currdb:
Решение №98/25.07.2017 по дело №535/2016 на ВКС, ТК, I т.о.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

Гр.С., 25.07.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Кристияна Генковска

при секретаря Петя Петрова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 535 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ц. М., [населено място] срещу решение № 158/16.06.2014г., постановено по в.т.д.№ 75/14г. от Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 335/23.10.2013г. по т.д.№ 65/12г. на Габровския окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че дължи на [фирма], [населено място] сумата от 106909,72 евро, ведно със законната лихва от 09.11.2011г., както и сумата от 18643,06 евро – лихва за периода 14.02.2011г. – 08.11.2011г. и сумата от 7816,80 лв. - разноски по издадена заповед за изпълнение.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Моли въззивният акт да се отмени, както и да му се присъдят разноските по делото.

Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 21.05.2008г. между страните е сключен договор за жилищен ипотечен кредит в размер на 107500 евро със срок за издължаване от 300 месеца от датата на усвояване на сумата. На 04.11.2009г. е подписано допълнително споразумение към договора, в което е уточнено, че дългът е в размер на 107239,04 евро, които включват главница, редовна лихва и наказателна лихва. Кредиторът се е отказал от вземането си за наказателна лихва; уговорен е гратисен период за издължаване на главницата от шест месеца, без да се променя крайният срок по кредита; уговорена е месечна лихва по погасителния план, а непогасената част от начислената лихва е капитализирана към остатъка от главницата; посочен и е размерът на лихвата по кредита към датата на споразумението. Въззивният съд е констатирал, че сумата по кредита е усвоена, като на основание Общите условия на банката поради необслужване на кредита повече от 90 дни, остатъкът е станал предсрочно изискуем и е отнесен в просрочие. След сключването на допълнителното споразумение на 04.11.2009г. отново, поради необслужване на кредита повече от 90 дни към 14.02.2011г., остатъкът е станал предсрочно изискуем, за което кредитополучателят е уведомен с писмо от 22.08.2011г., получено на 25.08.2011г. Апелативният съд е определил размера на задълженията на: 106909 евро главница, 18643,06 евро лихва за периода 14.02.2011г. – 08.11.2011г., от която 10065,29 евро договорна лихва, 7870,49 евро наказателна лихва, 430,59 евро годишна такса за управление и 276,69 евро служебно подновена застраховка.

Въззивният съд е отхвърлил възражението на кредитополучателя за неравноправен характер на клаузите на чл.7 от договора за определяне на лихвения процент по кредита и на чл.14 за правото на кредитора едностранно да изменя и допълва клаузите на общите условия, която препраща към т.9.1 е т.9.4 от ОУ относно промяна на базовия лихвен процент и определяне на нов размер на месечната вноска по кредита. Прието е, че разпоредбата на чл.143, т.10 З. не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличието на основателна причина да променя лихвен процент съгласно чл.144, ал.2, т.1 З., както и не се прилага съгласно чл.144, ал.3, т.1 З. за сделки, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсов курс или индекс или с размер на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца. Посочено е, че конкретните показатели за измененията са описани в т.24.3 на Общите условия и са съобразени от Комисията за управление на активите на банката в протокол № 46/16.10.2008г.

Независимо от тези съображения въззивният съд е счел, че коментираните клаузи от Общите условия не са решаващи за спора, тъй като с допълнителното споразумение от 04.11.2009г. индивидуално е уговорена по-висока лихва по кредита и съгласно чл.146, ал.1 З. тази клауза не е нищожна. Клаузата на т.20.2 от Общите условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не била в нарушение на чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.432 ТЗ, които изрично предвиждат такава възможност, а от друга страна, уговорката не попадала в никое от основанията по чл.143, т.1-18 З. и същата е била известна на кредитополучателя при сключване на договора. Отхвърлено е и възражението по чл.95 ЗЗД за неоказване на съдействие от страна на кредитора за предоговаряне на кредита.

Прието е, че длъжникът е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, но това обстоятелство не било решаващо според въззивния съд, тъй като такава възможност е предвидена в общите условия, които са станали известни на кредитополучателя при подписване на договора. Възражението за нищожност поради невъзможен предмет е счетено за преклудирано съгласно чл.370 ГПК, както и е прието за неоснователно възражението за несвоевременно представяне на писмени доказателства по делото, тъй като фактите, които се установявали от тях, са проверени от вещото лице по делото.

С определение № 958/16.12.2016г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса: 1.”Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418, вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ?”, и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 2.”Следва ли съдът да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, когато страната, направила възражението за нищожност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза?” и 3.”Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл.146 З. и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?”.

Становището на състава на Върховният касационен съд произтича от следното:

По първия поставен въпрос по реда на чл.280, ал.1 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. В т.18 на ТР № 4/2013г.е прието, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, като това право следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

По този въпрос въззивното решение не съответства на практиката на ВКС в частта по изложените съображения, че фактът на уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита е без значение за спора, поради предвидената в Общите условия възможност за настъпване на предсрочна изискуемост, която е била известна при подписване на договора.

По втория въпрос касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като след постановяване на определението по чл.288 ГПК, с решение № 237/20.01.2017г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о. прие по реда на чл.290 ГПК, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 З., е налице противоречието. С оглед на даденото разрешение в практиката на ВКС не е необходимо произнасяне по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в решение № 237/20.01.2017г. на ВКС е изложена аргументация на приетия отговор на правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване. От практиката на ВКС се извежда и отговорът на правния въпрос от значение за настоящото производство, а именно, че съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, и когато страната, направила възражението за нищожност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза.

По този въпрос въззивното решение не съответства на практиката на ВКС, предвид изложените съображения, че клаузата на т.20.2 от Общите условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не може да се прецени като неравноправна, само по съображения, че не попада в никое от основанията по чл.143, т.1-18 З.. Изброените хипотези по чл.143 З. са в съответствие с Директива 93/13/Е.. Неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл.143 З. (чл.3, пар.1 от Директивата) – уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените условия, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в разпоредбата на чл.143, т.1-18 З. конкретни резултати. Ограничаването на преценката за неравноправен характер до изследване единствено на основанията по чл.143, т.1-18 З. е в нарушение както на националния закон (аргумент от т.19 на чл.143 З.), така и на Директива 93/13.

По третия въпрос: „Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл.146 З. и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?”, съставът на ВКС намира следното:

Отговорът на втората част от въпроса следва от разпоредбата на чл.146, ал.4 от Закона за защита на потребителите. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 З., но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 З.. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.

Отговорът на първата част на въпроса за това как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза”, се извежда от тълкуването на закона в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по Директива 93/13/Е./ на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

В разпоредбата на чл.146, ал.2 З. са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху такива клауза преценка от гледна точка на техния евентуално неравноправен характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието с общите условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя, включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се съобразява и разпоредбата на чл.147а, ал.5 З., а за измененията на общите условия – правилата по чл.147б З.. Одобряването на общите условия от Комисията за защита на потребителите по реда на чл.148, ал.2 и ал.3 З. не изключва съдебния контрол за преценка на клаузите в тези общи условия относно неравноправния им характер.

На следващо място, законодателят е изключил от потребителската защита клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби или принципи на международни конвенции, в т.ч. в областта на транспорта, по които държавите – членки на ЕС или ЕС са страна, съгласно П..12а от ДР на З.. Посочената забрана не се отнася до клаузи в общите условия, които възпроизвеждат законова норма, с която се уреждат друга категория договори, за които националната уредба е неприложима - Решение на Съда на ЕС от 21.03.2013г. по дело С – 92/11.

От потребителската защита по чл.146, ал.1 З. са изключени и клаузите по чл.145, ал.2 З., които се отнасят до определяне на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Преценка на неравноправен характер на тези клаузи се извършва, ако същите не са ясни и разбираеми. Посочените клаузи биха могли да са индивидуално уговорени, доколкото се отнасят до определящите договора престации и потребителят, изразявайки съгласие за сключване на договора, е могъл да влияе върху съдържанието им. Изискването за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език, сочи на необходимост от предоставяне на информация, въз основа на която потребителят да може да прецени икономическите последици от сключването на договора и съответно даденото съгласие да е недвусмислено, което формира и извод, че клаузите по чл.145, ал.2 З. биха могли и да не са индивидуално уговорени. Тези клаузи, като правило, са част от индивидуалния договор, но биха подлежали на преценка за евентуална неравноправност, ако не са уговорени индивидуално и не са съставени ясно и разбираемо. В този смисъл е последователната практика на Съда на ЕС, като например: Решение от 23.04.2015г. по дело С – 96/14; Решение от 30.04.2014г. по дело С – 26/13; Решение от 26.02.2015г. по дело С – 143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г. Тълкуването на С. поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в договора да е изложен прозрачно точният механизъм за изменението на договора, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл.147, ал.2 З..

По изложените съображения на третия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване следва да се отговори така: Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 З. е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл.145, ал.2 З.. Клаузите по чл.145, ал.2 З., които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146, ал.2 З., особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146, ал.1 З., а включените в индивидуалните договори клаузи по П..12а от ДР на З. по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.

По същество на касационната жалба.

Касаторът въвежда като нарушение на процесуалните правила, което е препятствало упражняването на право му на защита, разглеждането на делото по реда на Глава 32 на ГПК, а не по реда на общия исков процес. Това твърдение не е обвързано с твърдение за конкретно нарушаване на процесуалните права на страната. Касаторът се позовава и на процесуални нарушения относно преклузията за представяне на доказателства и за въвеждане на възражения. В касационната жалба са изброени документите, които са представени от ищеца по иска след депозиране на исковата молба.

Така посочените основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК не са налице. Във въззивната жалба настоящият касатор не се е позовал на допуснати процесуални нарушения, които би следвало да бъдат отстранени от въззивния съд съгласно правомощията му, разписани в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Изброените в касационната жалба писмени доказателства, които са представени от ищеца, са от значение за решаването на спора и са били представени във връзка с направените оспорвания на иска и с оглед на изпълнението на поставените на вещото лице задачи по икономическата експертиза, поради което същите не следва да се изключват от доказателствата по делото поради настъпила преклузия за представянето им. Въззивният съд е приел, че е преклудирано възражението на касатора за нищожност на договора поради невъзможен предмет, но независимо от това го е обсъдил в мотивите си. Следователно не е налице основание за отмяна на обжалваното решение поради допуснато съществено процесуално нарушение при разглеждане и решаване на делото. По същество изложените от състава на апелативния съд съображения за неоснователност на възражението са правилни.

Касаторът се позовава на неправилност на изводите на въззивния съд относно приетата за настъпила предсрочна изискуемост на вземането по кредита. Поддържа, че в обжалваното решение не е обсъдено въведеното възражение, че уведомлението от 22.08.2011г. не изхожда от упълномощено от банката лице. По делото не били събрани доказателства за представителната власт на това лице, както и обратната разписка за връчване на писмото не е била приложена със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което представлявало процесуално нарушение на чл.418, ал.2 и ал.3 ГПК. Според касатора е налице нарушение и на материалния закон с оглед приетата за настъпила ex lege предсрочна изискуемост на вземането.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че обстоятелството, че обратната разписка, която удостоверява връчване на писмото на банката от 22.08.2011г. не е била приложена към заявлението за издаване на заповед за изпълнение, няма за последица отхвърляне на иска поради нарушение на разпоредбата на чл.418, ал.3 ГПК. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, се признава съществуването на ликвидно и изискуемо вземане, поради което фактите, които са от значение за настъпване на изискуемостта, могат да бъдат доказани и в исковото производство, независимо, че заповедта за изпълнение е издадена без надлежното им удостоверяване в заповедното производство.

Изводите на въззивния съд за настъпила ex lege предсрочна изискуемост на вземането по кредита са в противоречие с разрешенията по т.18 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС. Съдът изложи съображения, разглеждайки първия въпрос, по което е допуснато касационното обжалване. Представителната власт на лицето, подписало писмото от 22.08.2011г., би била от значение за спора, само ако са доказани останалите предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането.

Касаторът въвежда като основание за отмяна на въззивното решение нарушения на материалния закон по тълкуването и прилагане на разпоредбите на Закона за защита на потребителите – за индивидуално уговорените клаузи за договора, както и относно оспорването като неравноправни на клаузите на т.7 и т.14 от договора, като поддържа, че не са налице изключенията по чл.144, ал.2 или ал.3 З.; на клаузите на допълнителното споразумение от 04.11.2009г.; на клаузите на т.9.1, 9.4, 20.2, 24.3, 25.1, 25.2 от Общите условия; както и поради липса на подпис и приемане на общите условия, представляващо нарушение на чл.147а З..

С оглед на отговора на третия въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно в частта по изложените съображения, че оспорените клаузи на договора, на общите условия и на допълнителното споразумение от 04.11.2009г. са били предварително известни на потребителя и поради това следва да се считат за индивидуално уговорени, независимо, че съдебният състав е обсъждал и съответствието им с изискванията по чл.143 З.. Търговецът не е ангажирал доказателства за индивидуално договаряне на оспорените клаузи, поради което съгласно чл.146, ал.4 във връзка с чл.146, ал.1 З. същите следва да се преценят от гледна точка за евентуално неравноправния им характер. Общите условия са неразделна част от договора за кредит и същите са получени и приети от кредитополучателя според т.11 на договора от 21.05.2008г. Към момента на сключване на договора разпоредбата на чл.147а З. /ДВ бр.61/2014г./ не е била част от действащото право, поради което съдът не обсъжда въведеното от касатора основание за отмяна на решението поради нарушаване на правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.147а, ал.5 З..

Въззивното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон предвид приетото разрешение, че по отношение на направеното изменение на лихвения процент по кредита, намират приложение изключенията по чл.144, ал.2 и ал.3 З..

Разпоредбата на чл.144, ал.2, т.1 З. предвижда изключение от основанието за неравноправен характер на клаузи в потребителски договор по чл.143, т.10 З., т.е. допуска едностранна промяна от доставчика на финансова услуга на лихвен процент, дължим от потребителя, но при наличието на няколко предпоставки: основателна причина за промяната, поето по договора задължение за уведомяване на другата страна в 7-дневен срок и предоставено право на потребителя да прекрати договора. Изключение от прилагането на основанието по чл.143, т.10 З., както и на основанието по чл.143, т.12 З. ( увеличаване на цената, без потребителят да има право да се откаже от договора, ако определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора) е предвидено и в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 З. за финансови услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика. Съгласно разпоредбата на чл.144, ал.4 З. изключение от приложението на основанието по чл.143, т.12 З. е налице и при клаузи за индексиране на цени, при условие, че клаузите са законосъобразни и методът за промяна на цените е описан подробно и ясно в договора.

В практиката на ВКС, съобразена и с практиката на С. по преюдициални запитвания по тълкуването на Директива 93/13, е прието, че основният критерий за приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор - Решение № 424/02.12.2015 г. гр. д. № 1899/15г. на ВКС, ІV г.о. В посоченото решение, както и в Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е посочено, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща: вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Посочването само на факторите, чието изменение не зависи от доставчика на финансови услуги, сочи, че дори и изменението да е обосновано обективно, то в тези клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който, предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс, респ.валутен курс и др., ще се формира новият базов лихвен процент. Липсата на конкретна методика или формула (математически алгоритъм), определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на предвидените в договора и/или ОУ изменения на променливата компонента, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. В Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е поставено и изискването данните за разходите по кредита (лихвени и нелихвени разходи и фактори) да са публично достъпни, за да се изключи субективният елемент при изменението и за да може потребителят да направи прогноза или самостоятелни изчисления, т.е. да предвиди икономическите последици от сключването на договора.

В случаите на сключен договор, в който липсва методика за изменение на лихвения процент, а е уговорена възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на размера на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на такива клаузи, изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. е неприложимо - Решение № 205/07.11.2016г. по т.д.№ 154/16г. на ВКС, І т.о. Прието е, че за приложимостта на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. не е достатъчно изменението на цената да се дължи на външни причини без необходимост от ясно установени правила и конкретна информация как и колко търговецът може да промени цената, като е направена връзка и с изключението по чл.144, ал.4 З., а именно, че при клаузи в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”.

В Решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№1777/15г. на ВКС, І т.о е прието, че клаузи в договора, предвиждащи уговорка за лихва, формирана от базов лихвен процент и надбавка, като БЛП се определя периодично от кредитора, както и предоставянето на възможност на банката да изменя и допълва общите условия и тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя, като за изменението на БЛП уведомява кредитополучателя „по подходящ начин“, са неравноправни съгласно чл.143, т.10 и т.12 З. и по отношение на тях не се прилага изключението по чл.144, ал.2 З..

Настоящият състав на І т.о. споделя съображенията от практиката на ВКС и намира, че при уговорка в договора размерът на възнаградителната лихва да се променя (индексира) съобразно конкретен показател, определян периодично от публична институция / външен за доставчика орган, информацията за който е достъпна публично, когато промяната на лихвата е функция от стойността на показателя, изменението настъпва по силата на обективната промяна, без потребителят да има право да се откаже от договора. (в този смисъл е решение от 26.11.2015г. по дело С - 326/14 ). В посочената хипотеза основанието за неравноправен характер на клаузата по чл.143, т.12 З. не намира приложение поради изключението по чл.144, ал.4 З.. За зачитане на изключението е необходимо методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора. При уговорка, обвързваща размера на възнаградителната лихва с колебанията/измененията на борсов курс, индекс или размер на лихвен процент на финансовия пазар (също и комбинация от показатели), основанията за неравноправен характер на клаузата по чл.143, т.10 и т.12 З. не намират приложение и лихвата може да се променя едностранно от доставчика, без потребителят да може да се откаже от договора, поради прилагане на изключението по чл.144, ал.3, т.1 З.. В тази хипотеза в договора следва да са посочени външните за доставчика причини за промяната чрез посочването на вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки един от лихвообразуващите компоненти с ясна и точна методика за влиянието им върху размера на лихвата. Информацията за компонентите трябва да е публично достъпна, а методиката следва да е част от договорното съдържание. Разликата между двете приложими изключения е, че при изключението по чл.144, ал.4 З. промяната настъпва без изявление на доставчика, докато при изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. промяната би могла да изисква (предвид конкретните уговорки в договора) предизвестие или уведомление на потребителя за формирания размер на задължението, което не се нуждае от приемане. При уговорка възнаградителната лихва да може да се променя при наличието на основателна причина, за да се приложи изключението по чл.144, ал.2, т.1 З., причината следва да е посочена изрично, ясно и разбираемо, да е основана на обективни фактори, които в достатъчна степен да са предвидими при сключването на договора. Изменението се предприема по инициатива на доставчика, но при уговорка в договора за уведомяване и предоставена възможност на потребителя да прекрати договора. Липсата на обективен характер и на основателност на причината за изменението, както и непосочването на конкретните външни фактори/показатели за изменението, не могат да се компенсират от уведомяването и с правото на прекратяване на договора (в този смисъл е решение от 21.03.2013г. по дело С – 92/11). Разликата с изключението по чл.144, ал.3, т.1 З. не е в изискването за посочването на вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки един от лихвообразуващите компоненти и необходимостта от ясна и точна методика за влиянието им върху размера на лихвата, които следва да са включени в договора при всички разгледани хипотези, а в предписаната възможност промяната да настъпи без предизвестие, ако е в договора е поето задължение за уведомяване в 7 – дневен срок и е предвидено право на прекратяване на договора от потребителя.

От значение за решаването на спора са клаузите по т.9.1 и т.9.4 на Общите условия на договора. В т.9.1 е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин. Промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката без в договора да са посочени факторите, които налагат евентуалното му изменение. Липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, което създава възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Налице е общото основание за неравноправен характер на клаузата по чл.143 З.. С оглед на формулировката на клаузата, промяната би настъпила на непредвидено в договора основание по смисъла на чл.143, т.10 З., тъй като основание, разбирано като причина или фактор, не е посочено. Липсата на методика за промяната на базовия лихвен процент, с която да може да се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 З. или зависимост от външни фактори по чл.144, ал.3, т.1 З., налага извод, че по отношение на клаузата по т.9.1 от Общите условия не са приложими посочените изключения от потребителската защита. Посочената клауза е нищожна съгласно нормата на чл.146, ал.1 З.. В клаузата по т.9.4 от Общите условия е предвидено, че при промяна на базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Тази клауза е свързана с уговорката по т.9.1, поради което същата не се прилага в отношенията между страните, предвид нищожността на клаузата по т.9.1 от Общите условия.

Клаузата по т.20.2 от Общите условия, предвиждаща, че при допусната забава в плащанията над 90 дни кредитът става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, не е неравноправна по смисъла на чл.143 З., доколкото е допустимо съгласно чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.432 ТЗ да уговарят условия, при които кредиторът да има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, но тази клауза не съответства на даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване на материалния закон в т.18 на ТР № 4/2013г. относно упражняването на правото на кредитора за принудително събиране на вземането.

Клаузата по т.24.3 от Общите условия определя такса при предсрочно погасяване, а клаузите по т.25.1 и т.25.2 са относими при превалутиране на кредита, обстоятелства, които не са се осъществили, поради което тези клаузи са без значение за решаването на спора.

Клаузата по т.7 от договора от 21.05.2008г. определя начина на формиране на лихвата, а клаузата на т.14 – изменението и допълнението на общите условия и Тарифата на банката. Клаузата на т.7 в частта, с която е предвидено, че базовият лихвен процент се „определя периодично от кредитора” възпроизвежда уговорката от общите условия и е неравноправна по същите съображения, изложени по отношение на клаузата на т.9.1. Клаузата на т.14 предвижда за измененията и допълненията на общите условия кредиторът да уведомява кредитополучателя „чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на банката”. Тази клауза противоречи на разпоредбата на чл.149б, ал.1 З. /ДВ бр.61/2014г./ предписваща уведомяване на потребителя в 7-дневен срок на посочен телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция, поради което не следва да се прилага за в бъдеще между страните. Тази клауза е в противоречие и с чл.16, ал.3 ЗЗД.

Допълнителното споразумение от 04.11.2009г. е сключено по лихва по кредита „формирана при условията на договора” общо от 9,49 % съгласно т.3. Видно от договора от 21.05.2008г. към момента на сключването му лихвата е била в размер на 8,99 %, поради което измененията са извършени на основание счетените за неравноправни клаузи на т.7 от договора и на т.9.1 от Общите условия. На тази база е определен размерът на дълга – главница, редовни и наказателни лихви при отнесен в просрочие предсрочно изискуем кредит. С оглед на неравноправния характер на посочените договорни клаузи и обстоятелството, че към момента 04.11.2009г. не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, споразумението представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД.

Според касатора обжалваното решение е постановено без да се обсъдят всички събрани по делото доказателства, като съдът не е съобразил установените по спора факти, че до м.декември 2008г. кредитът е обслужван редовно, а след този момент – м. декември 2008г. и м.март 2009г. банката едностранно е увеличавала лихвения процент, които факти са от значение за спора, тъй като едва след тези увеличения е започнало нередовното погасяване на задълженията.

Направеното оплакване е основателно. Видно от заключенията на икономическата експертиза лихвеният процент при сключване на договора на 21.05.2008г. е 8,99 % и вноските за месеци юни и юли 2008г. от по 901,40 евро са платени. На 03.07.2008г. лихвеният процент е намален на 8,49% поради ползване на префенция по програма Д. „Уют” и до месец ноември 2008г. вноските са платени. Считано от 10.12.2008г. въз основа на решение на Комитет за управление на активите на банката лихвеният процент е променен на 8,99 % и размерът на вноската е определен на 898,54 евро. За периода 10.12.2008г. до 09.02.2009г. този размер на вноската е заплащан, но всяка от вноските е погасявана на части. На 10.03.2009г. е направено плащане на сумата от 96,63 евро. На 24.03.2009г. лихвеният процент е променен на 9,49 % поради нарушаване на условията на т.1.2 за ползване на преферентен лихвен процент по програма Д. „Уют” и вноската е определена на 934,97 евро, считано от 10.04.2009г. След тази дата са правени плащания със забава, които не погасяват изцяло вноските в новоопределения им размер, като след сключване на допълнителното споразумение на 04.11.2009г. вещото лице е изследвало плащанията по новия погасителен план. По делото не са въведени конкретни твърдения и не е доказано нарушаване на условията за ползване на преференциалния лихвен процент.

При изчисляване на дължимите вноски по договора, съобразно с условията за ползване на преференциалния лихвен процент и направените плащания за периода 10.06.2008г. - 30.11.2008г. няма непогасени задължения. В периода 10.12.2008г. – 31.03.2009г., т.е. до отпадане на преференцията, е налице разлика между начисленото задължение 3449,32 евро и платеното от 2792,25 евро. За следващия период 10.04.2009г. – 31.10.2009г. е налице плащане от 7424,76 евро, което е повече от дължимото от 6036,31 евро. За последния изследван от вещото лице период 04.11.2009г. – 14.02.2011г. задължението е определено по допълнителното споразумение на 11788,60 евро, а платеното е 9627,88 евро. За периода от 14.02.2011г. до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.11.2011г. не са събрани доказателства за размера на дълга и за евентуално погасените задължения от касатора.

При тези данни изводите, които се налагат са, че до предприемането на едностранни изменения от страна на банката на лихвения процент кредитополучателят е заплащал определените по договора погасителни вноски. Настоящият съдебен състав прие, че измененията на лихвения процент са извършени въз основа на неравноправни договорни клаузи и с оглед нищожността на допълнителното споразумение между страните следва да се прилагат клаузите на първоначалния договор от 21.05.2008г. По делото е доказано, че кредитополучателят е изпълнявал задълженията си по договора, поради което не са възникнали и основания банката да обявява остатъка от кредита за предсрочно изискуем. Кредиторът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на основание т.20.2 от Общите условия на договора, без да е конкретизирал вида, размера или забавата на непогасеното задължение, а е твърдял „нередовно обслужване на кредита”. Направената съпоставка между уговорките на страните и доказаните по спора факти за погасяване на задължението не обосновават извод за забава над 90 дни, поради което само и на това основание правото на ищеца за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането не е възникнало. При липса на обективната предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането, поддържаното възражение на касатора за липса на представителна власт на лицето, от което изхожда писмото от 22.05.2011г., не следва да се обсъжда. Съставът на І т.о. не обсъжда и съдържанието на волеизявлението на кредитора според практиката на ВКС по Решение № 204/08.06.2015г. по т.д. № 1175/13г. на ІІ т.о., Решение № 76/25.09.2015г. по т.д.№ 620/12г. на І т.о, Решение № 7/15.04.2015г. по т.д.№ 4196/13г. на І т.о., Решение № 123/09.11.2015г. по т.д.№ 2561/14г. на ІІ т.о.

По изложените съображения въззивното решение е неправилно и следва да се отмени. Настоящият състав на ВКС споделя практиката по Решение № 139/05.11.2014г. по т.д.№ 57/12г. на І т.о. и Решение № 15/09.05.2017г. по т.д.№ 60034/16г. на І г.о. и поради обстоятелството, че не са събрани доказателства за размера на вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да постави нови задачи на икономическата експертиза, която да определи размера на вземането на банката за периода 10.06.2008г. – 08.11.2011г. съобразно уговорения в договора от 21.05.2008г. размер на възнаградителната лихва и според ползваната преференция по програма Д. „Уют”, но без да съобразява измененията в лихвения процент от 10.12.2008г. по решението на Комитета за управление на активите на банката и изменението от 24.03.2009г., както и определения размер на дълга в допълнителното споразумение от 04.11.2009г., включително и без евентуално изменение (повишаване) на лихвения процент след последната дата. След определяне на размера на задължението вещото лице следва да посочи направените плащания от кредитополучателя и евентуално да определи размера на непогасените вноски с настъпил падеж към 08.11.2011г. При определяне на размера на задължението съдът следва да съобрази вземането по заповедта за изпълнение – за главница и за лихви, т.е. без такси, каквито не са заявени в заповедното производство. Въззивният съд следва да се произнесе по отговорността за разноските в заповедното и исковото производство съгласно т.12 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС, а на основание чл.294, ал.2 ГПК - и по разноските за водене на делото пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 158/16.06.14г., постановено по в.т.д.№ 75/14г. от Великотърновския апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.