За фактите, които обуславят извод за знание на длъжника за увреждане на кредитора по предявен иск по чл.135 ЗЗД.

чл. 135 ЗЗД 
Всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

Р Е Ш Е Н И Е№ 93София, 28.07.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА

при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 638 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, представлявана от главен юрисконсулт Д. К., срещу решение № 304 от 07.12.2015г. по в.т.д. № 177/2015г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 23 от 12.03.2013г. по т.д. № 1311/2012г. на Окръжен съд – Велико Търново. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на извършеното от [фирма] действие, изразяващо се в посочване в заявление за регистрация 1212 от 28.08.2012г. до ДФ „Земеделие“ ОД – [населено място] на банковата сметка на [фирма], по която е следвало да получи и са преведени дължимите му се средства по мярка „НДЖ I“ в размер на 33 040 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилни, непълни и противоречащи на практиката на ВКС изводите на въззивния съд, направени във връзка с обсъждането на третата изискуема предпоставка за наличието на завършен фактически състав на увреждането на кредитора и неговите права по чл.135 ЗЗД, съставляваща изискването длъжникът да е знаел за това увреждане /субективно условие/. Сочи, че въззивният съд е изложил съображения за липса на доказателства за наличие на знание у длъжника за увреждането на кредитора към момента на извършване на фактическото действие, което според него не отговаря на обективната истина. Сочи, че, видно от събраните по делото доказателства, става ясно, че едно и също лице, представител на [фирма], е подписало договора за кредит и е подало заявлението в ДФЗ, като към момента на подаване на заявлението с посочване на банкова сметка на трето лице за получаване на полагащите се на длъжника субсидии, дружеството вече е било с непогасени задължения към банката. Счита, че доказването на наличие на субективното условие за възникване на основанието за завеждане на Палвовия иск, а именно контрагента на длъжника да е знаел за това увреждане, в настоящия случай не е необходимо, тъй като фактическото действие на посочването от Ч. [фирма] в заявление за подпомагане с дата 28.08.2012г. до ДФЗ Разплащателна агенция данни за банкова сметка в „П. Б. (България)“ ЕАД с титуляр трето лице – [фирма], представлява едностранно волеизявление, направено от първия ответник, пораждащо впоследствие права, даващи възможност на третото лице за разпореждане с парични средства на длъжника и лишаване на кредитора от правото да се удовлетвори. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен, като му бъдат присъдени и направените разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците по касация [фирма] и [фирма], представлявани от адв. Л. В., оспорват касационната жалба. Поддържат, че въззивният съд след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е изложил обосновани мотиви по съществото на спора, като изводите за неоснователност на исковата претенция по чл.135 ЗЗД са аргументирани с установената по делото фактическа обстановка и съобразени с материалния закон. Поддържат, че за да е налице субективният елемент „знание за увреждането“ по смисъла на чл.135 ЗЗД, длъжникът следва да е знаел при извършване на атакуваното действие, че с него уврежда кредиторите си, като с това си действие обективно намалява имуществото си. Сочат, че в конкретния случай такова знание не е налице и този извод се обосновава от установените по делото обстоятелства – както е приел въззивният съд, към момента на извършване на атакуваното действие у първия ответник има съзнание, че е титуляр на вземането за субсидията. Твърдят, че действието, предмет на исковата претенция, не е разпоредително действие в полза на втория ответник, с което да се намалява имуществото на първия ответник и с извършването му имуществото на първия ответник не е намаляло, доколкото сумата, представляваща субсидия по мярка НДЖ, не е излязла от неговия патримониум, респ. не е станала собственост на дружеството, по чиято банкова сметка е постъпила. Излагат съображения, че действието не е увреждащо, тъй като всички вземания по договора за кредит са обезпечени с имущество на кредитополучателя, а от друга страна, извършеното действие е свързано с осъществяване на търговската дейност на длъжника, чрез която осигурява възможност да реализира доходи и да изплаща задълженията си, а не е действие, което има за цел да увреди банката. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

С определение № 62 от 31.01.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос, отнасящ се до фактите, които определят извод за знание на длъжника за увреждане на кредитора по предявен иск по чл.135 ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

С решение № 210 от 24.06.2015г. по т.д. № 4295/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. е отменено въззивно решение № 172 от 01.07.2013г. по в.т.д. № 143/2013г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено първоинстанционното решение по настоящото дело. С решението е прието, че въззивният съд неправилно и в отклонение от задължителната съдебна практика е достигнал до извода, че атакуваното от касатора действие на първия ответник не е увреждащо по смисъла на чл.135 ЗЗД и с оглед липсата на произнасяне по въпроса за субективния елемент – знание за увреждането, след отмяна на въззивното решение делото е върнато на въззивния съд за новото му разглеждане от друг състав.

С обжалваното пред настоящия състав решение въззивният съд, след обсъждане на събраните доказателства и съобразяване на отменителното решение на ВКС, е приел, че в случая е налице извършено от длъжника фактическо действие, с което се уврежда кредиторът – ищцовата банка. Приел е, че увреждане е налице, тъй като с посочването от първия ответник пред ДФЗ на банковата сметка на втория ответник, по която да му бъде преведена субсидията по НДЖ 1 в размер на 33 040 лева, се затруднява удовлетворяването на кредитора от имуществото на първия ответник.

Въззивният съд е приел, че извършеното фактическо действие е едностранно и в тази хипотеза съгласно чл.135 ЗЗД е необходимо знание за увреждане само при длъжника, но не е необходимо знанието на другата страна – втория ответник. Изложил е съображения, че във всички случаи длъжникът следва да знае, че с действието си уврежда кредитора, но по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване знание у първия ответник за увреждането към момента на извършването му, т.е. че длъжникът е съзнавал, че с извършване на действието ощетява кредитора си, че създава или увеличава неплатежоспособността си или затруднява удовлетворяването му. Приел е, че към момента на подаване на заявлението до ДФЗ на 28.08.2012г. у първия ответник има съзнание, че е титуляр на вземането за субсидията, като се е позовал на съдържанието на подаденото заявление и на удостоверение № 114 от 24.10.2012г., издадено от ищцовата банка, според което на 18.10.2012г. по сметката на втория ответник [фирма] в банката са постъпили средства в размер на 33 040 лева от ДФЗ, като изрично е посочено, че получател е „Ч. Г.“.

По поставения материалноправен въпрос е налице постоянна практика, обективирана в посоченото от касатора решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и в решение № 18 от 04.02.2015г. по гр.д. № 3396/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., която настоящият състав споделя. Съгласно тази практика, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е неправилно. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения иск следва да бъде разрешен по същество.

Въззивният съд правилно и в съответствие с постоянната съдебна практика, съобразявайки и отменителното решение на ВКС, е приел, че в случая е налице извършено от длъжника фактическо действие, с което се уврежда кредиторът – ищцовата банка, тъй като с посочването от първия ответник пред ДФЗ на банковата сметка на втория ответник, по която да му бъде преведена субсидията по НДЖ 1 в размер на 33 040 лева, се затруднява удовлетворяването на кредитора от имуществото на първия ответник. Правилно е приел, че извършеното фактическо действие е едностранно и в тази хипотеза съгласно чл.135 ЗЗД е необходимо знание за увреждане само при длъжника, но не е необходимо знанието на другата страна – втория ответник. Поради това не следва да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства, насочени към установяване липсата на знание от втория ответник за увреждането на кредитра. Въззивният съд обаче неправилно е приел, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване знание у първия ответник за увреждането към момента на извършването му, т.е. че длъжникът е съзнавал, че с извършване на действието ощетява кредитора си, че създава или увеличава неплатежоспособността си или затруднява удовлетворяването му. Длъжникът е знаел за съществуването на задължението си към кредитора и е извършил процесното действието, с което е намалил имуществото си, което съгласно постоянната практика на ВКС е достатъчно за обосноваване на извод за знание за увреждането на кредитора. Неоснователен е доводът на ответника, че с извършването на действието имуществото му не е намаляло, тъй като сумата не е излязла от неговия патримониум, респ. не е станала собственост на дружеството, по чиято банкова сметка е постъпила. Сумата е постъпила по сметка не на дружеството-длъжник, което е било титуляр на вземането от ДФ „Земеделие“, а по сметка на втория ответник, поради което от този момент сумата не е част от патримониума на длъжника и не може да служи за удовлетворяване на кредитора.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен.

С оглед изхода на делото ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените за всички инстанции разноски в размер общо на 4 469 лева, включващи заплатени държавни такси, възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от Закона за правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 304 от 07.12.2015г. по в.т.д. № 177/2015г. на Апелативен съд – Велико Т., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА за относително недействително спрямо „ПрокКредит Б. (България)“ АД действието, изразяващо се в посочване от длъжника [фирма], ЕИК[ЕИК] в заявление за регистрация 1212 от 28.08.2012г. до ДФ „Земеделие“ ОД – [населено място] на банковата сметка на [фирма], ЕИК[ЕИК], по която да получи и са преведени дължимите му се средства по мярка „НДЖ I“ в размер на 33 040 лева, на основание чл.135 ЗЗД, по иска на „ПрокКредит Б. (България)“ АД против [фирма] и [фирма].

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ап.9 да заплатят на „ПрокКредит Б. (България)“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 4 469 лева /четири хиляди четиристотин шестдесет и девет лева/ - разноски за всички инстанции, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: