currdb:
Решение №155/21.06.2017 по дело №4451/2016 на ВКС, ГК, IV г.о.
Следва ли да се прилага служебно тълкувателно решение № 4/2015 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото липсва възражение в тази насока, направено от ответник по делото?


Р Е Ш Е Н И Е

№155

гр. София, 21.06.2017 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на пети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева

2. Велислав Павков

при секретаря Даниела Цнеткова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4451 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №126/17.05.2016 г., постановено по гр.д.№ 164/2016 г. от състав на Окръжен съд – Добрич.

Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не се явява и не изпраща представител.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 215/01.03.2017 г. на състава на ВКС.

Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, следва ли да се прилага служебно тълкувателно решение № 4/2015 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото липсва възражение в тази насока, направено от ответник по делото. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното:

След отмяната на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗД /ДВ, бр. 83/1999 г./ в българското право няма забрана за уговаряне, претендиране и присъждане на парични суми в чужда валута. Страните по договора могат свободно да определят предмета на облигационното отношение, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави /чл. 9 ЗЗД/. Според чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили. Те не могат да бъдат изменени без взаимно съгласие на страните ако няма основания за това, предвидени в закона. При допустимо уговаряне на парично задължение в чуждестранна валута няма законово основание за присъждане на нейната левова равностойност. Това следва и от принципа на точното изпълнение на облигационното задължение /чл. 63, ал. 1 ЗЗД/. Паричните суми, уговорени в чуждестранна валута, се дължат и съответно присъждат от съда в съответната валута. Длъжникът не може да бъде задължен от съда да изпълни нещо различно от уговореното с изключение на изрично предвидените в закона случаи. С оглед и на установения принцип за автономия на волята на страните по договора само когато не е допустимо уговаряне в чуждестранна валута /в каквато насока са постановките на ТР № 2/1997 г., ОСГК на ВКС/, съдът служебно присъжда левовата равностойност на паричното задължение. Това разрешение е дадено с ТР №4/2015 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГТК. В него изрично е посочено, че съдът служебно присъжда левовата равностойност само в случаите, в които е недопустимо да се уговаря задължение в чужда валута. След като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата и равностойност. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. От изложеното следва извод, че в случаите, когато съдът е сезиран с искане за присъждане на левова равностойност на договорено във валута задължение, то следва да се присъди вземането във валута. В този смисъл, тълкуването, дадено с цитираното тълкувателно решение се прилага служебно.

Горното тълкувателно решение обаче не е приложимо към настоящия случай, по следните съображения:

Съдът е приел, че задължението на ответника не произтича от договор, а от решение на общо събрание на етажна собственост, като в него е взето решение да се заплаща сума в евро, докато претенцията на ищеца е за присъждане на левовата равностойност на задължението, като в това отношение съдът е приел, че липсва основание да се приеме, че е приложимо тълкуването, дадено с ТР № 4/2015 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС и да се присъди левовата равностойност или сумата в евро, поради което е приел, че предявения иск е неоснователен.

В конкретния случай задължението на ответника по установителния иск не произхожда от договорни правоотношения между страните по делото, а от взето решение на Общо събрание на етажна собственост. Липсата на договорни отношения между страните, от които да се направи извод за постигната договорка за заплащане на задължение във валута, води и до неприложимост на тълкуванията с цитираното тълкувателно решение, касаещи договорни задължения.

Основното в случая е, че е взето валидно решение на Общото събрание на етажната собственост за заплащане от етажните собственици на посочените в решението суми. Решението на ОС на ЕС не е обжалвано от ответника, като няма данни по делото да е атакувано от друг собственик в етажната собственост, респ. да е отменено от съда. За атакуване на решенията на ОС е предвиден специален ред – този по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС, уреждащ съдебният надзор върху решенията на Общото събрание, които противоречат на закона. Искът по чл. 40 от ЗУЕС е конститутивен и до влизане в сила на решение по него, с което атакуването решение да се отменя, това решение се ползва със стабилитет и подлежи на изпълнение по реда на чл. 38 от ЗУЕС. При това положение задължителната сила на тези решения следва да бъде зачетена и следва да се приложат съответните правни последици. След като оспорените от ответника решения не са били обжалвани в законоустановения срок или тяхното изпълнение не е било спряно от съда, те обвързват всички етажни собственици, включително и ответника.

Предвид изложеното, както и липсата на данни ответникът да е извършил плащане на посочените в решението на общото събрание суми, предявеният иск за установяване на вземането на основание чл.422 ГПК е основателен и следва да се уважи, като постановеното решение в обратен смисъл от въззивния съд следва да се отмени. Следва да се постанови решение по съществото на спора, доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия.

С оглед изхода на спора, в полза на ищеца следва да се присъдят всички направени по делото разноски пред трите инстанции, без тези, направени в заповедното производство, определени с издадената заповед за изпълнение, които не са предмет на настоящото производство, а и не се претендират с исковата молба. Общия размер на дължимите за трите инстанции разноски е 3180,56 лева.

Водим от горното, състава на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №126/17.05.2016 г., постановено по гр.д.№ 164/2016 г. от състав на Окръжен съд – Добрич, като вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК, че А. Ф. Ф. дължи по издадената от Добричкия районен съд по ч. гр. дело № 1147/2015 г. заповед № 146/30.04.2015 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на КРЕДИТОРА – собствениците в Етажна собственост на жилищно-търговски рекреативен комплекс „М. сити” [населено място], представлявана от нейния управител [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.2, представлявано от Р. Л. П., сумите от: 1) 6 222,13 лв. /шест хиляди двеста двадесет и два лева и тринадесет стотинки/, от която: 1 049,13 лв., представляваща дължим остатък от таксата за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2013 г. за собствения на длъжника апартамент № 73; 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2013 г. за собствения на длъжника имот; 2 249,12 лв., представляваща дължима такса за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2014 г. за собствения на длъжника имот; 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2014 г. за собствения на длъжника имот; 2 249,12 лв., представляваща дължим остатък от такса за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2015 г. за собствения на длъжника имот; 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2015 г. за собствения на длъжника имот, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2015 г. /датата, на която е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК/ до окончателното й изплащане; 2) 522,43 лв. /петстотин двадесет и два лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главното задължение от 6 222,13 лв., определено по размер на законната лихва за забава, както следва: 186,91 лв. – лихва върху задължението от 1 049,13 лв., представляваща дължим остатък от таксата за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2013 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.07.2013 г. до 01.04.2015 г.; 40,07 лв. – лихва върху задължението от 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2013 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.07.2013 г. до 01.04.2015 г.; 248,58 лв. – лихва върху задължението от 2 249,12 лв., представляваща дължима такса за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2014 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.03.2014 г. до 01.04.2015 г.; 24,86 лв. – лихва върху задължението от 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2014 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.03.2014 г. до 01.04.2015 г.; 20,01 лв. – лихва върху задължението от 2 249,12 лв., представляваща дължим остатък от такса за управление и поддръжка на общите части на комплекса за 2015 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.07.2013 г. до 01.04.2015 г.; 2 лв. – лихва върху задължението от 224,92 лв., представляваща дължима вноска във фонд „Реконструкции и обновяване” на комплекса за 2015 г. за собствения на длъжника имот, за периода от 01.03.2015 г. до 01.04.2015 г..

ОСЪЖДА А. Ф. Ф. от [населено място], [улица] да заплати на Етажна собственост на жилищно-търговски рекреативен комплекс „М. сити” [населено място], представлявана от нейния управител [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.2, представлявано от Р. Л. П. на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 3180,56 /три хиляди сто и осемдесет лева и петдесет и шест стотинки/ лева.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.