Р Е Ш Е Н И Е

№ 131

гр. София, 24 юли 2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова

ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова

Румен Петров

при участието на секретаря Мира Недева и

на прокурора Атанас Гебрев,

изслуша докладваното от съдия Капка Костова

наказателно дело № 427 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия М. А., чрез защитника му адвокат С. К. от САК, срещу решение № 80 от 07 март 2017 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 333 / 2016 година, с което е отменена в частта относно определянето на вида на затворническото заведение за изтърпяване на наложеното на подсъдимия А. К. наказание и потвърдена в останалата й част присъда № 33 от 12 юли 2016 година на Плевенския окръжен съд, постановена по нохд № 816 / 2015 година по описа на този съд.

Жалбата не съдържа позоваване на конкретно отменително основание по чл. 348, ал. 1 от НПК, но от изложените съображения може да се изведе оплакване за неправилно приложение на материалния закон като резултат от недостатъци в доказателствената дейност на съда и формиране на изводите по фактите върху ненадлежна доказателствена основа, а това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.

Отправеното до съда искане е за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав в предходен процесуален стадий.

В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим М. А. участва лично и със защитника си адвокат С. К., който поддържа касационната жалба при направеното в нея оплакване и доводи в негова подкрепа, както и искането за отмяна на въззивното решение по отношение на неговия подзащитен. В рамките на упражненото си право на лична защита подсъдимият моли за постановяване на справедливо решение.

Подсъдимият А. Б. К. не участва лично. Наказателното преследване по делото срещу него е проведено при условията на чл. 269 от НПК. Представлява се от назначения от предходната съдебна инстанция за негов служебен защитник адвокат Х. К. от АК – [населено място], който изразява становище за основателност на касационната жалба на подсъдимия А..

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт, който намира за правилен, аналитичен и обоснован.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С постановената по делото присъда, първоинстанционният съд е признал подсъдимия М. А. за виновен в това, че на 07. 07. 2011 година, в [населено място], извършил два пъти финансови операции с имущество – парична сума общо в размер на 83 000 лева, за която знаел, че е придобита от А. Б. К. чрез тежко умишлено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 209, ал. 1 от НК, като в офис на „С. Ж. Е.” наредил банков превод на сумата 25 000 лева от своя банкова сметка в банкова сметка на съпругата си Т. А. и по същото време и на същото място извършил теглене в брой на сумата 58 000 лева, поради което и на основание чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1, пр. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, както и на глоба в размер на 20 000 лева.

На основание чл. 253, ал. 6 от НК, е осъдил подсъдимия А. да заплати в полза на държавата сумата 83 000 лева, представляваща липсващият предмет на престъплението.

Със същата присъда е осъден и подсъдимият А. Б. К. за това, че на 06. 07. 2011 година, в [населено място], извършил два пъти финансови операции с имущество – парична сума в размер общо на 94 000 лева, за която знаел, че е придобита от него чрез тежко умишлено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 209, ал. 1 от НК, като в офис на О. – П., изтеглил в брой сумата 10 000 лева от сметка на [фирма] – [населено място], представлявано от него и наредил банков превод на сумата от 84 000 лева от същата сметка на дружеството към сметката на подсъдимия А. в „СЖЕ” – П., поради което и на основание чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1, пр. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в сила, както и глоба в размер на 20 000 лева.

На основание чл. 253, ал. 6 от НК, К. е осъден да заплати в полза на държавата сумата 94 000 лева, представляваща липсващият предмет на престъплението.

На основание чл. 25 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК, съдът е определил на подсъдимия К. едно общо наказание за трите престъпления, предмет на осъжданията му с влезли в сила присъди по нохд № 4395/2009 година и нохд № 1532/2012 година, двете на Плевенския районен съд, както и присъдата по настоящето нох дело, в размер на най-тежкото от тях – три години и шест месеца лишаване от свобода и на основание чл. 24 от НК е увеличил така определеното общо наказание с шест месеца. Определил е първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието от общо четири години лишаване от свобода, в затвор. Към това наказание, на основание чл. 23, ал 3 от НК, е присъединил наказанието глоба в полза на държавата в размер на 20 000 лева, както и наказанието по чл. 253, ал. 6 от НК по настоящата присъда за осъждането му да заплати в полза на държавата сумата от 94 000 лева.

Съдът е присъдил и направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимите А. и К..

В производство, инициирано от жалби на двамата подсъдими, чрез защитниците им, е извършена въззивна проверка по делото и е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение, с което присъдата е отменена единствено в частта й относно определянето на вида на затворническото заведение, в което подсъдимият К. да изтърпи наказанието си лишаване от свобода и е потвърдена в останалата й част.

Срещу въззивното решение не е подадена касационна жалба от подсъдимия К. и от назначения му в хода на въззивното производство за служебен защитник адвокат Х. К..

Така че, касационната проверка се извършва само по жалбата на подсъдимия А. и само по отношение на този подсъдим, която жалба ВКС намира за допустима, защото е подадена от лице, което има право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК, в предвидения в закона срок по чл. 350, ал. 2 от НПК и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, според разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК.

Макар и лаконична, жалбата позволява да се изведат причините за недоволството на подс. А. от постановения въззивен съдебен акт и те могат да бъдат обобщени така:

- решението на въззивния съд не съдържа отговор на направените пред него възражения за липса на данни по делото подсъдимият да е бил надлежно уведомен от разследващите за произхода на средствата, предмет на инкриминираните финансови операции;

- въззивният съд не е имал основания да кредитира за достоверност показанията на свидетелите – полицейски служители, тъй като съдържащите се в тях факти и обстоятелства не кореспондират с писмените доказателства по делото (не е посочено кои);

- атакуваният съдебен акт е основан само на показанията на тези двама полицейски служители, които са предубедени, защото са служебно заинтересовани от изхода на делото;

- неправилно е приложен материалният закон и е ангажирана наказателната отговорност на подс. А. по чл. 253 от НК, тъй като по делото липсват данни той да е имал възможността да знае или да предполага произхода на паричните средства.

ВКС намира касационната жалба за основателна, макар и не изцяло и не само по изложените в нея съображения.

Може да се каже, че като цяло жалбата съдържа недоволството на подсъдимия А. от ангажирането на наказателната му отговорност по повдигнатото обвинение. Изводимите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК се подкрепят с доводи, касаещи по-скоро обосноваността на фактическите констатации, която е извън предмета на касационния контрол. Следва да се отрази и констатацията, че касационната жалба е напълно идентична с допълнението на въззивната жалба на подсъдимия А. и изложените там доводи вече са били предмет на въззивната проверка. Съдържанието на въззивния съдебен акт, неудовлетворяващо тезата на подсъдимия, поддържана и пред настоящата инстанция, очевидно е повод той да упражни и правото си на касационно обжалване. Пред ВКС подсъдимият оспорва като неверни и неправилни изводите на въззивния съд по фактите, обуславящи обективната и субективната съставомерност на деянието, а именно – знанието му, че преведените му от подс. К. пари са придобити от последния чрез тежко умишлено престъпление – измама и че е бил надлежно уведомен за това обстоятелство от свидетелите Г. и Д. и от разследващия полицай.

Както е известно, настоящата инстанция няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на съда относно приетите за установени факти и да прави собствена оценка на достоверността на доказателствените източници, освен ако извършената от въззивния съд такава оценка е в разрез с процесуалните изисквания за надлежно формиране на вътрешното му убеждение по фактите. А настоящият случай е именно такъв.

Повдигнатото срещу подсъдимия А. обвинение за извършено престъпление по чл. 253 от НК и внесеният за това обвинителен акт, са очертали рамката на наказателното преследване срещу него от гледна точка на предмета на доказване, както е формулиран в чл. 102 от НПК.

Известно е, че престъплението по чл. 253 от НК е „вторично” и винаги е форма на последваща престъпна дейност, без това да повлиява по някакъв начин самостоятелното му значение. Предикатното престъпление е само един от признаците от обективната страна на изпирането на пари. От особено значение е представата на дееца за това престъпление и за генерираното от него имущество, защото тя е елемент от съдържанието на вината. Извежда се от различни факти и обстоятелства, сочещи на престъпния произход на това имущество. „Изпирането на пари” е дейност, предназначена или постигаща невъзможност (или затруднение) на съответните органи да установят незаконния произход на собствеността върху парите, имотите и др. имущества, наред с несъмнения ефект на тяхното легализиране. Но във всички случаи, в основата на осъществяването му е укриването на незаконния произход на средствата от предикатното престъпление и в крайна сметка – „осветляването” им при влагане в икономическата, стопанската, търговската, финансовата и пр. сфери на дейност, като това е елемент от обективния състав на престъплението и сочи на настъпилия от извършването му резултат. Съществен елемент от субективната страна на престъплението е знанието за престъпния начин, по който са придобити средствата, без обаче да е необходимо това да е индивидуализирано с детайли на конкретен престъпен състав.

В случая, предходните съдебни инстанции са приели за установени фактите, свързани с дейността на подс. А., а именно: превеждането по сметката му в банката на сумата от 84 000 лева (на 06. 07. 2011 година) и извършените от него на следващия ден (07. 07. 2011 година) разпоредителни действия с тази сума – прехвърляне на 25 000 лева по сметката на съпругата му Т. А. и теглене в брой на 58 000 лева (неправилно посочени във въззивното решение като „53 000 лева” – с. 7, ред 4 отдолу нагоре). Сумата е преведена по банковата му сметка от подс. А. К. и е придобита от последния, според влязлата в законна сила присъда по нохд № 1532/2012 година на Плевенския районен съд (приложена в копие на л. 59, т. 4 от ДП), чрез тежко умишлено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 от НК. Тези обстоятелства по делото са несъмнено установени, доколкото са документално обезпечени от приложените по делото банкови извлечения, копия от платежни нареждания и разписки – всички те въпроизведени, изследвани и анализирани и от съдебно-икономическата експертиза (експерт А., л. 175 от нох дело), както и от справки за трафични данни от мобилни оператори. Налице са и гласни доказателствени източници (показанията на банковите служители М., М. и Х., на полицейските служители Г. и Д.). Показанията на последните двама свидетели са били предмет на сериозно оспорване от страна на подсъдимия и защитата му в хода на наказателния процес, с твърдения за тяхната недостоверност поради противоречието им с останалите доказателства по делото и предубеденост на свидетелите поради наличие на тяхна служебна заинтересованост от изхода на делото. Доказателствената достоверност на показанията им декларативно е прогласена от въззивния съд на с. 7 от решението и след утвърждаването на дадената от първоинстанционния съд идентична оценка (с. 7 от мотивите на присъдата).

Като цяло, съдържанието на съдебните актове на предходните инстанции може да бъде определено като лаконично, незадълбочено и лишено от аналитичност и оценъчност. Мотивите на присъдата в частта относно приетите за установени обстоятелства и въз основа на кои доказателствени материали е сторено това, представляват буквален препис на съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт (с. 3 – 6 от мотивите), а доказателственият анализ се изчерпва с изброяване на доказателствените източници (с. 6 от същите). Основният спорен по делото въпрос е относно факта и съдържанието на предоставената на подс. А. информация за начина на придобиване на паричната сума, преведена му от подс. К., като елемент от субективния състав на престъплението, за което му е повдигнато обвинение. Още повече, че обвинението е за „знание”, че парите са придобити от К. чрез престъпление, т. е. че представното съдържание на подс. А. е включвало категорична увереност, а не предположение. Това психическо отношение на дееца следва да се изведе след комплексна оценка на установените по делото факти, което обаче не е сторено по делото и такива факти относно субективната съставомерност на деянието не са посочени.

Показанията на свидетелите Г. и Д. са основен доказателствен източник в тази насока и са изисквали обсъждането им не сами за себе си и помежду им, но и съпоставяне с останалите доказателства по делото, вкл. депозираните от тях показания на ДП и в аспекта на заявеното от свид. Г., че е съобщил на подсъдимия А. само че преведените му по сметката пари „са обект на проверка” (т. 1, л. 152 от ДП). В подкрепа на заявеното от свидетеля Г., че разследващият полицай в негово присъствие е предупредил подсъдимия да не извършва тегления от тази сметка, би могло да се обсъжда постановеното същия ден съдебно определение за налагане на обезпечителна мярка - запор върху сметката на подсъдимия в банката, но то е останало извън вниманието на съдилищата (т. 1, л. 37 от ДП). Знанието на свидетелите – банкови служители за статута на сметката на подсъдимия А. към този момент и наличието или не на поставени по съответния ред ограничения, също биха послужили за преценка на плоскостта на наличието на знание или предположение у подсъдимия за естеството и произхода на средствата в нея, ако те бяха разпитани по-подробно за това. Все в тази връзка, на подсъдимия дори не е поставян въпрос относно присъстващите лица по време на разпита му от 07. 07. 2011 година и съобщената му информация, доколкото този разпит е проведен в рамките на друго наказателно производство (за измамата) и не може да бъде ползван по настоящето дело. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че немотивираното от процесуална гледна точка разделяне на досъдебното производство (Постановление от 06. 06. 2012 година, т. 1, л. 25 от ДП) в значителна степен е затруднило своевременното и цялостно разследване в досъдебната фаза на процеса, вкл. и логичното доказателствено привързване на изпирането на пари към предикатното престъпление в рамките на едно и също наказателно производство. Разделянето на досъдебното производство е извършено почти една година след деянието, като отделените материали са обособени в отделно досъдебно производство „…срещу неизвестен извършител … за престъпление по чл. 215, ал. 2 от НК”, макар описаният предмет на разследване по това производство като фактически обстоятелства да е именно инкриминираното по-късно „пране на пари” от извършената измама.

Контролираната инстанция е утвърдила приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, без обаче да извърши собствен доказателствен анализ и цялостна проверка съобразно изискванията на разпоредбата на чл. 314 от НПК, а това е било задължително, още повече при посочените недостатъци в съдържанието на присъдата. Няма как да не се отрази констатацията, която ВКС прави, че въззивното решение не съдържа каквито и на било съображения относно наказанието на подсъдимия А., а това именно е част от цялостната проверка на присъдата. Макар и да е обсъдил като цяло наложените на подс. К. наказания, въззивният съд не е констатирал и коригирал отразеното в диспозитива на присъдата „присъединяване”, при условията на чл. 23, ал. 3 от НК, на „…наказанието по чл. 253, ал. 6 от НК…”. Известно е, че това е гражданскоправна санкция, постановява се самостоятелно, доколкото изрично е предвидена в закона и не подлежи на присъединяване, както е сторил това първоинстанционният съд.

Представената от подсъдимия в хода на съдебното следствие декларация е надлежно обсъдена относно процесуална годност и достоверност и правилно е оценена като писмено доказателствено средство, имащо значение по делото единствено с оглед съдържанието си. Не е ясен обаче коментарът за нотариалното й заверяване един ден след привличането на подсъдимия А. в качеството на обвиняем и три дни след привличането в това качество на подс. К., след като е несъмнено, че декларацията е заверена от нотариус на 22. 04. 2014 година (л. 173 от нох дело), а подсъдимите са привлечени като обвиняеми съответно на 23. 04 и 25. 04. 2011 година (т. 1, л. 141 и л. 148 от ДП), както не е ясен и правният извод от тези констатации (с. 5 от решението).

Мотивите на присъдата и въззивното решение на практика са лишени от правна обосновка за приложимост на нормата на чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 от НПК към фактите, които те са приели за установени по делото. За характеристиките на престъплението по чл. 253 от НК въззивният съд е изложил правни съображения на с. 6 от решението си. Принципно те са верни, но не са надлежно отнесени към конкретиката на настоящия казус. При несъмнено установените по делото обстоятелства за действително извършените от подс. А. финансови операции, изводът на съда за съставомерност на тези действия на подсъдимия по посочената материалноправна норма не е в достатъчна степен мотивиран и доказателствено защитен. Макар и не особено детайлно аргументирано в касационната жалба, неправилното приложение на закона е претендирано като последица от заявени нарушения на процесуалните правила и това отчасти има своето основание, както бе обсъдено по-горе. Правната обосновка в мотивите на присъдата касае деянието на подс. А. (с. 9), като правни изводи относно извършеното от подс. К. практически липсват. Изложените относно действията на подс. А. правни съображения принципно са верни, но недостатъчни и неубедителни, защото се изчерпват с формално посочване на двете извършени от подсъдимия финансови операции и съобщеното му, както е прието, от свидетелите Г. и Д. относно произхода на парите. Този подход обаче не държи сметка за несъмнено установени по делото обстоятелства, а именно:

Действията на подс. К., с които е осъществил измама и е придобил по неправомерен начин инкриминираната парична сума, са извършени на 05 и 06. 07. 2011 година, на 06. 07. с. г., в ранния следобед, е извършен паричният превод към сметката на подс. А.. На следващия ден сутринта той е отишъл в банката, откъдето е отведен за разпит и е проведен такъв, в качеството му на свидетел, след което е освободен. Със сигурност му е съобщен поводът за това, както добросъвестно е заявил свид. Г. на ДП, че парите „са обект на проверка” и това бе коментирано по-горе в решението. Към този момент не е било образувано досъдебно производство, не са били извършени каквито и да било действия по разследването, няма как да му е съобщено, че сумата е генерирана в резултат на извършено тежко престъпление от подс. К. и пр. Именно поради това е следвало да бъде проявена задълбоченост за отграничаване и конкретно посочване на специфичните факти и обстоятелства, които според съдебните състави са обусловили приложимостта на нормата на чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 от НК, което обаче не е сторено. Това е и основният процесуален недостатък на съдебните актове на първоинстанционния и на въззивния съд, довел до неяснота относно приложимия закон, защото е останал неизяснен въпросът дали с извършените две финансови операции с преведените от подс. К. пари, подс. А. е прикривал произхода и действителните права върху тях или всъщност е укривал парите и е набавял имотна облага за себе си, още повече че към този момент и произходът на парите, и правата на измамените лица върху тях са били ясни и прикриването им е било невъзможно. Отговорът на този въпрос е в правилното изясняване на представата на подсъдимия А. към този (а не някакъв последващ) момент и това е от ключово значение по делото за правилното приложение на закона. За целта е необходима съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства, които предшестват, съпътстват и следват настъпването на престъпния резултат, както и каква оценка им е дал самият деец, а такава преценка не е извършена от предходните съдебни инстанции. Нито в мотивите на присъдата, нито в решението на въззивния съд са посочени конкретните факти, обуславящи субективната съставомерност на деянието на подс. А. именно по чл. 253 от НК. Извършените от подсъдимия две финансови операции обективно могат да се третират като форми на изпълнителното деяние на изпирането на пари, но могат да бъдат и такива на вещното укривателство, на осъществяването на банкова дейност със средства, придобити в нарушение на установените разпоредби и пр. В случая е следвало да се установи по ясен и недвусмислен начин защо подс. А. се е разпоредил с преведените му от подс. К. парични средства и каква цел е преследвал с това разпореждане - дали е целял да ги легализира и „осветли” (ако това в конкретната ситуация е било възможно) или е целял личното си (или на друго лице) облагодетелствуване, при което обектът на засягане би бил различен – финансовата система или собствеността. Отговорът на тези въпроси е следвало да се изведе след внимателен анализ на всички установени по делото факти – че подс. К. тегли в брой 10 000 лева от получените от него по престъпен начин парични средства (но не цялата сума и по каква причина), че превежда останалите на подс. А. (неясно с каква уговорка), че последният се разпорежда по този именно начин като установения по делото в свой собствен и на съпругата си интерес и не е ли това негово предварително намерение за постигане на такъв резултат или за временно укриване в полза и на подс. К. и т. н. – все обстоятелства, които биха били част от представното съдържание на подс. А. при извършване на деянието и които би следвало да са част от негово субективно отношение, поради което задължително е следвало да намерят място в съдебните актове, но това не е сторено.

Така че, констатираните недостатъци в доказателствената дейност на съда и основен порок на атакувания въззивен съдебен акт – липсата на мотиви относно субективната съставомерност на извършеното от подс. А. деяние по чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 от НК, представляват (всяко от тях) касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и предпоставят отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в атакуваната част, касаеща този подсъдим, независимо от констатирани пороци на производството като цяло, но при липса на касационна жалба от другия подсъдим.

Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 80 от 07 март 2017 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 333 / 2016 година в частта, с която е потвърдена присъда № 33 от 12 юли 2016 година на Плевенския окръжен съд, по нохд № 816 / 2015 година относно осъждането на подсъдимия М. А. за престъпление по чл. 253, ал. 4 във вр. ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1, пр. 1 от НК и относно приложението на чл. 253, ал. 6 от НК.

ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд за ново разглеждане в отменената част от друг състав, от стадия на съдебното заседание.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.