currdb:
Решение №23/07.06.2017 по дело №2669/2016 на ВКС, ГК, II г.о.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 23

София, 07.06.2017 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на първи март, две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА

ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

при участието на секретаря Ина Андонова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2669/2016г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. К., Д. И. К. и М. И. Д., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Н. А., срещу въззивно решение № 237/18.02.2016г. по гр. дело № 34/2016г. на П. окръжен съд.

С определение №435/30.11.2016г. на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правни въпроси за задължението на въззивния съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил.

Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба В. А. К., С. Б. А., М. А. А. - малолетна, представлявана от майка си С. А. /правоприемници на починалия в хода на производството пред ВКС А. К. А./, С. К. А. и В. Д. А. я оспорват като неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение от 28.10.2015г. по гр.д.№17824/2014г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. И. К., Д. И. К. и М. И. Д. против В. А. К., А. К. А., С. К. А., В. Д. А. и С. Б. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 1/2 ид. част от УПИ ІІ-142 от кв.17 по плана на [населено място] поле, [община], с площ от 1224кв.м.

Въззивният съд е приел, че решението на районния съд е валидно, допустимо и законосъобразно. За необосновани и неподкрепени от доказателствата по делото са приети изводите, че още през 1966г. между имотите УПИ ІІ-142 и XII-139 била построена ограда като израз на промяната на субективното отношение на ответниците спрямо процесния имот и манифестирането на тази промяна за своене на процесния имот от страна на ответниците и техния наследодател. За правилен обаче е приет крайният извод на районния съд, че ответниците са придобили имота по давност, но по различни съображения. Когато при установяване на фактическа власт върху имота съсобствениците са постигнали съгласие за неформално разпределение на собствеността върху съсобствените имоти /т.нар. неформална делба), фактическата власт която установява всеки от съсобствениците върху съсобствения имот представлява владение, включващ анимус за своене на идеалните части на съсобственика и в този случай не е необходимо манифестиране на промяна на намерението.Давността започва да тече от първоначалното установяване на фактическата власт. При преценка дали сънаследник е установил владение върху сънаследствен имот следва да се вземе предвид и наличието на уговорки между сънаследника и наследодателя, приживе на наследодателя, за предаване на владението. Точно такъв е и процесният случай, защото от свидетелските показания по делото се установява, че още към момента на придобиване на процесния имот през 1966г. между наследодателите на ищците О. К. и наследодателя на ответниците А. К. /съсобственици на процесния УПИ ІІ-142 и на съседния XII-139/ е съществувало разбирателство УПИ ІІ-142 да остане за жилищните нужди и да се ползва от наследниците на А. К. /ответниците/, а имот XII-139 да остане в собственост и да се ползва за жилищните нужди на наследниците на О. К. /ищците/. Налице е неформална делба, по силата на която наследниците на А.К. /ответниците/ са започнали да упражняват владение върху процесния имот още от 1966г. Оттогава ответниците владеят имота необезпокоявани до 2014г., когато са се сдобили с нотариален акт по обстоятелствена проверка и са придобили имота по давност без да е необходимо да манифестират промяна в намерението. Тези изводи на съда не се разколебават от установеното по делото, че част от оранжериите на наследодателя на ищците И. К. са навлизали в процесния имот и страните са можели да преминават през портичка в оградата между двата имота, доколкото се касае за търпими действия, които не смущават владението.

С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора правни въпроси, поставени в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното : Въпросите са относими към правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество. Съобразно задължителната практика на ВКС, вкл. ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /Р №63/2015г. по т.д.№.674/2014г., ІІ т.о., Р №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о./. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и не може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Въззивният съд трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение на ВКС по гр.д.№761/2010г., ІV г.о., по гр.д.№4744/2010г., І г.о. , по гр.д.№853/2016г., ІІ г.о./

По основателността на касационната жалба.

С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, поради което същото е необосновано. Съобразно ТР №1/2012г., ОСГК, ВКС в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. При спор между съсобствениците трябва да изследва въпроса дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. В случая е установено по делото, че ищците са наследници на О. К., поч.1981г. – преживяла съпруга и низходящи на починалия през 2005г. осиновен от нея И. К. /син на брат и А. К./. Ответницата В. К. е наследник по закон – дъщеря, на А. К., поч.2005г. В противоречие с цитираната по-горе задължителна за него практика на ВКС, въззивният съд не е обсъдил нотариален акт №193/1966г. и нотариален акт №34/1966г. в съвкупност с останалите доказателства по делото, въпреки релевираните от жалбоподателите оплаквания във въззивната жалба. От тези нотариални актове, съставени на една и съща дата, е видно, че съсобствеността между А. К. и О. Т. е възникнала на основание придобивна давност при равни права в резултат на упражнявано съвладение. С първия от нотариалните актове - №193, А. К. и О. Т. са признати за собственици по давност на процесния имот -празно дворно място – УПИ ІІ-142, кв.17 по плана на [населено място] поле. С втория - №34, А. К. се е разпоредил в полза на дъщеря си В. К. /К./ и зет си К. К. със собствените си 1/2 ид.ч. от същия имот. Със същия нотариален акт № 34 О. Т. е учредила безвъзмездно в полза на В. К. /К./ и К. К. право на строеж върху 100 кв.м. от собствената си 1/2 ид.ч. от имота като същите придобиват правото на собственост върху построената върху мястото къща. Ответниците В. К., А. К. А. и С. К. А. /последните наследници по закон – синове на К. К., поч.2009г./ са се снабдили с нотариален акт № 16/2014г. за собственост на основание наследство и давност на цялото дворно място. Ищците са се снабдили с нотариален акт №3/2013г. за собственост на общо 1/2 ид.ч. от същия имот на основание наследство от О. К. /Т./, респ. И. К.. Наследодателят А. К. е отчуждил притежаваните от него права в съсобствеността върху дворното място, поради което всички уговорки със сестра му как да бъдат разпределени в бъдеще вече съсобствените между нея от една страна и от друга дъщеря му В. и сина му И. /осиновен от сестра му/ имоти са ирелевантни. От събраните по делото писмени и гласни доказателства не може да се направи извод новите съсобственици В. К. и К. К. да са завладяли частите на леля си О., респ. на наследника и по закон И. К., или пък О. Т. или наследникът и И. да са приели частите им да бъдат завладени от ответниците и да са постигнали съгласие за това. За необоснован следва да се приеме изводът на въззивния съд за извършена „неформална делба”. Такава не би могла да бъде извършена от съсобствениците А. К. и О. Т. след като първият е отчуждил притежаваната от него 1/2 ид.ч. от имота, независимо дали е искал децата му да разпределят ползването на имота и как да стане това. Такава уговорка липсва и между новите съсобственици на имота. В тази връзка следва да се отчете установеният факт на учредяване от страна на О. Т. на право на строеж в полза на племенницата и В. и нейния съпруг върху 100 кв.м. от съсобственото с тях дворно място, който не е в подкрепа на тезата, че тя е искала да отстъпи притежаваната 1/2 ид.ч. от мястото на В. като се е съгласила със завладяване на нейната част, била е наясно с това, но не се противопоставяла. Такива вътрешни отношения между съсобствениците не са установени по делото, вкл. след смъртта на О. Т., когато правата върху 1/2 ид.ч. са преминали в патримониума на наследника и И. К.. Обратното, от показанията на свидетелите К., Г., Б. и М. става ясно, че част от оранжериите на последния са ситуирани в процесния имот и той безпрепятствено е имал достъп до тях като е обработвал тази площ от общия имот без никакво противопоставяне на ответниците. Последните също са ползвали част от общия двор като са живели и в построената къща. Свидетелите сочат период, когато между процесния имот №142 и съседния №139/собственост на И./ не е имало ограда, а когато била поставена мрежа, страните пак свободно са преминавали през портичка в оградата. Следователно съсобствениците са ползвали имота по общо съгласие, без да е установено, че ответниците са владяли частите на наследодателя на ищците, а след смъртта му частите на неговите наследници. Съсобствеността между В. К. и О. Т., а впоследствие И. К., в случая не е възникнала от наследяване от А. К., а от правна сделка с притежаваната от него 1/2 ид.ч. от съсобствен имот, поради което и приетото от въззивния съд, че при преценка дали сънаследник е установил владение върху сънаследствен имот следва да се вземат предвид уговорките между сънаследника и наследодателя, направени приживе на последния за предаване на владението, е неправилно. Ищците оспорват правата на ответниците над 1/2 ид.ч. по констативния нотариален акт за собственост. За тази част те обосновават своето право на собственост на наследствено правоприемство. Съгласно ТР№11/2012г., ОСГК, ВКС при оспорване на признато с КНА право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. От събраните по делото писмени и гласни доказателства следва извод за опровергаване констатациите в цитирания по-горе КНА и недоказаност твърдението на ответниците, че са придобили по давност частите на съсобственика О. Т., респ. на наследника и по закон И. К. и неговите наследници. Изложеното налага извод, че ищците се легитимират като собственици на 1/2 ид.ч. на процесния УПИ по наследствено правоприемство и тези права следва да им бъдат признати.

Като е приел противното въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, и вместо него на основание чл.293,ал.2 ГПК да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

С оглед изхода на производството и направеното искане, на касатора следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция, съгласно приложения списък и доказателства към молба от 28.02.2017г. в размер на общо 890 лева.

По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 237/18.02.2016г.

по гр. дело № 34/2016г. на П. окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. А. К., С. Б. А., М. А. А., малолетна, представлявана от майка си С. Б. А., С. К. А. и В. Д. А., всички от [населено място] , че И. И. К.,с.Б. п., М. И. Д.,с.Б. п. Д. И. К.,гр.П., са собственици общо на 1/2 ид.ч. от недвижим имот – УПИ ІІ-142, кв.17 по плана на [населено място] поле с площ 1224 кв.м. при граници на УПИ : от север - [улица], от изток - УПИ ІІІ-147, УПИ V-146, УПИ VІ-145, от юг – УПИ Х-143, УПИ ХІІ– 139 и от запад – УПИ ХІІ-139, УПИ ХІV – 140 и УПИ І-141.

ОСЪЖДА В. А. К., С. Б. А., М. А. А., малолетна, представлявана от майка си С. Б. А., С. К. А. и В. Д. А., всички от [населено място], да заплатят на И. И. К., Д. И. К. и М. И. Д. направените разноски за касационната инстанция в размер на 890 лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :