currdb:
Решение №70/16.08.2017 по дело №3991/2016 на ВКС, ГК, II г.о.

№70

София, 16.08.2017 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на шести юни през двехиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ

ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ВЕСЕЛКА МАРЕВА

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3991 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. К. чрез пълномощника й адвокат К. М. против решение № 493 от 17.03.2016 г., допълнено с решение № 1906 от 6.06.2016 г., постановени по гр.д. № 5165 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3026 от 7.05.2015 г. и допълнително решение № 6933/5.10.2015 г. по гр.д. № 14867/2013 г. на Софийски градски съд, I-13 състав за уважаване на предявения от М. О. С. против И. С. К. ревандикационен иск по отношение на апартамент № 7 в [населено място], [улица] жилищна сграда на Ж. „Нова Б.“, ет.3 и за отмяна на нотариален акт № 115, том III, дело № 433 от 28.05.2009 г. на нотариус рег.№ 040 и първоинстанционното решение е отменено в частта за отхвърляне на иска по чл.73, ал.1 ЗС за сумата 5309 лв. и вместо него е постановено друго за осъждане на И. С. К. да заплати на М. О. С. обезщетение за неоснователно ползване на имота в периода 23.01.2012 г. до 1.10.2013 г. в размер на 5309 лв., ведно със законната лихва от 1.11.2013 г. до окончателното изплащане и е оставено без уважение искането на И. С. К. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение чрез постановяване и на установителен диспозитив за правата на ищцата.

М. О. С. чрез пълномощника си адвокат С. Д. оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.

С определение № 79 от 28.02.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите:

кои са годните доказателствени средства за установяване на наследствено правоприемство в българския граждански процес по предявен иск относно недвижим имот на територията на България в случаите, в които наследството е открито в държава-членка на Европейския съюз преди 17.08.2015 г. и

дължи ли съдът произнасяне на отделен установителен диспозитив при предявен иск по чл.108 ЗС,

както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите:

в случай като процесния, когато действителният собственик на имота през последните 40 години не е посещавал страната и не се е интересувал от имота, по какъв начин би следвало владелеца да направи достояние намерението си за своене и не е ли достатъчно спокойното и необезпокоявано явно владение на имота за придобиването му по давност,

в хипотеза на предявен от съсобственик ревандикационен иск по отношение на целия имот против лице, което се легитимира като собственик с констативен нотариален акт по давност, какъв е предмета на спора, може ли при основателност ревандикационният иск да бъде уважен в осъдителната си част за целия имот и как се прилага последицата по чл.537, ал.2 ГПК и

как следва да процедира въззивният съд в случай, че по предявен ревандикационен иск първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имота и е постановил само осъдителен диспозитив за уважаване изцяло на иска и във въззивната жалба са наведени доводи, че ищецът би могъл да се легитимира само като съсобственик на имота.

Въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване са относими към изводите на въззивния съд, който е приел за установено, че през 1962 г. Н. С., съпруг на ищцата М. С., е придобил процесния имот в резултат на членството си в Ж. „Нова Б.” /нотариален акт № 11, том VІ, дело № 4263 от 1062 г. на І Нотариус при СНС/, като този факт не може да се промени от представения по делото договор – съглашение от 16.ІV.1962 г. между Н. С. и сестра му В. С. /майка на ответника И. К./, тъй като уговорката в него, че при първо поискване от страна на В. С. брат й Н. С. ще й прехвърли половината от имота, след като не се е случила няма вещно-правен ефект, поради което към момента на смъртта си на 23.І.2012 г. Н. С. е бил единствен собственик на процесния имот. Счел е, че спорният по делото въпрос е само по отношение на факта дали ответницата К. е придобила имота по давност, тъй като няма спор между страните, че към датата на исковата молба и до момента същата владее имота. В. съд е приел, че не се е осъществил фактическият състав на придобивната давност. По отношение на довода, че първоинстанционния съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.69 ЗС са изложени съображения, че дори да се приеме, че И. К. е владяла имота за себе си, то само по себе си този факт не е достатъчен, за да се изпълни състава на придобивната давност. Необходимо е било това владение за своене да е демонстрирано явно на невладеещият собственик, т.е. спрямо съпруга на ищцата и неговите наследници, което в случая ответницата не е доказала. Липсата на демонстрация на владението представлява факт, който не се е обективирал в действителността.

По отношение довода, че първоинстанционния съд не е взел предвид представеното писмо от ищцата от 1975 г., което е изпратено до близките им непосредствено след като заминали за Германия и в което семейство С. настоявали имотът да бъде придобит от близките им в България, за да не се конфискува от държавата, съдът е приел, че като доказателството писмото не е относимо към казуса, тъй като периодът, в който ответницата К.. твърди, че владее имота е от 1999 г. , а не от 1975 г. от когато датира въпросното писмо.

По отношение твърдението в жалбата на ответницата относно активната легитимация на ищцата, съдът е изложил съображения, че ищцата не оспорва обстоятелството, че тя и нейният син са наследници на Н. С., видно от твърденията й в исковата молба, но това обстоятелство е неотносимо към активната й легитимация в настоящия процес, нито пък установява, че исковата й претенция не може да надхвърли 1/2 ид.ч., както е посочено в жалбата на ответницата. Няма пречка ищцата, като съсобственик на процесния имот да ревандикира целия имот. Съсобствениците са обикновени, а не необходими другари по иск за ревандикация и всеки един от тях има право и може да предяви срещу всяко трето на съсобствеността лице иск за ревандикация на цялата вещ.

По отношение иска за заплащане обезщетение за лишаване от ползване, съдът е приел, че не се спори между страните, че съпругът на ищцата Н. С. е дал съгласие в процесното жилище да живеят неговите родители и сестра му, поради което до смъртта му лишаване от доходи от имота не е налице. След тази дата ищцата е била лишена от ползването на имота за периода от смъртта на съпруга си 23.І.2012 г. до 1.Х.2013 г. За този период от време следва да се дължи обезщетение в размер на 10618 лв. съгласно ССЕ. В случая обаче на ищцата следва да се присъди половината от сумата 10618 лв., а именно сума в размер на 5309 лв., тъй като тя се явява собственик по наследство на половината от процесния имот.

С допълнително решение № 1906 от 6.06.2016 г. Софийски апелативен съд е потвърдил допълнително решение № 6933/5.10.2015 г. по гр.д. № 14867/2013 г. на Софийски градски съд за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт за собственост, излагайки съображения, че уважаването изцяло на предявения ревандикационен иск е основание за цялостна отмяна на нотариалния акт. Със същото допълнително решение е отхвърлено искането на И. К. за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение чрез постановяване на установителен диспозитив, че ищцата е собственик на Ѕ ид.ч. от имота и отхвърляне на иска за разликата до пълния претендират размер.

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: в случай като процесния, когато действителният собственик на имота през последните 40 години не е посещавал страната и не се е интересувал от имота, по какъв начин би следвало владелеца да направи достояние намерението си за своене и не е ли достатъчно спокойното и необезпокоявано явно владение на имота за придобиването му по давност:

П. давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственика бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото. Именно затова, за да е годно владението да породи правните последици на придобивната давност е необходимо същото да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно /решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, ІІ г.о/. В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително за себе си да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин /решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о./. С решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. по спор между съсобственици е дадено тълкуване, че обвързването на определени правни последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването на този процес не винаги зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. Обективно невъзможно е манифестирането на промяната в намерението ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и в подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т.е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. Това тълкуване се възприема от настоящия съдебен състав и същото следва да намери приложение и в хипотеза, в която държател на недвижим имот промени намерението си и завладее същия, като ако собственика на имота е с неизвестно местоживеене или е напуснал страната и не се е завръщал и не е проявявал интерес към собствеността си, без трайното му отсъствие да се дължи на обективни причини, които той да не е в състояние да преодолее, срокът на придобивната давност започва да тече от момента в който промяната в намерението е била обективирана чрез действия, които всяко лице да може да възприеме и владението в течение на срока е осъществявано явно. При преценка дали е налице обективна невъзможност за демонстриране на завладяването следва да се има впредвид и тълкуването по решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр.д. № 2923/2016 г., II г.о, според което това състояние е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които лицата или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието.

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: в хипотеза на предявен от съсобственик ревандикационен иск по отношение на целия имот против лице, което се легитимира като собственик с констативен нотариален акт по давност, какъв е предмета на спора, може ли при основателност ревандикационният иск да бъде уважен в осъдителната си част за целия имот и как се прилага последицата по чл.537, ал.2 ГПК:

В практиката на ВКС е дадено следното тълкуване: съсобственикът може да ревандикира цялата вещ от трето лице, което я държи или владее без основание, което произтича от правото му да си служи сам с общата вещ /решение № 179 от 8.06.2012 г. по гр.д. № 1241/2011 г., II-ро г.о., решение № 65 от 29.07.2014 г. по гр.д. № 3934/2013 г., I-во гр.о./; давностният срок на владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота /решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д. № 681/2012 г., I-во гр.о./; предявяването на иск за собственост от съсобственик на имота срещу трето за съсобствеността лице не прекъсва течението на срока на давностно владение на идеалните части на другите /непредявили иска/ съсобственици /решение № 705/ 29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/ 2009 г. на ВКС, ГК, I-во гр.о., решение № 111/ 01.11.2016 г. по гр. д. № 1442/ 2016 г., ВКС, II-ро г.о., решение № 95 от 10.07.2017 г. по гр.д. № 3892/2016 г., I-во г.о/.

Посоченото тълкуване следва да бъде съобразено по поставения по настоящото дело въпрос, на който следва да се отговори, че в хипотеза на предявен от съсобственик ревандикационен иск по отношение на целия имот против лице, което се легитимира като собственик с констативен нотариален акт по давност, предмет на спора са само притежаваните от ищеца-съсобственик права. Ако така предявения ревандикационен иск е основателен същия може да бъде уважен в осъдителната част само за правата на ищеца, като на основание чл.537, ал.2 ГПК издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт може да бъде отменен само за тези права.

Съображенията за този отговор са следните:

С. може да ревандикира целия имот от всяко трето за съсобствеността лице, което упражнява фактическата власт без противопоставимо на ищеца правно основание. Ако това трето лице е владелец на имота и се позове на придобивна давност, заявявайки правоизключващото възражение /или предявявайки насрещен иск/, че е собственик по давност, то съдът следва да прецени какви са правата на ищеца в съсобствеността /придобивната давност е прекъсната на основание чл.84 ЗС вр.чл.116, б.“б“ ЗЗД само за тези права/ и при разрешаване спора за собственост да формира извод дали давностния срок относно правата на ищеца е изтекъл към момента на предявяване на иска. Ако счете, че към този момент ищецът се легитимира като собственик на идеална част от имота и правата му не са придобити по давност от ответника, съдът постановява установителен диспозитив за правата на ищеца в съсобствеността. При преценката си дали може да уважи иска в осъдителната част за целия имот, съдът следва да съобрази дали ответникът има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иска, т.е. дали давностният срок за правата на тези съсобственици, които не са ищци е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене, като относно тези права отчете и настъпилите в хода на процеса факти съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Ако към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок за правата на съсобствениците, които не са предявили иска не е изтекъл, съдът ще уважи ревандикацията в осъдителната част за целия имот, а ако е изтекъл – само за правата на ищеца.

В случаите обаче, когато ответникът по ревандикационен иск, предявен от съсобственик, се е позовал на придобивна давност преди предявяването на иска, снабдявайки се с констативен нотариален акт за собственост въз основа на давностно владение, искът по чл.108 ЗС в установителната и осъдителната част може да бъде уважен само за правата на ищеца. Това следва от предмета на делото /притежаваните от ищеца права в съсобствеността/ и от доказателственото значение на констативния нотариален акт, изяснено при постановяване на Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС - констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота.

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: кои са годните доказателствени средства за установяване на наследствено правоприемство в българския граждански процес по предявен иск относно недвижим имот на територията на България в случаите, в които наследството е открито в държава-членка на Европейския съюз преди 17.08.2015 г. По този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Решение № 274 от 20.12.2012 г. по гр.д. № 265/2011 г., I г.о., с което е дадено тълкуване /касаещо правоотношенията, възникнали преди влизане в сила на 15.08.2015 г. на Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета/, че приложимото право към наследяването урежда кръга и реда на наследниците /чл.91 КМЧП/, а наследяването на недвижими вещи се уражда от правото на държавата, в която те се намират /чл.89, ал.2 КМЧП/. В българското наследствено право наследяването по закон се основава на родствена връзка между лицата, която се обуславя от техния произход, като изключение прави само съпругът, чието право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя. Поради това доказването на качеството на наследник на едно лице по смисъла на чл.5-10 ЗН е свързано с доказването на родствената връзка на това лице с наследодателя и на факта на смъртта на последния. Удостоверението за наследници, издадено въз основа на регистъра на населението от длъжностно лице по реда на Закона за гражданската регистрация, като официален свидетелстващ документ, доказва с обвързваща съда доказателствена сила тези обстоятелства, но не изключва възможността същите да бъдат доказани пряко от страната чрез представяне препис или извлечение от регистрите за гражданското състояние от акта за раждане, акта за сключен брак и акта за смърт. Към посоченото тълкуване следва да се добави, че качеството наследник на едно лице може да бъде установено и чрез издадени от държавата по местооткриване на наследството документи, по реда на чл.146, ал.1, т.4 ГПК; когато страните не спорят за това обстоятелство и съдът го е обявил за ненуждаещо се от доказване в доклада по делото, както и с признание на страна по спора по смисъла на чл.175 ГПК, когато този факт е неизгоден за направилата признанието страна и останалите страни по делото не са го оспорили.

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: дължи ли съдът произнасяне на отделен установителен диспозитив при предявен иск по чл.108 ЗС: По този въпрос въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, т.2А, с което е дадено тълкуване, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.

По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса как следва да процедира въззивният съд в случай, че по предявен ревандикационен иск първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имота и е постановил само осъдителен диспозитив за уважаване изцяло на иска и във въззивната жалба са наведени доводи, че ищецът би могъл да се легитимира само като съсобственик на имота: в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, т.2А е прието, че когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 ГПК процесуален ред. Очевидна фактическа грешка обаче е налице само когато макар в мотивите на решението да е прието, че ищецът е собственик на ревандикирания имот, респ. на идеалната част от недвижимия имот, която е предмет на спора, искът е отхвърлен защото ответникът не упражнява фактическа власт или има противопоставимо на ищеца правно основание да упражнява фактическата власт към момента на приключване на съдебното дирене или искът е уважен чрез осъждане на ответника да предаде имота съобразно претендираните от ищеца права, но не е постановен установителен диспозитив за тези права. В случаите, в които е постановено осъждане на ответника на предаде целия имот, като спорът е какви права притежава ищецът в собствеността и може ли да претендира предаване от ответника на фактическата власт върху целия имот, пропускът да се постанови установителен диспозитив не може да се отстрани по реда на чл.247 ГПК. В този случай преценката на първоинстанционния съд, че ищецът има право да получи фактическата власт върху целия имот подлежи на инстанционен конкрол и въззивният съд следва да разгледа наведените във въззивната жалба доводи, преценявайки правилността на първоинстанционното решение.

По основателността на касационната жалба:

С оглед отговора на въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване следва, че въззивното решение е неправилно.

Страните не оспорват приетата от въззивния съд фактическа обстановка:

Правото на собственост върху процесния имот е придобито от Н. Л. С. /брат на майката на ответника/ на основание ЗЖСК с нотариален акт № 11 от 16.04.1962 г., том IV, дело № 4263/1961 г.

Н. С. е починал на 23.01.2012 г. в Германия, като от издаденото от съда по наследствени дела Д.-Р. удостоверение за наследници от 30.04.2012 г. е видно, че негов първоначален наследник /съобразно германското право/ е ищцата М. О. С., а последващ наследник е Л. С.. Не е спорно, че М. С. е преживяла съпруга, а Л. С. единствен син на Н. С..

Между Н. С. и В. Л. С. /майка на ответника/ е подписан частен писмен документ, наименован „договор-съглашение“ от 16.04.1962 г., в който са обективирани следните им волеизявления: признават си правото на неоспорима собственост и владение при еднакви права на апартамента; отчуждаването на собствеността може да стане по взаимно съгласие, изразено писмено между двамата съсобственици; разпореждане, извършено от единия без съгласието на другия не поражда каквито и да е права за другия; правото на собственост върху апартамента се простира върху идеална част от същия, а изкупуването й може да стане по взаимно споразумение, изразено писмено и до размер на действителната пазарна цена на имота; признават, че строежът на апартамента е извършен със средства на двамата, като и двамата ще изплащат заема по отпуснатия кредит, като на В. е отказан нотариален акт за идеалните й части, тъй като не е софийски жител и същата е дала съгласие за безвъзмедно прехвърляне на влога и задълженията пред банките; признават, че въпреки, че акта ще бъде издаден на името на Н. С., оформеното право на собственост върху имота е недействително и базпарично; извършеното прехвърляне на половината от влога и издадения документ за собственост не пораждат никакви права за приобретателя Н. С. по отношение половината идеална част от имота, нито върху прехвърлените суми по влога; Н. С. се задължава при първо поискване от В. С. да й прехвърли половината идеална част от имота, като всички разноски по прехвърлянето се поделят между двамата; В. С. заплаща половината от платените от Н. С. погасителни вноски за строителния заем; приходите от съсобствения имот се делят поравно; данъците и други даджии, както и поддръжката с изключение на малките поправки, причинени лично то лицата, ползващи се от имота, са в тежест по равни части на договарящите; при поискване от В. С. лично ползване припадащата й се част, Н. С. е длъжен да й предостави без забава такова ползване.

Н. С. и семейството му са напуснали България през 1975 г. и не са се завръщали до смъртта му през 2012 г.

С нотариален акт № 115, том III, рег. 5803, дело № 433/2009 г. на нотариус № 040 ответникът И. С. К. е призната за собственик на апартамента по давност.

При тази фактическа обстановка, основателни са доводите в касационната жалба, че съдът неправилно е преценил доказателственото значение на „договора-съглашение“ от 16.04.1962 г. и на писмото от ищцата с дата 15.11.1975 г. Договорът от 16.04.1962 г. няма вещно-прехвърлителен ефект /а това не се е и твърдяло по делото/, но като частен писмен документ същия се ползва с предвидената в чл.180 ГПК доказателствена сила и установява, че в отношенията между Н. С. и В. С. имотът се е считал съсобствен при равни права, т.е. спрямо собственика В. С. е имала право на владение върху 1/2 ид.ч. от апартамента. Това право е противопоставимо и на ищцата, която видно от писмото от 15.11.1975 г. е знаела за „договора-съглашение“ и е изразила съгласието си за оформяне собствеността на В. С.. С оглед на така установените вътрешни отношения между наследодателя Н. С. и ищцата от една страна и В. С. от друга страна, следва, че още от придобиването на собствеността владението на 1/2 ид.ч. от имота е принадлежало на В. С.. Владението на тази 1/2 ид.ч. фактически е предадено на ответницата от В. С. /показанията на свидетеля К., че през 1992-93 г. дъщеря му И. К. поискала да живее в апартамента/. Следователно фактическата власт на И. К. върху тази Ѕ ид.ч. е установена като владение, а не като държане, поради което за придобиването й по давност е достатъчно непрекъснато и явно владение в изискуемия от чл.79, ал.1 ЗС срок. След като ответницата е установила владението си през 1992-93 г., то десетгодишният давностен срок е изтекъл и И. К. се легитимира като собственик по давност на 1/2 ид.ч. от апартамента.

По отношение на останалата 1/2 ид.ч. е установено, че след 1975 г., когато ищцата и собственикът Н. С. са напуснали България, фактическата власт е осъществявана от близки на ищцата и майката на съпруга й до 1989 г. /показанията на свидетелите К. и Х./. Посочените лица са били държатели, доколкото са допуснати да ползват имота със съгласието на собственика. Държател на тази 1/2 ид.ч. е била и В. С., тъй като в „договора-съглашение“ от 16.04.1962 г. същата е признала правата на брат си върху тази идеална част. От изявленията на Н. С., че жилището ще остане за семейството на сестра му /показанията на свидетеля К./ не може да се направи извод за предаване на владението със съгласието на собственика, тъй като изявлението установява само съгласието на Н. С. да прехвърли собствената си идеална част в бъдеще. Следователно, допускайки дъщеря си в имота по нейно искане през 1992-93 г., В. С. й е предала държането на признатата от нея като собствена на брат й 1/2 ид.ч. Дали установената фактическа власт следва да се квалифицира като владение или държане зависи единствено от основанието, на което е придобита /а не от субективното отношение или знание на упражняващия я за чуждите права/. След като основанието, на което е установена фактическата власт върху тази 1/2 ид.ч. от апартамента обуславя държане, то за да започне да тече придобивна давност е необходимо промяната в намерението на упражняващия фактическата власт да бъде демонстрирана на собственика.

Неоснователни са доводите в касационната жалба, че в случая е налице хипотеза, при която е било обективно невъзможно демонстрирането на завладяването на правата на Н. С., доколкото същия е живеел в Германия, не се е завръщал в страната до смъртта си през 2012 г. и не е проявявал интерес към правата си в съсобствеността на процесния апартамент. От показанията на свидетеля К. се установява, че семейството на В. К. и Н. С. са поддържали връзка, а след като трайната отдалеченост във времето и пространството не са довели до прекъсване на отношенията, не може да се приеме, че е било обективно невъзможно ответницата да демонстрира промяната в намерението, с което осъществява фактическата власт.

Извършени от И. К. действия чрез които да демонстрира завладяването на собствената на Н. С. 1/2 ид.ч. от имота не са установени по делото, поради което следва, че към момента на предявяване на иска на 1.11.2013 г. тази идеална част не е била придобита по давност.

След смъртта на Н. С. притежаваната от него 1/2 ид.ч. от имота е преминала към наследниците му. Ищцата е представила издадено от съда по наследствени дела Д.-Р. удостоверение за наследници от 30.04.2012 г., от което е видно, че е негов първоначален наследник /съобразно германското право/, а последващ наследник е Л. С.. Посоченото доказателство не легитимира М. С. като единствен наследник на Н. С.. Наследството на последния е открито преди влизане в сила на 15.08.2015 г. на Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета, поради което приложимото към наследяването право следва да се определи съобразно нормите на КМЧП. Приложимото към наследяването право урежда кръга на наследниците /чл.91 Г./, а наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която те се намират /чл.89, ал.2 КМЧП/. Следователно наследяването на процесния апартамент на територията на Република България се урежда от българския Закон за наследството. При липса на други данни следва, че принадлежалата на Н. С. 1/2 ид.ч. от имота е наследена от неговата съпруга и син при равни права /чл.5 и чл.9 ЗН/. Следователно ищцата се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. от процесния апартамент, а другата 1/4 ид.ч. е собствена на общия с наследодателя й син.

При така формираните правни изводи досежно правата на страните в собствеността на процесния имот следва, че е неправилно въззивното решение и в частта, с която е уважен предявения от М. С. против И. К. иск по чл.73, ал.1 ЗС за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на имота. След като към момента на откриване наследството на Н. С. същия е бил съсобственик с И. К., то последната дължи обезщетение само при условията на чл.31, ал.2 ЗС, т.е. след отправяне на писмена покана.

С оглед изложеното атакуваните въззивно и допълнително решение следва да бъдат отменени и вместо тях да се постанови друго. С оглед отговорите на въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване и формираните по съществото на спора изводи, следва да се признае за установено, че ищцата е собственик на 1/4 ид.ч. от процесния имот и ответницата да бъде осъдена да й предаде владението на тази 1/4 ид.ч., като на основание чл.537, ал.2 ГПК се отмени издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт до размера на правата на ищцата. Р. иск за 3/4 ид.ч. от имота следва да бъде отхвърлен, както иска за заплащане обезщетение за лишаване от ползването.

На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата дължи възстановяване на направените от ищцата разноски съразмерно с уважената част от исковите претенции. В представения в съдебно заседание на 6.06.2017 г. списък на разноските М. С. претендира 3597.95 лв. за касационната инстанция /заплатен адвокатски хонорар/, 930.00 лв. за въззивното производство и 2440 лв. за първоинстанционното производство /присъдени с решенията на окръжния и апелативния съд/ или общо 6967.95 лв. /макар удостоверените по делото разходи да са в по-голям размер/. Тъй като искът за заплащане обезщетение за ползите, от които е лишен собственика е изцяло неоснователен, а ревандикационният иск е основателен само за 1/4 от имота, ответницата следва да възстанови на ищцата сумата 871.00 лв.

На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата следва да възстанови на ответницата направените по делото разноски съразмерно с неоснователната част от исковете. В представения в съдебно заседание на 6.06.2017 г. списък на разноските И. К. претендира разноски както следва: 600.00 лв. адвокатски хонорар за първа инстанция, 276.00 лв. държавна такса за въззивно обжалване и 900.00 адвокатски хонорар за въззивното производство и 60.00 и 382.00 лв. държавна такса по касационните жалби и 600.00 лв. адвокатски хонорар в касационното производство или общо 2818 лв. /в какъвто размер са удостоверените по делото разходи/. От тази сума ищцата с оглед неоснователността на иска за заплащане на обезщетение и на ревандикационния иск за 3/4 ид.ч. от имота следва да й възстанови 2465.75 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 493 от 17.03.2016 г., допълнено с решение № 1906 от 6.06.2016 г., постановени по гр.д. № 5165 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд в атакуваната им част, с която е потвърдено решение № 3026 от 7.05.2015 г. и допълнително решение № 6933/5.10.2015 г. по гр.д. № 14867/2013 г. на Софийски градски съд, I-13 състав за осъждане на И. С. К. да предаде на М. О. С. на основание чл.108 ЗС апартамент № 7 в [населено място], [улица] жилищна сграда на Ж. „Нова Б.“, ет.3 и за отмяна на нотариален акт № 115, том III, дело № 433 от 28.05.2009 г. на нотариус рег.№ 040 и първоинстанционното решение е отменено в частта за отхвърляне на иска по чл.73, ал.1 ЗС за сумата 5309 лв. и вместо него е постановено друго за осъждане на И. С. К. да заплати на М. О. С. обезщетение за неоснователно ползване на имота в периода 23.01.2012 г. до 1.10.2013 г. в размер на 5309 лв., ведно със законната лихва от 1.11.2013 г. до окончателното изплащане и е оставено без уважение искането на И. С. К. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение чрез постановяване и на установителен диспозитив за правата на ищцата, както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на И. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.7, че М. О. С., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: Федерална Република Германия, 47198, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Д. Д. е собственик на 1/4 /една четвърт/ идеална част от недвижим имот апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], в жилищната сграда на Ж. „Нова Б.“, етаж трети от сградата, състоящ се от директен хол, балкон на хола, кухня с балкон, баня с клозет, черно антре и килер, с площ от 79 кв.м., с вход откъм стълбищната площадка, при съседи по документ за собственост: изток-дворно място на кооперацията в съседство със С. и Бр.П. на [улица]; запад-апартамент № 8 на П. и Ц. И.; север-дворно място на кооперацията в съседство с И. Л., [улица] юг- [улица], ведно с таванско помещение № 3 при съседи: изток-дворно място на кооперацията, запад-таванско помещение № 2 на П. и Ц. И., север-дворно място на кооперацията, юг-таванско помещение № 4 на А. и А. К. и избено помещение № 6 при съседи: избено помещение № 5 на Й. Б., запад-избено помещение № 7 на Б. и П. Р., север-общ избен коридор, заедно с 1/8 идеална част от общите части на сградата и дворното място, върху което е построена сградата, цялото с площ 231.80 кв.м., съставляващо УПИ IV-2 от кв.336 по плана на [населено място], местността „Буката“, при съседи: [улица], наследници на Н. П., Д. Н. и наследници на Л. Д., като ОСЪЖДА И. С. К. да предаде на М. О. С. владението на 1/4 /една четвърт/ идеална част от описания недвижим имот.

ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт № 115, том III, рег. 5893, дело № 433 от 2009 от 28.05.2009 г. на нотариус И. Н., с район на действие Софийски районен съд, № 040 в регистъра на нотариалната камара в частта, с която И. С. К. е призната за собственик на основание давност за правата над 3/4 /три четвърти/ идеални части от недвижим имот апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], в жилищната сграда на Ж. „Нова Б.“, етаж трети от сградата, състоящ се от директен хол, балкон на хола, кухня с балкон, баня с клозет, черно антре и килер, с площ от 79 кв.м., с вход откъм стълбищната площадка, при съседи по документ за собственост: изток-дворно място на кооперацията, в съседство със С. и Бр.П. на [улица]; запад-апартамент № 8 на П. и Ц. И.; север-дворно място на кооперацията в съседство с И. Л., [улица] юг- [улица], ведно с таванско помещение № 3 при съседи: изток-дворно място на кооперацията, запад-таванско помещение № 2 на П. и Ц. И., север-дворно място на кооперацията, юг-таванско помещение № 4 на А. и А. К. и избено помещение № 6 при съседи: избено помещение № 5 на Й. Б., запад-избено помещение № 7 на Б. и П. Р., север-общ избен коридор, заедно с 1/8 идеална част от общите части на сградата и дворното място, върху което е построена сградата, цялото с площ 231.80 кв.м., съставляващо УПИ IV-2 от кв.336 по плана на [населено място], местността „Буката“, при съседи: [улица], наследници на Н. П., Д. Н. и наследници на Л. Д..

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. О. С., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: Федерална Република Германия, 47198, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Д. Д. против И. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.7 иск по чл.108 ЗС в частта за признаване за установено правото на собственост на М. О. С. и осъждане на И. С. К. да й предаде владението на 3/4 /три четвърти/ идеални части от недвижим имот апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], в жилищната сграда на Ж. „Нова Б.“, етаж трети от сградата, състоящ се от директен хол, балкон на хола, кухня с балкон, баня с клозет, черно антре и килер, с площ от 79 кв.м., с вход откъм стълбищната площадка, при съседи по документ за собственост: изток-дворно място на кооперацията в съседство със С. и Бр.П. на [улица]; запад-апартамент № 8 на П. и Ц. И.; север-дворно място на кооперацията в съседство с И. Л., [улица] юг- [улица], ведно с таванско помещение № 3 при съседи: изток-дворно място на кооперацията, запад-таванско помещение № 2 на П. и Ц. И., север-дворно място на кооперацията, юг-таванско помещение № 4 на А. и А. К. и избено помещение № 6 при съседи: избено помещение № 5 на Й. Б., запад-избено помещение № 7 на Б. и П. Р., север-общ избен коридор, заедно с 1/8 идеална част от общите части на сградата и дворното място, върху което е построена сградата, цялото с площ 231.80 кв.м., съставляващо УПИ IV-2 от кв.336 по плана на [населено място], местността „Буката“, при съседи: [улица], наследници на Н. П., Д. Н. и наследници на Л. Д..

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. О. С., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: Федерална Република Германия, 47198, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Д. Д. иск по чл.73, ал.1 ЗС за заплащане на сумата 5309 лв. обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], в жилищната сграда на Ж. „Нова Б.“, етаж трети от сградата, състоящ се от директен хол, балкон на хола, кухня с балкон, баня с клозет, черно антре и килер, с площ от 79 кв.м., с вход откъм стълбищната площадка, при съседи по документ за собственост: изток-дворно място на кооперацията в съседство със С. и Бр.П. на [улица]; запад-апартамент № 8 на П. и Ц. И.; север-дворно място на кооперацията в съседство с И. Л., [улица] юг- [улица], ведно с таванско помещение № 3 при съседи: изток-дворно място на кооперацията, запад-таванско помещение № 2 на П. и Ц. И., север-дворно място на кооперацията, юг-таванско помещение № 4 на А. и А. К. и избено помещение № 6 при съседи: избено помещение № 5 на Й. Б., запад-избено помещение № 7 на Б. и П. Р., север-общ избен коридор, заедно с 1/8 идеална част от общите части на сградата и дворното място, върху което е построена сградата, цялото с площ 231.80 кв.м., съставляващо УПИ IV-2 от кв.336 по плана на [населено място], местността „Буката“, при съседи: [улица], наследници на Н. П., Д. Н. и наследници на Л. Д. в периода 23.01.2012 г. до 1.11.2013 г.

ОСЪЖДА И. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.7 да заплати на М. О. С., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: Федерална Република Германия, 47198, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Д. Д. разноски за съдебното производство в размер на 871.00 лв.

ОСЪЖДА М. О. С., ЕГН [ЕГН], постоянен адрес: Федерална Република Германия, 47198, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Д. да заплати на И. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.7 разноски за съдебното производство в размер на 2465.75 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: