Относно предпоставките за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване обезщетението за вреди при принос на пострадалия.

чл. 51, ал. 2 ЗЗД 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 116/ 03.07.2017г.

[населено място]

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1921/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците по делото Д. Т. В.,А. С. В. и М. С. В. и на третото лице А. К. И. против решение №407/02.03.2016г. по в.гр.д.№4246/15г. на Софийски апелативен съд,с което изцяло е потвърдено решение №1471/04.03.2015г. по гр.д.№14419/12г. на СГС,с което предявените от ищците В. срещу Гаранционен фонд искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ отм. в размери 120 000 лв., 100 000 лв. и 1000 лв. съответно са уважени частично до размер на сумите 40 000 лв.,30 000 лв. и 30 000 лв. ,представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им С. А. В.,причинена му при настъпило на 23.02.2008г. ПТП.

В касационната си жалба ищците оспорват решението в частта,с която претенциите им са приети за неоснователни за разликата над уважените до предявените от тях размери.Излагат доводи за неправилност,поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на апелативния съд в тази им част. Оспорени са както определеният от въззивния съд като справедлив, с оглед обезщетяването на претърпените от тях неимуществени вреди, размер, така и високият процент на съпричиняване от страна на починалия техен наследодател,възприет от въззивния съд. Твърди се неправилно извършено приспадане с решението на въззивния съд на платената по силата на застраховка „Живот“,сключена от работодателя на наследодателя им сума в размер на 3000 лв. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът Гаранционен фонд поддържа становище, че въпросите,повдигнати от касаторите,касаят вътрешното убеждение на въззивния съд и поради това не могат да обосноват касационно разглеждане.

Касационната жалба на ищците е оспорена и от третото лице А. К. И. по съображения за неоснователност на оплакванията, за правилност и законосъобразност на решението в атакуваната му част, поради което е поискал обжалването да бъде оставено без уважение.

В подадената касационна жалба срещу частта от въззивното решение,с която е потвърдено осъдителното решение на СГС, А. К. И. твърди неправилност на съдебния акт,поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,материалния закон и необоснованост.Счита,че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд за обезвреда на неимуществените вреди,твърдени от ищците.Твърди,че въззивният съд не е взел предвид,че с окончателната наказателна присъда И. е признат за виновен само за част от вменените му с обвинението нарушения на ЗДвП, при което не е ревизирал в цялост решението на СГС и така е останал необоснован възприетия като негов по-голям принос за настъпването на вредоносните последици от ПТП. Позовава се на неправилност на преценката на съда относно размера на съпричиняването от страна на пострадалия с неотчитане преимущественото значение на неговото поведение,въпреки направените във въззивната му жалба оплаквания в този смисъл.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното:

Ищците по делото Д. Т. В.,Ангел С. В. и М. С. В. са сезирали Софийски градски съд с насочени срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288 от КЗ отм. – за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди – страдания,поради смъртта на общия им наследодател /съпруг на първата и баща на втория и третата/,загинал при ПТП на 23.02.2008г. при претендирани размери 120 000 лв. и по 100 000 лв. съответно,ведно със законната лихва.В процеса по искане на ответника като трето лице-помагач е привлечен деликвентът А. И.,управлявал лекия автомобил,причинил ПТП. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете,приемайки за справедлив размер на обезщетението 80 000 лв. за първата ищца и по 60 000 лв. за останалите,което е намалено наполовина с приемане на 50% съпричиняване за настъпването на ПТП от поведението на пострадалия.

За да потвърди като краен резултат постановеното от първоинстанционния съд решение в атакувания съдебен акт САС е обсъдил събраните по делото писмени доказателства,показания на свидетели, авто - технически и медицински експертизи.Въз основа на тях е установил механизма на настъпване на ПТП и поведението на участниците в него.Приел е за доказано,че при възникването на инцидента на 23.02.2008г. около 20.00ч. на главен път Е-79 извън населено място управляваният от третото лице автомобил се е движел с несъобразена /с оглед опасната зона за спиране,посочена от вещото лице/ скорост,а от своя страна загиналият пешеходец се е движел по пътното платно по посоката на движение на автомобила,вместо по банкета и в обратна на движението на автомобилите посока .Позовавайки се на заключенията на вещите лица,които сочат категорично и единодушно като причини за настъпването на ПТП това поведение на участниците в него, както и влязлата в сила присъда на наказателния съд,с която водачът на автомобила е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр. чл.343 ал.1 б.“в“ вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК,съдът е приел,че двете страни в инцидента имат равен принос в причиняването му,поради което е определил съотношение 50%.При търсенето на справедлив размер на обезщетението за причинените на наследниците на загиналия в произшествието В. – съпруга и две пълнолетни деца,неимуществени вреди, възложимо в тежест на Гаранционния фонд,предвид липсата на валидна застраховка „Гражданска отговорност на водача,САС е съобразил обстоятелството,че загиналият и ищците са живеели в една къща,но без да е установено по категоричен начин общо домакинство между тях. Въз основа на установеното със свидетелските показания е приел,че загиналият е оказвал подкрепа на близките си; помагал за отглеждането на внучката си; между него и децата му е съществувала емоционална връзка; след случилото се съпругата му не можела да спи нощем,а децата му още не можели да преодолеят внезапната му смърт.Преценявайки,съобразно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, интензивността на тези болки и страдания, съобразявайки обществено-икономическите условия в страната и размера на застрахователното покритие към момента на настъпването на ПТП, както и актуалната съдебна практика по сходни случаи,съставът е приел,че справедлив размер за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди са 82 000 лв. за съпругата и по 62 000 лв. за децата на починалия.Отказал е да възприеме като доказано възражението на третото лице,че близките на загиналия не са се грижили за него,като са го оставяли да се движи по улиците в нетрезво и безпомощно състояние. Анализирайки доказателствата във връзка с това възражение, е отчел като установено от медицинската експертиза,изготвена въз основа на данните от аутопсията,че са налице данни за системна злоупотреба с алкохол от страна на загиналия,както и от свидетелските показания – че два пъти през 2007г. същият не е бил допускан до работа,но се е позовал на липса на категорични доказателства причината за това недопускане да е била алкохолна зависимост,както и за знание от страна на близките му за такава зависимост с проява на безразлично и безотговорно отношение към този проблем.Като е изходил от принципните проблеми,които една такава зависимост създава в семейните отношения – влошаване и дестабилизиране, поради напрежение и стрес, на членовете на семейството, съдът е отчел липсата на събрани в тази насока доказателства,установяващи обстоятелства като породени спорове и конфликти между ищците и загиналия,излизане на последния от житейските му роли на съпруг и родител и от кога е станало това. По повдигнатото от ответника,поддържано и от третото лице, възражение за наличие на съпричиняване от страна на загиналия САС се е позовал на съдебната практика, отчитаща необходимостта намаляването на обезщетението да бъде обусловено от установена причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди,като допринасянето за настъпването им следва да е от обективен характер,без оглед вината на последния. Посочил е,че приносът на пострадалия следва да е конкретен и от такъв характер,щото без него не би се стигнало до увреждането,като е изключил като допустимо обосноваването на изводите за съпричиняване с вероятности и предположения.Възлагайки в тежест на ответника доказването на обстоятелствата по съпричиняването,съдът е намерил за установено като допринасящо за настъпването на ПТП само обстоятелството,че пострадалият се е движел по пътното платно,вместо по наличния в участъка банкет, с което се е поставил в значителен риск. Обстоятелството , свързано с употребата на алкохол към този момент, съдът не е приел като предпоставка за отчитане на съпричиняване,като се е позовал на липсата на законова забрана в този смисъл.Поради липса на конкретни доказателства как установеното наличие на 1,07 промила алкохол в кръвта на пострадалия се е отразила на организма му и съответно на поведението му /с оглед изявлението на вещото лице,че системната употреба на алкохол повишава прага на повлияване/,съдът е приел,че евентуален извод за съпричиняване,свързано с алкохолно опиянение, би почивал на предположение. Приемайки въз основа на тези съображения съпричиняване от 50%,САС е редуцирал размерите на обезщетение наполовина на дължимото.От тях е приспаднал /по направено от третото лице възражение/ изплатеното на ищците от застрахователя на работодателя на загиналия обезщетение в общ размер 3000 лв. /или по 1000 лв. на всеки/.

С определение №56/02.02.2017г.,поправено с протоколно определение от 29.05.2017г., касационно обжалване на решението на САС е допуснато в обжалваната от третото лице част при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставения от третото лице-касатор значим за изхода на делото въпрос относно предпоставките за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване обезщетението за вреди при принос на пострадалия,както и в частта,с която е потвърдено първоинстанционното решение,с което са отхвърлени исковете до размер на сумите от по 1000 лв. за всеки от тримата ищци в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по поставения от тези касатори въпрос: Подлежат ли на приспадане от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /включително от платимото от Гаранционния фонд обезщетение/ получени от пострадалия или неговите наследници суми по застраховка „Живот“ или „Злополука“?

По въпроса за предпоставките,при които се прилага разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД е налице многобройна задължителна съдебна практика , както обективирана в посочените от касатора ППВС №17/63г., р.№159/24.11.10г. по т.д.№1117/09г. на ВКС,второ т.о., р.№58/29.04.11г. по т.д.№623/10г. на ВКС,второ т.о., р.№98/24.06.13г. по т.д.№596/12г. на ВКС,второ т.о.,р.№52/08.04.14г. по т.д.№1498/13г. на ВКС,второ т.о.,р.№153/31.10.11г. по т.д.№971/10г. на ВКС,второ т.о., р.№169/ 28.02.12г. по т.д.№762/10г. на ВКС,второ т.о., така и в служебно известната на съда такава – р. №206/12.03.10г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, второ т.о.,р. № 151/12.11.10г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС,второ т.о.,р. № 16/04.02.14г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, първо т.о., р. № 92/24.07.13г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, първо т.о., р.№144/27.12.16г. по т.д.№1000/15г. на ВКС,второ т.о. и др. С нея се приема,че, за да бъде намалено дължимото обезщетение,поради наличие на принос на пострадалия, следва да е пряко доказано такова негово обективно поведение,изразяващо се както в действие, така и в бездействие, пряко създаващо предпоставки за настъпването на увреждането и без наличието на което вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем,като съотношението му спрямо поведението на деликвента следва да се преценява с оглед това кой е основният фактор за причиняването на вредоносните последици. Определяйки равен принос на двамата участници в конкретното ПТП,без да отчете и обоснове тези обстоятелства,въззивният съд се е отклонил от посочената съдебна практика,поради което постановеното от него решение в частта, в която е допуснато до касационен контрол, следва да бъде отменено като неправилно и правният спор да бъде разрешен по същество,доколкото не са налице празноти и нарушения при попълването на делото с доказателствен материал,обуславящи приложението на чл.293 ал.3 ГПК.

От фактическа страна между страните по делото не е имало спор,че наследодателят на ищците С. В. е загинал в пътнотранспортно произшествие, реализирано на 23.02.2008г. около 19.50 ч. на главен път Е 79 ПП-1 в район между две населени места в резултат на сблъсък между него и управлявания от третото лице- А. И. лек автомобил. Във връзка с направеното както от ответника Гаранционен фонд,така и от третото лице – деликвент А. И. възражение за наличие на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия са събрани доказателства – писмени,експертизи и свидетелски показания, установяващи по категоричен начин,че към момента на настъпването на произшествието,осъществено в тъмната част на денонощието,на главен път извън населено място, пострадалият се е движел пеш по пътното платно на около половин метър вляво от бялата непрекъсната линия, разделяща същото от банкета /при наличен такъв с ширина 1,60 м./, по посока на движението и с гръб към движещите се направо автомобили; облечен е бил в черни дрехи,с черна шапка и тъмни обувки,без светлоотразителни елементи по тях; при безспорно установено съдържание на алкохол в кръвта от 1,07 промила. Последният факт,кредитиран заедно с останалите факти, установени със свидетелските показания,а именно - че пострадалият е напуснал работното си място преждевременно,без да се обади и изчака осигурения от работодателя транспорт, без да вземе със себе си личната си чанта и служебния телефон, оставяйки ключа от помещението от външната страна на ключалката и тръгвайки пеш към местоживеенето си,отстоящо на 15 км. от работата му и същевременно съобразен във връзка с потвърденото от медицинската експертиза принципно положение,че такова количество на алкохол в кръвта причинява лека степен на алкохолно опиянение,което забавя реакциите, отслабва концентрацията на вниманието и съобразителността,обяснява намирането на пострадалия на това място и по това време на денонощието. Същевременно налага и извода,че цялото поведение на пострадалия преди и към момента на ПТП,противоречащо на логиката и правилата за движение на пешеходци, е резултат от притъпеното му вследствие на употребения алкохол чувство за самосъхранение, невъзможност за възприемане на факти и реална преценка на разстояния,пътна обстановка и потенциална опасност. Това състояние и поведение на пострадалия го е поставило в условия и среда,в които осъществяването на заплахата за живота и здравето му е било перманентна и потенциална възможност и въпрос на време.Последното,като обективен факт от поведението на пострадалия следва да бъде отчетено като основен фактор за настъпването на деликта и вредоносните последици от него. С оглед това,че разпоредбата на чл.20 ЗДвП въвежда засилена отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението, включително и чрез вменяването им в задължение да изберат такава скорост за движение, която би им позволила да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят,а в конкретния случай деликвентът е управлявал автомобила със скорост макар и под разрешената за съответното място,но несъобразена с оглед намалената видимост, същият не подлежи на освобождаване от отговорността за обезвреда,но тя следва да е в по-нисък от определения както от първоинстанционния,така и от въззивния съдилища процент на съпричиняване. Тъй като в случая създаването на условията за настъпването на ПТП се дължи преимуществено на поведението на пострадалия,процентът на участие от негова страна следва да бъде определен на 80%. При съобразено с критериите на чл.52 ЗЗД и постановките в ППВС №4/68г. справедливо обезщетение , определено от въззивния съд в размер на 82 000 лв. за ищцата Д. В. и по 62 000 лв. за А. В. и М. С., на уважаване подлежат исковете им до размер на 20% от тези суми или 16 400 лв. и по 12 400 лв. съответно.

По правния въпрос,по който е допуснато касационно обжалване на решението по жалбата на ищците.

Основен принцип на правото,изведен от забраната за допускане на неоснователно обогатяване, е , че кредиторът не може да получи плащане , а длъжникът да изпълни два пъти за едно и също нещо. Този принцип намира приложение и на плоскостта на непозволеното увреждане,където правилото на чл.45 ЗЗД повелява,че деликвентът дължи на увредения репариране на вредите,такива, каквито последният е претърпял като пряко и непосредствено произтичащи от неговото виновно и противоправно поведение. Задължението,което едно лице поема, по силата на договор /застрахователят/ или на законова разпоредба /Гаранционният фонд/, да обезщети увредения от деликта, е за изпълнение вместо прекия причинител на вредата в рамките на отговорността,която носи последния. Независимо от основанието за плащане,на обезщетяване подлежат едни и същи вреди и доколкото репарирането им се дължи в паричен еквивалент, при едно или повече задължени вместо и освен деликвента лица,отговорността на всеки от тях поотделно и общо не би могла да надвиши действителния размер на претърпените от деянието вреди,които по начало дължи да обезщети причинителят на вредата. Плащането,извършено от едно от задължените по този начин лица,погасява правото на увредения да търси същото или в по-висок размер обезщетение за вече репарираните вреди от останалите,а платилият се суброгира в правата на увредения срещу деликвента. В частност такова е разрешението, възприето в т.1 от ТР №1/23.12.15г. по тълк.д. №1/14г. на ОСТК и т.2 от ТР №2/06.06.12г. по тълк.д. №1/10г. на ОСТК,където се сочи,че застрахователят по задължителната имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезщетява причинените вреди в същия размер,в който е задължен да ги обезщети застрахованият деликвент,а с плащането от страна на единия се погасява правото на увредения да претендира обезщетение за вредата от другия. Тези разрешения са относими и към случаите на липсваща сключена задължителна застраховка,когато се ангажира отговорността на Гаранционния фонд на основание законовата разпоредба на чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ КЗ отм. ,доколкото ролята на последния е да замести липсващия застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Той,както застрахователя, следва да отговаря също в обема на отговорността на деликвента,срещу когото има право на регрес по силата на чл.288 ал.12 КЗ отм. . Такова е предназначението и на предвидената в чл.200 КТ неограничена /но в пълния размер на вредата/ отговорност на работодателя спрямо работниците и служителите му, когато непозволеното увреждане е настъпило от трудова злополука по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО.Когато то е причинено от действия или бездействие на негови работници и служители работодателят има регресно право срещу тях по чл.202 КТ,а при липса на трудово правоотношение между него и причинителя на вредата, регресът се осъществява по общото правило на чл.54 ЗЗД. Във всички разгледани дотук случаи задължението за плащане,подобно на това на причинителя на вредата, има обезщетителна функция и цели да я поправи чрез паричен еквивалент. Последният следва да бъде в един и същи размер както спрямо този,който я дължи ,така и спрямо този,който я получава,за да би бил постигнат справедлив баланс в правоотношенията.

Застраховките „Живот“ и „Злополука“,предвидени в гл.21 от КЗ отм. имат доброволен и личен характер – застрахованият предварително уговаря със застрахователя при настъпването на дадено събитие да бъде изплатена от последния /лично на застрахования или на трето лице/ определена сума пари. Такава застраховка,съгласно разпоредбата на чл.231 ал.2 КЗ отм. е допустимо да бъде сключена групово от работодател,при която бенефициери са неговите работници и служители,а неин предмет са животът,здравето и работоспособността им. Тези застраховки нямат пряко обезщетително действие,доколкото при проявлението на съответното застрахователно събитие не се дължи компенсирането на настъпилите вреди в размера,в който са причинени,а плащане на изначално уговорена сума /арг. от чл.238 ал.1 КЗ отм. .Поради липса на такова действие законодателят с разпоредбата на чл.238 ал.2 КЗ отм. допуска последната да бъде кумулирана с обезщетения,платими с цел репарирането на настъпилия вредоносен резултат.В случаите на платена на увредения на основание сключена такава лична застраховка „Живот“ или „Злополука“ застрахователна сума,тя не се приспада от обезщетението,дължимо от причинителя на вредата или от застрахователя по риска „Гражданска отговорност“, или от Гаранционния фонд, или от работодателя на увреденото лице.В този смисъл е и разяснението,дадено в т.II от ППВС №1/25.05.1961г.,в което се посочва,че получената от увредения застрахователна сума по личната застраховка за живот или злополука не подлежи на приспадане от обезщетението по чл.45 ЗЗД.

Специфичен вид застраховка срещу събития,свързани с живота,здравето и телесната цялост на физическите лица представлява застраховката „Трудова злополука“, която работодателят е задължен да сключи за определена категория работници и служители по силата на чл.249 т.3 КЗ отм. вр. чл.52 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд вр. с Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“.Със сключването на такава задължителна групова застраховка работодателят обезпечава собствената си обезщетителна отговорност по чл.200 КТ за вреди,причинени на негов работник или служител при и по повод изпълнението на задълженията му. Поради това и предвид факта,че платимата по такава застраховка застрахователна сума от една страна обезпечава отговорността на работодателя,а от друга цели да обезщети работника или служителя,същата,след като вече е била заплатена от застрахователя в полза на увредения, на основание чл.200 ал.4 КТ се приспада от дължимото от работодателя обезщетение за пълния размер на вредата от злополуката. Доколкото част от дължимото му обезщетение за вредата е било погасено по този начин, увреденият би могъл да получи от всяко от останалите задължени лица само остатъка.Това означава,че когато претендира обезщетение за вредите от някое от задължените спрямо него лица,посочени по-горе, след определянето на точния размер на същото, от него следва да се приспадне вече получената по силата на покритата имуществена отговорност на работодателя сума.

Въз основа на горното отговорът на поставения правен въпрос е: Подлежат на приспадане от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /включително от платимото от Гаранционния фонд обезщетение/ само получени от пострадалия от непозволено увреждане при условия на трудова злополука или неговите наследници суми по задължителна застраховка „Трудова злополука“,когато последната е сключена от работодател в изпълнение на задължението му по чл.249 т.3 КЗ отм. вр. чл.52 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд вр. с Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“. Изплатените на увредения или неговите наследници застрахователни суми по лични доброволни застраховки „Живот“ и „Злополука“ по см. на гл.21 от КЗ отм. не се приспадат от размера на обезщетението,дължимо по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /респ. от Гаранционния фонд/.

При така разрешения правен въпрос по същество на касационната жалба на ищците в допуснатата й до разглеждане част настоящият състав на ВКС,ТК,Първо отделение намира следното:

От представената в производството пред първата инстанция щета се установява,че работодателят на пострадалия при ПТП наследодател на ищците е сключил групова застраховка „Злополука“ по смисъла на чл.230 вр. чл.231 ал.2 КЗ отм. , по която застрахователят [фирма] е приел при настъпване на риск по клауза Б от ОУ – смърт,трайна и временна загуба на трудоспособност от застрахователна злополука при изпълнение на служебни задължения,както и злополука в личния живот на застрахованите лица, да заплати на ползващите се лица или на техните наследници застрахователна сума в размер на 3000 лв. за едно лице.Доколкото не са налице данни с така сключената застраховка работодателят да е обезпечил собствената си отговорност по чл.200 от КТ за вреди от трудова злополука в смисъла, посочен по-горе,а такъв характер на злополуката и не е твърдян при подаденото от работодателя уведомление за настъпило събитие, следва да се приеме,че изплатената на ищците от [фирма] застрахователна сума от 3000 лв. може да бъде кумулирана с платимите от причинителя на вредата /респ. от Гаранционния фонд/ на увредените от деликта обезщетения. Поради това същата не подлежи на приспадане от обезщетението,дължимо от ответника Гаранционен фонд.

Като е приспаднал посочената сума от дължимото от фонда обезщетение, въззивният съд е постановил неправилно решение. Доколкото по касационната жалба на третото лице въззивното решение подлежи на отмяна в частта над приетите за дължими, с оглед увеличения процент на съпричиняване от пострадалия суми и,предвид изводите по касационната жалба на ищците, определените с настоящото решение суми за плащане от Гаранционния фонд в размери 16 400 лв. и по 12 400 лв. съответно не следва да бъдат намалявани със сумата,платена по застраховката „Злополука“.

По изложените съображения решението на въззивния съд следва да бъде отменено в частта,с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта,с която са уважени предявените от Д. Т. В.,А. С. В. и М. С. В. срещу Гаранционен фонд искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ отм. за разликата от 16 400 лв. до 40 000 лв. за първата ищца и за разликата от 12 400 лв. до 30 000 лв. за всеки от останалите двама и вместо това в тази им част исковете следва да бъдат отхвърлени с настоящото решение по същество.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №407/02.03.2016г. по в.гр.д.№4246/15г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №1471/04.03.2015г. по гр.д.№14419/12г. на СГС в частта,с която са уважени предявените от Д. Т. В.,А. С. В. и М. С. В. срещу Гаранционен фонд искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ отм. за разликата от 16 400 лв. до 40 000 лв. за първата ищца и за разликата от 12 400 лв. до 30 000 лв. за всеки от останалите двама и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВРЪРЛЯ предявените от Д. Т. В.,А. С. В. и М. С. В. срещу Гаранционен фонд искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ отм. за разликата от 16 400 лв. до 40 000 лв.,претендирани от Д. В. и за разликата от по 12 400 лв. до 30 000 лв.,претендирани от Ангел В. и от М. В..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.