на заповед - абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/ и лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя. Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е допустимо, само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с издателя /решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и др./. В тези случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. Отговорността на издателя и на поръчителя към поемателя като длъжници по записа на заповед, обаче, е солидарна - чл. 513, ал. 1 ТЗ. Връзката на менителничния ефект с каузалното задължение, гарантирано от издателя със записа на заповед, изключва възможността издателят и поръчителят да отговарят в различен обем по прекия менителничен иск на поемателя. Затова независимо от самостоятелния характер на задължението на авалиста, той дължи същата по обем престация както и издателя, освен ако не е налице предвидено в закона изключение - напр. чл. 484 ТЗ /неспазена форма на авала/, чл. 483, изр. 1, предл. 2 ТЗ /частично поръчителство/, чл. 485, ал. 2 ТЗ /недействителност на задължението на издателя, поради което е дадено менителничното поръчителство/, или не е уговорено изрично отклонение от правилото на чл. 485, ал. 1 ТЗ, че поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал. В този смисъл отговорността на поръчителя по записа на заповед не може да е по-голяма по обем от отговорността на издателя, тъй като обратното би довело до неоснователно обогатяване на кредитора.

Следователно по прекия менителничен иск на поемателя авалистът разполага с възражения, че каузалното задължение на издателя е погасено-изцяло или отчасти. Той може да се позове на осъществени погасителни способи, но и на действието на упражнените от издателя насрещни права, които също са погасили неговото задължение към поемателя, а с това - и прекия менителничен иск /напр. възражение за разваляне на договора или за неизпълнен договор/. Чрез тези възражения поръчителят не упражнява чуждите лични права /на издателя/, а се позовава на обстоятелства, които рефлектират върху прекия иск на поемателя срещу всеки длъжник по записа на заповед. Възраженията авалистът следва да въведе като защита срещу предявения иск /осъдителен или предвидения в чл. 422 ГПК/. Негова е тежестта да докаже конкретното каузално правоотношение, поради което записът на заповед е издаден и фактите, които са погасили /изцяло или отчасти/ каузалното задължение на издателя, а с това - и прекия иск на поемателя срещу авалиста.

По касационната жалба:

Първоинстанционното производство по гр. д. № 7706/2014 г. на Варненския районен съд е образувано по искова молба на [фирма] срещу [фирма], като издател на запис на заповед от 24.04.2009 г., платим на предявяване и не по-късно от 20.01.2013 г., и срещу А. Т. Т. като авалист по записа на заповед от деня на издаването му, за признаване на установено, че всеки от ответниците на основание предявения, съответно на 03.05.2012 г. за първия ответник и на 25.04.2012 г. за втория ответник, запис на заповед, дължи сумата от 12 522.74 евро като остатъчна неплатена главница по записа на заповед и за която сума, с издадена заповед по чл. 417 ГПК за незабавно изпълнение, двамата /и още един авалист/ са осъдени солидарно да я заплатят на ищеца. Претендират се още законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и разноските за исковото производство.

Ищецът е навел в исковата си молба и твърдения за съществувало облигационно правоотношение по договор от 29.11.2007 г. за лизинг на лек автомобил, с Л. Д. В., заместен въз основа на допълнително споразумение от 2008 г. от [фирма], изпълнението на което било обезпечено от последния с издадения от него запис на заповед, както и за прекратяване на лизинговия договор преди предявяването на иска чрез развалянето му по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД заради неизпълнение на задължението за заплащане на лизинговите вноски.

С отговорите си на исковата молба ответниците са направили идентични по съдържание възражения за неоснователност на претенцията, като са оспорили посочения общ размер на главницата по записа на заповед и са навели твърдения за кражба на автомобила в контекста на евентуално, вече настъпило, удовлетворяване на вземането за лизингови вноски от получените като обезшетение по застраховката „каско“ суми, съгласно записаното в общите условия към договора за лизинг, че застрахователното обезщетение служи за погасяване на задълженията по него.

С първоинстанционното решение в отношенията между ищеца и А. Т. искът е уважен за пълния размер от 12 522.74 евро, а в отношенията с [фирма] е прието за установено, че последният дължи 12 226.94 евро, на колкото възлизат непогасените лизингови вноски, като за разликата до пълния предявен размер от 12 522.74 евро искът е отхвърлен и в отхвърлителната част решението е влязло в сила.

За потвърди решението в частта по иска срещу жалбоподателката, окръжният съд приел, че записът на заповед, издаден от [фирма] и авалиран от ответницата Т., има обезпечителна функция по отношение на вземанията на ищеца по въведеното от него каузално правоотношение. Приел, че формалната редовност на записа за заповед и настъпването на падежа на дълга по него са достатъчни да ангажират цялостната отговорност на авалиста за исковата сума. Авалистът, който не е страна по договора за лизинг, не може да черпи и противопоставя на кредитора по записа на заповед възражения, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя на менителничния ефект, освен такива за злоупотреба с право или недобросъвестност, каквито по делото не са установени. Възражението, касаещо обстоятелството, че искът е следвало да бъде предявен срещу застрахователя по имуществената застраховка на автомобила, а не срещу настоящите ответниците, не представлява злоупотреба с право и би могло да се релевира в процес относно правата и задълженията на страните по договора за лизинг. При няколко възможни способа за реализиране на права ищецът сам избира кой от тях да упражни.

За да уважи частично иска срещу [фирма], въззивният съд се позовал на заключението на приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза и обясненията на вещото лице във въззивното производство. Приел за недоказано сумите, фактурирани след 19.12.2010 г., за вземания, основаващи се на задължения на лизингодателя към трети лица - застраховка „каско” и „гражданска отговорност”, пътен данък и такса маркиране и контрол на МПС, да са възникнали преди прекратяване действието на договора за лизинг на основание прекратения договор. Те са в общ размер 2 316.53 евро, при което положение искът е уважен за 9 910.42 евро, а за разликата до 12 226.94 евро е отхвърлен. Касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение е върната с разпореждане № 12231/12.12.2015 г. поради неотстраняване на указани от въззивния съд нередовности.

С оглед на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното решение е частично неправилно.

По делото се доказва, че лизингополучателят е издал записа на заповед, за да покрие своите договорни задължения за лизингови вноски към ответника по касация - лизингодател. Доказано е също, че непогасената част от тези задължения възлиза на сумата 9 910.42 евро, а останалите не се дължат поради прекратеното действие на договора за лизинг. Упражнените и доказани лични възражения на издателя по каузалното задължение с поемателя ползват авалиста по прекия иск. Това е и размерът, до който прекият иск на поемателя /ответник по касация/, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е основателен не само в неговите отношения с издателя, но и в отношенията с авалиста /касатор/. Правилото въвежда чл. 485, ал. 1 ТЗ, а то се прилага, доколкото изключение от закона не произтича. Издателят и авалистът са солидарни длъжници по иска на поемателя /чл. 513, ал. 1 ТЗ/. Никой от тях не разполага с възражение за поредност /чл. 513, ал. 2 ТЗ/. За разглеждания случай, отговорността на поръчителя по записа на заповед не е по-голяма по обем от тази на издателя на записа. Въззивното решение, с което е прието обратното, следва да се отмени като частично неправилно, постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. Съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да бъде решен по същество, като искът срещу ответницата Т. бъде отхвърлен за разликата над 9 910.42 евро до пълния предявен размер от 12 522.74 евро. В уважената част на претенцията до размер на 9 910.42 евро решението ще бъде потвърдено.

В жалбата се поддържа и оплакване за неправилност на въззивното решение, тъй като при наличие на застраховка „каско“ в полза на лизингодателя и настъпило застрахователно събитие - кражба на автомобила, предмет на лизинга, искът следвало да се предяви, едва ако след успешно проведен пряк иск срещу застрахователя, лизингодателят не бъде напълно удовлетворен за вземането си по договора за финансов лизинг. То е неоснователно предвид непроведеното пълно и главно доказване за настъпило застрахователно събитие.

Разрешеният правен спор налага изменение на обжалваното решение и в частта за разноските, като дължимите от А. Т. на ищеца разноски за заповедното производство бъдат отменени за разликата над 349.20 лева до 441.25 лева, а в исковото производство - над 826.04 лева; ответницата по иска /касатор/ не е направила искане за присъждане на разноски в исковото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 747 от 16.10.2015 г. по в. т. д. № 883/2015 г. на Вaрненския окръжен съд и потвърденото с него решение № 948 от 25.02.2015 г. по гр. д. № 7706/2014 г. на Варненския районен съд в частта по уважения иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК от [фирма] срещу А. Т. Т., за разликата над 9 910.42 евро до пълния предявен размер от 12 522.74 евро по прекия иск, както и за сумата над 349.20 лева до 441.25 лева разноски в заповедното производство и за сумата над 826.04 лева разноски в исковото производство, дължими от А. Т. Т. на [фирма], и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК иск от [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], район „В.”, [улица], за признаване на установено, че А. Т. Т. дължи на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], район „В.”, [улица], сумата над 9 910.42 евро до пълния предявен размер от 12 522.74 евро - неплатена главница по запис на заповед от 24.04.2009 г., издаден от [фирма] и авалиран от А. Т. Т., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 10.04.2013 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 5093/2013 г. на Варненския районен съд.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 747 от 16.10.2015 г. по в. т. д. № 883/2015 г. на Вaрненския окръжен съд в частта, с която е прието за установено, че А. Т. Т. дължи на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], район „В.”, [улица], сумата 9 910.42 евро - неплатена главница по запис на заповед от 24.04.2009 г., издаден от [фирма] и авалиран от А. Т. Т., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 10.04.2013 г., до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 5093/2013 г. на Варненския районен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: