Р Е Ш Е Н И Е

№ 116

гр. София, 10 юли 2017 година

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

ВАЛЯ РУШАНОВА

при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 323/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец Н. Н. срещу решение № 868 от 12.07.2016г., постановено по внчхд № 573/2016г. по описа на Софийски градски съд.

В касационната жалба се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК - нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В подкрепа наличието на посочените касационни инстанция са изтъкнати множество доводи, със съответното позоваване на практика на касационната инстанция и ЕСПЧОС.

В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят и процесуалният му представител поддържат жалбата. Прави се искане за отмяна на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане.

Подсъдимата не се явява и не взема становище по жалбата.

Прокурорът застъпва позиция за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съдебен състав, нито от въззивния, а законът е приложен правилно. Пледира за потвърждаване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, като взе предвид сочените основания и доводи и становището на страните, намира жалбата за ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по всички наведени в нея доводи.

С първоинстанционната присъда по нчхд № 3361/2011г. на Софийски районен съд подсъдимата Р. ван З. е призната за невиновна и оправдана чрез изразите „с болни амбиции”, „не се е реализирал професионално” и „е обременен психически” да е осъществила съставите на квалифицирани обида и клевета спрямо частния тъжител Н. Н., поради което е оправдана по чл.148, ал. 1, т. 1 и т. 2 във връзка с чл.146, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК и по чл. 148, ал. 2 във връзка с ал.1, т. 1 и т. 2 във връзка с чл. 147, ал.1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК.

Със същата присъда са отхвърлени като неоснователни предявените от частния тъжител срещу подсъдимата граждански искове за претърпени от деянията неимуществени вреди, както следва - за сумата от 400 000/четиристотин хиляди/ лева - причинени вреди от клеветата и за сумата от 100 000/ сто хиляди/ лева - вреди в резултат на обидата.

Частният тъжител Н. е осъден да заплати на подсъдимата сумата от 2 904, 51лв., представляващи направени в хода на производството разноски.

По жалба на частния тъжител е образувано внчхд № 573/16г. по описа на Софийски градски съд. В проведеното съдебно заседание защитникът на редовно призованата и неявила се подсъдима е направил изявление, че желаят да се възползват от изтичането на абсолютния давностен срок за наказателно преследване и производството да бъде прекратено.

С атакуваното пред ВКС решение въззивният съд е отменил присъдата от 22.04.2013г. по нчхд № 3361/2011г. по описа на Софийски районен съд в наказателната й част; прекратил е наказателното производство, водено срещу Р. ван З. за престъпление по чл.148, ал. 2 във връзка с ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.147, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК и за престъпление по чл.148, ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.146, ал.1, във връзка с чл.26, ал.1 от НК; осъдил е частният тъжител Н. Н. на осн. чл.190, ал.1 от НПК да заплати на подсъдимата Р. ван З. сумата от 5 000/пет хиляди/лева, представляващи разноски за адвокатски хонорар пред въззивната инстанция; потвърдил е първоинстанционната присъда в гражданската й част, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от тъжителя Н. срещу подсъдимата граждански искове за претърпени от деянията неимуществени вреди.

І. В жалбата се иска спиране на производството по делото и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и задължава ли тази норма българската държава да осигури ефективни правни средства за защита пред независим и безпристрастен съд, както и присъждане на справедливо обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени и неимуществени вреди. Жалбоподателят се позовава на чл. 267, ал.3 от Договора за функциониране на Европейския съюз.

Искането е неоснователно. От прочита на жалбата се установява, че с него се претендира тълкуване на норми във връзка с осъществяването на правосъдието от страна на въззивния съд и в частност правомощията му по НПК да допуска/недопуска събиране на доказателства и да постанови акт въз основа на събраните доказателства, без превратното им тълкуване. Следователно налага се извод, че касационният жалбоподател желае до Съдът на ЕС да се отправи искане за тълкуване на норми, представляващи част от вътрешното право. Известно е, че когато Съдът на ЕС бъде сезиран по реда на чл. 267 от ДФЕС, той е компетентен да се произнесе относно тълкуването на ДФЕС или относно тълкуването на актовете на институциите на Съюза, доколкото обаче се разглежда акт на национален съд, постановен във връзка с прилагането правото на ЕС. В настоящия случай предметът на тълкуване са норми от НПК, нямащи отношение към общностното право, поради което ВКС счита че липсва основание за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС./ в този смисъл Р. № 293 от 22.10.2015 г. на ВКС по н. д. № 270/2015 г., III н. о./

ІІ. По доводите за съществени нарушения на процесуалните правила – основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

Възраженията са частично основателни.

Без основание е оплакването, че е налице процесуално нарушение от категорията на абсолютните - „незаконен състав” както на първоинстанционния, така и на въззивния съд, предвид липсата на протокол за случаен избор на съдия- докладчик. Първо, във въззивното производство е приложен протокол за случаен избор на съдия докладчик, заповед за избор на младши съдия, който да участва във въззивния състав, действащ в постоянен състав от съдиите Чочкова и Кехайова, съобразно правилата за постоянно сформирани въззивни състави при СГС, НО. Второ, липсата на протокол за избор на съдия - докладчик в първоинстанционния съд е едно от основанията, предпоставящи съмнение в безпристрастността на съда, но не е единственото такова, което задължително води до такъв извод. За да се стигне до него е необходимо по делото да се констатират обективни данни, от които да се заключи, че съдът е действал предубедено - напр. безмотивно отхвърляне на доказателства, извращаване на разписаните в НПК правила за извършването на съдопроизводствените действия, недопустими форми на изказ, съдържащи предварително становище по тежестта на доказателствените източници, по тяхната оценка или по съществото на спора. Въведеният в ЗСВ стандарт за определяне и формиране на съдебните състави стандарт гарантира справедливостта на процеса, но когато процесът е протекъл правилно и в съответствие с процесуалните норми/ както по отношение на ръководната роля на съда в съдебната фаза, така и по отношение на дейността по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствените източници/ обективни основания да се счете, че той е несправедлив по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС, не са налични.

В светлината на изложеното не се споделят и останалите доводи на частния тъжител, че релевантната за процеса фактология е разкрита при съществени пороци в процесуалната дейност на съда. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели за установени основните факти, така както те са били очертани в частната тъжба. Не се спори, че на 21.04.2009г. била подадена искова молба от адв. М./пълномощник на тъжителя Н./ срещу Прокуратурата на РБ, К. Н. М., Държавата/чрез Министъра на Финансите/ и подсъдимата З.. По образуваното гр.д. № 21722/2009г. по описа на СРС в отговор на исковата молба на 01.03.2010г. е постъпило становище от подсъдимата З., в който са употребени следните изрази, включително и тези, конкретизирани като обидни и клеветнически, в частната тъжба, а именно: „ Възразявам и срещу допустимостта на иска. Някой ако е с болни амбиции и не се е реализирал професионално и е обременен психически това не значи, че аз трябва за това да се явявам по съдилищата като ответник”.

Първоинстанционният съд в проведените съдебни заседания е събрал всички възможни доказателства и е постановил съдебния си акт по наказателната и деликтната отговорност на подсъдимата. Уважил е основна част от доказателствените искания на частния тъжител, като е допуснал до разпит в качество на свидетели Д. Д., Н. Г. и Г. Н., чиито показания са относими към предмета на доказване. Към въззивната инстанция не може да се отправи упрек, че не е проявила процесуална активност за разкриване на фактите и обстоятелствата, значими за отговорността на подсъдимата, като не е удовлетворила исканията на частния тъжител за събиране на допълнителни доказателства - провеждане на допълнителен разпит на св. Н., прилагане на гр.д. № 21722/09г. на СРС за снабдяване с оригинала на инкриминирания с тъжбата „отговор” на подсъдимата по исковата молба и допускане на разпит на неясен брой лица в качеството на свидетели за установяване на фактите по „разпространението” на инкриминираните изрази. Известно е, че щом не съществуват неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, не е необходимо да се допускат и събират доказателствени материали. При това, както бе отбелязано, по делото безспорно са изяснени обстоятелствата, включени в предмета на доказване, по тях между страните не съществува спор, а и доказателствените източници еднопосочно ги установяват. Друг е въпросът, че непълнотата на доказателствата не е самостоятелно касационно основание, обуславящо отмяна на съдебния акт, а преценявано на плоскостта на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК същото следва да се преценява като порок в дейността на решаващия съд, отразяващ се на изводите по фактите. Следователно, щом значимите за производството обстоятелства са основани на задълбочен, съвкупен и прецизен анализ на доказателствените материали, относими към предмета на доказване и щом не е допуснато превратното им тълкуване не е налице съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

Предмет на касационна проверка е съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по наказателната и гражданската отговорност на подсъдимата. Въззивният съд е бил сезиран с искане на защитника на подсъдимата, че абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 във връзка чл. 80, ал.1, т. 5 от НК за повдигнатите с тъжбата престъпления е изтекла. След констатация, че действително са налице основанията за прилагане на чл. 81, ал.3 във връзка с чл.80, ал.1, т.5 от НК са налични, законосъобразно въззивният съд е осъществил правомощията си по чл. 334, ал.1, т.4 във връзка с чл.24, ал.1, т.3 от НПК като е отменил първоинстанционната присъда в наказателната й част и е прекратил воденото срещу подсъдимата З. наказателно производство за престъпленията по чл. 148, ал. 2 във връзка с ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.147, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК и за престъпление по чл.148, ал.1, т.1 и т.2 във връзка с чл.146, ал.1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК.

В съответствие с изискванията на ТРОСНК № 1/04.02.2013г., принципно правилно въззивната инстанция е пристъпила към произнасяне по предявените граждански искове по същество, като при упражняване на контролните си правомощия е утвърдила извода на районния съд за липса на обективните елементи на фактическия състав на деликта по смисъла на чл.45 от ЗЗД и е потвърдила първоинстанционната присъда в гражданската й част. Два са аргументите, дали основание на инстанциите по същество за да стигнат до този извод: 1/ че при липса на посочване на името на частния тъжител в „отговора” по исковата му молба и тъй като документа не е адресиран до него не може да се заключи, че инкриминираните изрази ”с болни амбиции”, „не е реализиран професионално” и „обременен психически” са насочени срещу частния тъжител; 2 / синтактичния анализ и въвеждането на съюза „ако” в началото на фразата не обуславяли категоричност на твърдението/оценката за „съществуването на конкретните личностови особености на определено физическо лице.” В заключение е прието, че липсват изрази, с които безусловно да се накърнява честта и достойнството на частния тъжител, поради което не е налице не само престъпно деяние, но и основание да се ангажира гражданската отговорност на подсъдимата.

ВКС не може да се съгласи с посочените по - горе доводи, тъй като същите са формални, фрагментарни, изведени от общия контекст на инкриминираният с тъжбата израз и не държат сметка на установените в съдебната практика и доктрината стандарти за изясняване фактическия състав на деликта. Известно е, че гражданската отговорност може да се реализира и без наказателната, като такива са случаите на: престъпна обективна или субективна несъставомерност на инкриминираното деяние, при които не е изключен гражданският деликт; при последвала амнистия; при погасена наказателна отговорност, поради изтичане на предвидената в Наказателния кодекс давност. Във всяка една от посочените хипотези съдът е задължен да реализира необходимите процесуални действия, като да постанови законосъобразен и обоснован съдебен акт в частта за гражданската претенция, включително и да изложи ясни, подробни и задълбочени мотиви относно липсата, респ.наличието на основанията по чл. 45 от ЗЗД, а именно - виновно противоправно деяние, вреда и причинна връзка между тях. При това, в принципен план, за осъществяване на фактическия състав на деликта е от значение наличието на вина, а не нейната форма.

В конкретния случай макар и в атакувания съдебен акт да се засяга въпросът относно гражданската претенция на тъжителя, той е постановен в отклонение на процесуалните изисквания за мотивирано и обосновано заключение по наличието на т.нар. „граждански деликт”, като в мотивите не се съдържат съображения по съществените за изхода на делото въпроси - съдържанието на инкриминираните изрази и възможността чрез тях да се засегне доброто име, честта и достойнството на тъжителя. Даденото половинчато тълкуване на инкриминираните изрази от инстанциите по същество, довело до извода за липса на обективните елементи от фактическия състав на деликта, не само е изведено от контекста, в който те са направени, но и не държи сметка за възможността непозволеното увреждане да бъде осъществено и при форма на вина, различна от умисъла. Така неправилно градският съд е приел, че инкриминираният израз не е персонално насочено срещу тъжителя, тъй като несъмнено „отговорът”, в който той е отразен е именно по искова молба на ищеца - частен тъжител в настоящето производство. Същевременно без всякакъв коментар е останало и заявлението на подсъдимата в „отговора”, че „ако някой……аз трябва да се явявам по съдилищата като ответник”. Ако съдът бе съобразил, че „отговорът” е предпоставен от исковата молба на тъжителя, че той именно е ищецът в развилото се гражданско производство, а подсъдимата е ответник по неговия иск, то неминуемо би стигнал до извода, че инкриминираните изрази са насочени срещу касационния жалбоподател в качеството му на ищец по гражданско дело № 21722/2009г. по описа на СРС. Що се касае до синтактичния анализ и въвеждането на съюза „ако” предложеният от въззивния съд прочит също не може да се сподели, тъй като направеното със съюза „ако” допускане е от значение за наличието на субективната страна на деликта и формата на вината, по който въпрос въззивният съд очевидно е счел, че е безпредметно да изтъква съображения.

Така изложеното дава основание на касационната инстанция да счете, че по отношение на гражданската претенция на жалбоподателя, въззивният съд е подходил формално, като постановения съдебен акт в гражданската му част не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Касае се за пропуск в мотивите на акта, който не може да бъде преодолян чрез упражняване правомощията на касационния съд, тъй като принципно е недопустимо касационната инстанция да установява нови, различни фактически положения, включително и за първи път да приеме наличието на елемент от фактическия състав на деликта, какъвто се явява поведението на дееца насочено към другиго. Порокът, изразяващ се в липса на мотиви по отношение на предявените граждански искове, следва да бъде отстранен чрез връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото в отменената част съдът следва да съобрази, че с тъжбата се предявява обвинение за обида и клевета, осъществени чрез един и същ израз, т.е че се касае до две престъпления, извършени при условията на идеална съвкупност, а това предполага аналитична дейност по отношение конкретното съдържание на израза и употребените средства, както и тяхната обективна насоченост за засягане репутацията, доброто име и личната самооценка на тъжителя. За правилното приложение на закона е необходимо ясно да се отграничат изявленията на подсъдимата и дали те носят конкретна, с позорящ характер и подлежаща на проверка за истинност, информация/ клевета/ или пък представляват лична негативна оценка за качествата на тъжителя, поднесена в недопустима форма/обида/, която да е в отклонение с правомерното упражняване на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39 от Конституцията на Република България. Едва след разрешаването на тези въпроси, съдът следва да вземе отношение по наличието на основанията по чл. 45 от ЗЗД, необходими за реализирането на гражданската отговорност на подсъдимата, както и за нейните конкретни параметри.

Посоченото до тук е достатъчно, за да се отмени съдебният акт, тъй като в него отсъстват съществени съображения по въпросите, свързани с гражданската претенция на частния тъжител и на практика запълва съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.3, т.2 от НПК.

Атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено в гражданската му част и делото върнато за ново разглеждане относно гражданската претенция на частния тъжител по отношение на подсъдимата, по която новият съдебен състав следва да се произнесе по същество. Решението подлежи на отмяна и в частта, с която частният тъжител е осъден да заплати направените пред въззивната инстанция от подсъдимата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000лв., тъй като липсват документи, удостоверяващи действителността на заявените разноски. Принципно е вярно, че съгласно чл.190, ал.1 от НПК те се поемат от частния тъжител в случаите, когато наказателното производство е прекратено и тази разпоредба не търпи различно тълкуване, независимо от абсолютния размер на разноските за адвокатско възнаграждение и възможността те да са „прекомерни” по смисъла на ГПК. Същевременно обаче е очевидно, че разноски се дължат само ако такива са направени в хода на конкретното производство. Следователно, с оглед връщането на делото на въззивния съд, е необходимо за правилното прилагане на разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК, съдът да прояви активност и събере данни за действителността на направените от подсъдимата разноски за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 868 от 12.07.2016г., постановено по внчхд № 573/2016 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда в гражданската й част, както и в частта, с която частният тъжител Н. М. Н. е осъден на осн. чл.190, ал.1 от НПК да заплати на Р. В. в. З. сумата от 5000/пет хиляди/ лева, представляващи разноски за адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменените части на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав на съда от стадия на съдебното заседание.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: