Дали представлява изменение на основанието на положителния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу поръчител по договор за банков кредит, установяване съществуването на вземания за вноски за погасяването на кредита с настъпил вече падеж?

чл. 147 ЗЗД чл. 422 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 103

София, 07.08.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова

ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков

Ирина Петрова

при секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА…….......... и с участието на прокурора…….……........................, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 851 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 64/6.ІІ.2017 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение атакуваната от [фирма]-София част от решение № 272/2.ХІ.2015 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, по т.д. № 194/2015 г. (за установяване съществуването на вземания по извлечението от счетоводните книги на Банката в размер на 72 866.71 евро) е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК: във връзка с релевирания от този касатор процесуалноправен въпрос дали представлява изменение на основанието на положителния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу поръчител по договор за банков кредит, установяване съществуването на вземания за вноски за погасяването на кредита с настъпил вече падеж – с оглед разяснението по т. 11, б. „б” от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г.

В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция банката настоящ касатор е заявила чрез своя юрисконсулт /В.В.Л./, че поддържа жалбата си и че не представлява изменение на основанието на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т 2, предл. 3-то ГПК отделното искане за установяване съществуване на вземане в полза на [фирма] за неплатени погасителни вноски с вече настъпил падеж. С оглед това тази кредитна институция претендира частично касиране на атакуваното въззивно решение, а също и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който нейния положителен установителен иск срещу ответника Д. Л. Д. от [населено място] да се уважи посредством признаването за установено, че в качеството си на поръчител по договор за банков кредит той дължи на [фирма]-София сума в размер на 72 866.71 евро, представляваща съвкупността от вече падежираните вноски за погасяване на кредита към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, ведно с изтеклите до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем /4.І..2014 г./ договорни и наказателни лихви /неустойки/, а също и начислените две такси за управлението му.

Редовно призован ответникът по касация е бил представляван при условията на чл. 32, т. 2, предл. 2-ро ГПК от своя син П. Д. Д. (същият и съпоръчител по процесния договор за банков кредит), който е заявил в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, че касационната жалба на [фирма]-София следва да бъде оставена без уважение, тъй като нейният положителен установителен иск е бил предявен след изтичането на преклузивния 6-месечен срок по чл. 147, ал.1, изр. 1-во ЗЗД, а и в петитума на исковата й молба не са били надлежно разграничени падежираните от непадежираните вноски по кредита, обявен за предсрочно изискуем. Подробни съображения в подкрепа на тезата си ответникът по касация Д. е развил и в своя писмена защита по делото, изготвена от неговия процесуален представител по пълномощие от САК, в която изрично се позовава на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 59/27.ІV.2015 г. на състав на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 4647/2014 г., според което „едновременното изменение и на основанието и на петитума на иска е недопустимо”.

Като взе предвид оплакванията и доводите на банката касатор, становището и съображенията на ответника по касация Д. Л. Д. от [населено място] и след като по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК извърши проверка за материалната и процесуална законосъобразност на атакуваното решение на Великотърновския апелативен съд в частта му относно претенцията за съществуване на вземане на кредитната институция срещу този ответник за сума в размер на 72 866.71 евро, представляваща съвкупност от падежираните вноски по кредита, ведно с договорната и с наказателната лихви и такси за управлението му до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК пред РС-Ихтиман, а именно 11 април 2014 г., Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение приема следното:

Касационната жалба на [фирма]-София е основателна.

Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК от банката настоящ касатор срещу поръчителя Д. Л. Д. от [населено място] т.нар. „иск за съществуване на вземането” е по своята процесуалноправна природа положителен установителен иск. Ноторно е, че основанието на всеки иск или, както чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК изисква посочване на „обстоятелствата, на които се основава искът”, обхваща съвкупността от факти, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право, а не самото спорно право. Затова при сложен фактически състав, каквито белези разкрива и процесният случай, е достатъчно в исковата молба да се посочат характеризиращите го елементи, а именно продължилото повече от 90 дни неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, ангажиращо на свой ред отговорността на съдлъжника и оттам – тази на поръчителите към банката кредитор, като независимо от доказаността на твърдението й за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, претенцията за съществуване на вземанията й ясно разграничава към този меродавен за спора момент 6-те неплатени погасителни вноски с настъпили падежи от всички останали такива, вкл. с настъпили падежи /с пор. №№ от 6 до 9/, но също и другите с все още ненастъпил падеж, както и припадащите им се акцесорни вземания за договорни лихви, за такси за управление и съответно за неустойки за забава – според съответните клаузи от Общите условия на кредитната институция, които са били валидни към датата на сключване на процесния договор за банков кредит (14.ХІІ.2006 г.). Ноторно е, че т. нар. „предсрочна изискуемост” (по см. на чл. 71 ЗЗД-във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ) е само подвид на понятието „изискуемост” по общия текст на чл. 69 ЗЗД, което имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане – била тя осъдителна или установителна. При съобразяване на задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г., „в тази хипотеза (когато предсрочната изискуемост на съответния банков кредит не е могла да валидно настъпи – бел. на ВКС) изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги”.

В процесния случай, видно от извлечението от счетоводните книги на [фирма], приложено към исковата й молба (вх. № 1910/12.ІХ.2014 г. по описа на СГС), това са 6-те непогасени вноски по кредита с настъпили падежи към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, съответно от датите 14.VІІ.2013 г.; 14.VІІІ.2013 г.; 14.ІХ.2013 г.; 14.Х.2013 г.; 14.ХІ.2013 г. и 14.ХІІ.2013 г., всяка една на стойност 3 000 евро или общо 18 000 евро. Видно от същото извлечение е, че се претендира и заплащането на две начислени преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК две такси за управление на кредита в размер на 1 750 евро и на 1 690 евро или общо 3 440 евро. Отделно от горното в същото извлечение банката негов издател претендира и лихви в общ размер на 51 426.71 евро „за периода 14.07.2013 г. – 9.04.2014 г.”, но без да е разграничила до какъв размер е договорната и съответно разликата до пълния размер на сочената сума, явяваща се „наказателна лихва /неустойка/”. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. на състав на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г. последователно е разграничено, че вземането, за което е била издадена заповедта за изпълнение, произтича от договор за банков кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, включващи главница и договорна /възнаградителна/ лихва, като предмет на същата заповед за изпълнение е и договорна лихва за забава до датата на подаване на заявлението – за разлика от претендираното вземане за санкционираща /наказателна/ лихва, която обаче би била дължима само при реално настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Процесният случай обаче не разкрива такава специфика, тъй като т.нар наказателни лихви /неустойки/ са дължими на основание чл. 12, алинеи 1 и 2 от ОУ на банката настоящ касатор независимо от това настъпила ли е или не предсрочната изискуемост на целия кредит.

Ето защо, при точното съобразяване на правилото на чл. 55, ал. 1 ТЗ относно доказателственото значение на редовно водените от банката настоящ касатор счетоводни книги, въз основа на които е било издадено извлечението, съдържащо ясно разграничаване на горепосочените суми - извън претенцията за изискуемост на целия кредит, атакуваното въззивно решение ще следва да се отмени в частта му, за която е било допуснато касационно обжалване, а именно за съществуването на вземане в полза на [фирма]-София срещу поръчителя й Д. Л. Д. от [населено място] в размер общо на 72 866.71 евро, представляваща сбор от 6-те просрочени погасителни вноски преди датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, всяка една от тях в размер на 3 000 евро или общо 18 000 евро, ведно с двете такси за обслужване на кредита, начислени до същата дата - 11.ІV.2014 г., а именно 1 750 евро и 1 690 евро, както и ведно с договорната лихва в размер общо на 46 786.44 евро по заключението на изслушаната в първоинстанционното пр-во съдебно-счетоводна експертиза, но също и разликата до 51 426.71 евро или сума в размер на 4 640.27 евро, представляваща санкционна /наказателна/ лихва или наричана още „неустойка” по чл. 12, алинеи 1 и 2 от Общите условия на [фирма], валидни към 14.ХІІ.2006 г., начисляването на които не е обвързано от претендирана предсрочна изискуемост на целия кредит, за която – с влязло в сила съдебно решение - е прието, че не е могла валидно да настъпи.

По възражението на поръчителя Д. Л. Д. от [населено място], основано върху разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на ненастъпила предсрочна изискуемост на целия кредит:

Това защитно възражение е неоснователно предвид обстоятелството, че като управител на кредитополучателя [фирма] със седалище в [населено място], [община] задължилият се към банката като негов поръчител Д. Л. Д. е бил в известност, че първата от горепосочените 6 непогасени вноски по кредита е била с падеж 14 юли 2013 г., съответно четвъртата – с падеж 14.Х.2013 г. и тогава се навършват онези 90 дни по чл. 14 от ОУ на банката настоящ касатор, докато заявлението й по чл. 417 ГПК е от датата 11.ІV.2014 г., към която – съгласно съдопроизводственото правило на чл. 422, ал. 1 ГПК – ретроагира и исковата молба на кредитната институция срещу поръчителя Д. Л. Д., по която е било образувано настоящето дело. Освен, че периодът между датите 14.Х.2013 г. и 11.ІV.2014 г. е по-кратък от 6-месечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, в процесния случай обаче, е налице още и изрична уговорка в чл. 2 от договора за поръчителство от 31.VІІІ.2009 г., според която, предвид очевидната „свързаност” между кредитополучателя по договора за банков кредит от 14.ХІІ.2006 г. и този негов поръчител (по см. на § 1, ал. 2 in fine от ДР на ТЗ), последният е приел да „отговаря за изпълнението на главното задължение и след падежа, като носи отговорност с цялото си имущество, до окончателното издължаване на дълга, без да съществува задължение на Кредитора да предяви иск против главния длъжник в определен срок”. Последното налага извод, че по същество защитното възражение на ответника-поръчител Д. Л. Д. от [населено място] не може да се слуша.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 290 ГПК и предвид изрично направеното от банката касатор искане за това, ответникът по касация Д. Л. Д. от [населено място] ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, алинеи 1 и 8 ГПК – да заплати на кредитната институция съразмерно на уважената част от положителния й установителен иск разноски общо в размер на 3300.56 лв. (три хиляди и триста лева и петдесет и шест стотинки), от която 2 850.56 лв. изплатени като допълнителна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а разликата от 450 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, определено по размер в съответствие с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ – във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 272 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 2.ХІ.2015 г., постановено по т. д. № 194/2015 г. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ – за установяване съществуването на вземания по извлечението от счетоводните книги на [фирма]-София до размер ОБЩО на 72 866.71 евро /седемдесет и две хиляди осемстотин шестдесет и шест евро и седемдесет и един евроцента/, въз основа на който документ е било подадено на 11.ІV.2014 г. заявление (с вх. № 1319/11.ІV.2014 г. по описа на РС-Ихтиман) за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на [фирма]-София, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК срещу Д. Л. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], област Ловеч, [улица], че, като поръчител по договор за банков кредит от 14.ХІІ.2006 г. и Договор за поръчителство от 31.VІІІ.2009 г., изм. и доп. с Допълнително споразумение № 1/15.ХІ.2012 г., той дължи на кредитната институция СУМА в размер на 72 866.71 евро (седемдесет и две хиляди осемстотин шестдесет и шест евро и седемдесет и един евроцента), ведно със законната лихва върху тази главница, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (с вх. № 1319/11.ІV.2014 г. по описа на РС-Ихтиман) и до окончателното й изплащане.

О С Ъ Ж Д А ответника по касация Д. Л. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област Ловеч, [улица] - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 1 и 8 ГПК – да заплати на касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер общо на 3 300.56 лв. (три хиляди и триста лева и петдесет и шест стотинки), от която 2 850.56 лв. платени като държавна такса, а разликата от 450 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2

Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 851 по описа за 2016 г.