№ 144

гр. София, 07 август 2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова

ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова

Христина Михова

при участието на секретаря Мира Недева и

на прокурора Димитър Генчев,

изслуша докладваното от съдия Капка Костова

касационно дело № 494 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения П. Т. П., чрез защитника му адвокат Р. И. от АК – [населено място], за възобновяване на нохд № 6 / 2017 година по описа на Окръжен съд – гр. Велико Търново и изменяване на постановената по него присъда № 15 от 27 януари 2017 година, като се намали наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и се отложи неговото изтърпяване при условията на чл. 66 от НК, за срок от три години.

В искането са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Твърди се допуснато нарушение на закона, като не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, защото по отношение на установените по делото факти е приложима нормата на чл. 343а от НК, а не тази на чл. 343 от НК. Прави се оплакване и за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, тъй като то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК, а също и поради неправилния отказ на съда да приложи условното осъждане.

Отправено до съда искане е за изменяване на атакувания съдебен акт, намаляване на наказанието и прилагане на института на условното осъждане.

В съдебното заседание пред ВКС осъденият П. П. участва лично и със защитника си адвокат Р. И., който поддържа искането за възобновяване на наказателното дело при ангажираните отменителни основания и подробно развити доводи, които намира, че го подкрепят. В рамките на упражненото си право на лична защита осъденият П. моли единствено да остане при семейството си.

Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането на осъдения за неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка, установи следното:

С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на осъдения П. Т. П. за това, че на 23. 04. 2014 година, в [населено място], при управление на товарен автомобил „И. С.”, с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение – чл. 25, ал. 1 и чл. 37, ал. 3 от ЗДП и при наличие на знак Б2, по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходката А. И. Б.от [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „общ” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения П. и е извършено надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото.

Срещу присъдата е подадена въззивна жалба от осъдения, чрез защитника му адвокат И., която е върната поради неизпълнение на дадените от съда указания за отстраняване в седемдневен срок на установени нередовности в жалбата (неподписана и представен недостатъчен брой преписи за страните по делото). Жалбата е върната с разпореждане от 16. 02. 2017 година, потвърдено с решение № 131 от 20. 04. 2017 година на Великотърновския апелативен съд по внчд № 106 / 2017 година. В производство по чл. 186 от НПК е разгледана молбата на осъдения П., чрез защитника му, за възстановяване на срока за обжалване на присъдата и с определение от 06. 03. 2017 година молбата е отхвърлена като неоснователна. При това положение, въззивна проверка на присъдата не е извършвана.

Искането на осъдения П. за възобновяване на наказателното дело е допустимо, защото е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК, съгласно разпоредбата на чл. 419, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК.

Разгледано по същество, искането е частично основателно.

Оплакването за нарушение на материалния закон е свързано с отказа на съда да приеме наличие на оказана от осъдения П. помощ на пострадалата Б. след деянието и да преквалифицира деянието в престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б” във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. В подкрепа са наведени доводи във връзка с приложението на тази правна норма, които принципно са верни. Идентична е била тезата на защитата и в хода на първоинстанционното разглеждане на делото и тя е получила отговор в мотивите на присъдата, като с основание е отхвърлена, доколкото съдът, след обсъждане и анализ на доказателствата, не е установил такива в подкрепа на хипотезата деецът да е направил „всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия” (с. 8 – 9 от мотивите). Изложените от съда съображения се основават на данните по делото и на закона и няма причини да не бъдат споделени.

По-същественото обаче е, че това възражение не държи сметка за обстоятелството, че съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – осъденият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Сред тях не се съдържат такива за оказана от осъдения помощ на пострадалата по смисъла на чл. 343а от НК и съобразно съдебната практика, т. е. помощта да е била необходима, деецът да е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия/ите чрез адекватни действия и проявена активност и пр. (вж. и ППВС № 1/1983г., т. 5). Такива обстоятелства не се съдържат в обвинителния акт. Може да се каже, че позицията на защитата на осъдения за обсъждане на обстоятелства извън направеното признание на фактите, на практика представлява оттегляне на това самопризнание и опит да се промени фактическата обстановка чрез въвеждане на елемент на оказване на помощ. А това е недопустимо в процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, когато направеното самопризнание на подсъдимия вече е породило предвидените от закона процесуални последици и производството се е развило по стандартите на съкратеното съдебно следствие (ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 8). Извън това, както бе отразено по-горе в решението, тезата не намира опора и в доказателствата по делото.

В тази си част, искането за възобновяване на делото следва да бъде преценено като неоснователно.

Оспорването на тежестта на наказателната отговорност на осъдения П. е с акцент върху отказа на съда да приложи института на условното осъждане. Наред с това се твърди надценяване на отегчаващите отговорността му обстоятелства (наложените му предходни административни санкции за нарушения на правилата за движение, тежкият вредоносен резултат, липсата на искрено критично отношение към извършеното и пълноценно съдействие за разкриване на обективната истина по делото) и подценяване на смекчаващите отговорността му обстоятелства (социалната и трудовата му ангажираност, липсата на предишни осъждания и други противообществени прояви, дългогодишният му и безпроблемен професионален стаж като водач на МПС, съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата Б.). Твърдят се дори данни за наличие на изключителни и многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства по смисъла на чл. 55 от НК.

За да определи размера на наложеното на осъдения П. наказание лишаване от свобода, съдът поначало е отчел и надлежно съобразил всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК (с. 9 – 10 от мотивите).

Не може да бъде споделено обаче общото и декларативно съждение за висока обществена опасност на деянието, тъй като този вид престъпления бележи значителен ръст не само в района, но и в цялата страна (пак там). Високата степен на обществена опасност на това престъпление е съобразена от законодателя при криминализирането му и определяне на санкциите за него.

Известно е, че обществената опасност на деянието, наред с тази на дееца, изрично са посочени в чл. 54 от НК като обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при определяне на конкретната тежест на извършеното престъпление. В рамките на тази преценка се вземат предвид, както обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения и съзнанието на гражданите (конкретният престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), така и субективните му характеристики (подбуди за извършването, мотиви, цели и пр.). Така че, съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри. Настоящето деяние не разкрива особено висока степен на обществена опасност, предвид обема и естеството на извършените нарушения на правилата за движение, конкретната пътна обстановка и особености на кръстовището, механизмът на самото ПТП, реализирано при потегляне на автомобила и движението му с минимална скорост, местоположението на пешеходката на пътното платно, макар и спряла, но в опасна близост до потеглящия товарен автомобил.

Коментирайки грубото неспазване на правилата за движение от страна на осъдения П., на базата на налаганите му предходни административни санкции като водач, съдът им е придал значение, което те не биха могли да имат най-малко по две причини – не е изследван и обсъден въпросът за тяхната давност, както и относителната им тежест и значение за характеристиката на осъдения като водач на МПС. Касае се за извършени нарушения на пътя в период от повече от петнадесет години и за наложени наказания „глоба” в размери от 10-100 лева, като осем от санкциите са наложени с фишове. Вярно е, че тези данни характеризират осъдения П. като не особено дисциплиниран и отговорен водач, но е вярно и това, че те са със значителна давност. Така че, макар фактът на предходното му санкциониране по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо отговорността му обстоятелство, той не е с голямата относителна тежест и значение, които са му приписани и не дават основание за дефиниране на поведението му на пътя като драстично, демонстративно и грубо несъобразяване с правилата, както то е оценено от първоинстанционния съд.

Що се касае до изявления и реплики на осъдения П. пред съда, те не биха могли да бъдат отнесени към обстоятелствата, индивидуализиращи отговорността му (с. 9 от мотивите).

Възражението на защитата за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата Б., не намира опора в данните по делото и в закона. За да е налице съпричиняване от страна на пострадалия на настъпилия вредоносен резултат, е необходимо той също да е нарушил конкретно правило за движение и това нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с резултата.

В случая, такива обстоятелства не са посочени в обвинителния акт и съответно не са признати от осъдения в процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Изяснен е, вкл. по експертен път, механизмът на ПТП, местоположението на пострадалата на пътното платно и отстоянието й от автомобила, както и неподвижното й положение, изчаквайки преминаването му, а също и наличието на техническа възможност водачът да я забележи при приближаването й и при изчакването й на място. Инцидентът е бил предотвратим и от двете страни (водач и пострадала) при непредприемане на действия на потегляне от водача и на отдалечаване от автомобила от страна на пострадалата.

ВКС споделя направените от съда констатации и изводи за липсата на минали осъждания по отношение на осъдения П., както и на други противообществени прояви, за трудовата му ангажираност и семейно положение.

Всички изложени по-горе съображения дават основание на ВКС да приеме, че подсъдимият не се характеризира с приетата от съда висока степен на обществена опасност. Несъмнено, тежкият престъпен резултат е обективен признак от състава на престъплението, а причиняването му изцяло поради неправомерното поведение на подсъдимия, е част от механизма на ПТП.

Известно е, че различните деяния от този вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Конкретно допуснатите от осъдения П. нарушения на правилата за движение са сериозни, но не се отличават с особена тежест и са отчетени при индивидуализиране на наказанието му в размер под средния, предвиден в закона и съответно редуциран при условията на чл. 58а от НК.

При така направените уточнения, настоящият състав намира, че отговорността на осъдения П. е правилно индивидуализирана при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, в размер близо до минимално предвидения в закона.

Настоящата инстанция не споделя изложените от съда съображения във връзка с отказа да приложи института на условното осъждане. Всъщност, те са идентични с тези при определяне вида и размера на наложеното му наказание. Определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК.

Решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект.

В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. „...преди всичко поправяне на осъдения...” (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода.

В случая, изводите на въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК осъденият П. следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, не могат да бъдат споделени, защото не почиват на данните по делото и на закона. Всичко, установено в производството за личността на подсъдимия, за семейното му положение, за неговото социално поведение и трудова ангажираност, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави не изисква отделянето му от настоящата социална и трудова среда и изолирането му от обществото, т. е. не налага ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. Отлагането на изтърпяването му за срок от четири години от влизане на присъдата в сила, в достатъчна степен ще упражни възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на осъдения. В този смисъл следва да бъде изменена атакуваната присъда.

По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ по реда на възобновяването на наказателните дела, присъда № 15 от 27. 01. 2017 година на Великотърновския окръжен съд, постановена по нохд № 6 / 2017 година, като

о т л а г а, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, изтърпяването на наложеното на осъдения П. Т. П. наказание от две години лишаване от свобода, за срок от четири години от влизане на присъдата в сила.

ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.