Р Е Ш Е Н И Е

№ 225

гр.София, 18 октомври 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Аврора Караджова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев т.д. № 60274 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Н. П., чрез адвокат Т. З. от САК срещу решение № 857/27.04.2016 г. по т.д. № 897/2016 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 20 от 06.01.2016 г. по т.д. № 2157/2015 г. на Софийски градски съд и вместо това е уважен предявения иск за съществуване на вземането на [фирма], на основание чл.422, вр. с чл.415 ГПК, че Д. Н. П. дължи сумата от 92 922,18 евро, неизплатени лизингови вноски от 10.05.2009 г. до 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от 15.04.2014 г. до изплащането, за която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 20201/2014 г. по описа на Софийски районен съд.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по материалноправния въпрос - с изтичането на какъв срок се погасяват по давност вземанията за лизингови вноски, произтичащи от договор за финансов лизинг.

По въпроса обусловил допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договор за поръчка и договор за наем, а по своите правни последици се доближава до покупко-продажба на вещ на изплащане със запазване на собствеността и в този смисъл, той може да се разглежда като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Тези специфики на договора не изключват основното задължение на лизингополучателя за лизингови вноски, което по аргумент от нормата на чл.345, ал.1 ТЗ, която препраща към договора за наем /чл.232, ал.2 ЗЗД/, характеризират задълженията по договора за финансов лизинг като повтарящи се трайно парични задължения, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен и произтича от единен правопораждащ факт. В този смисъл, задълженията на лизингополучателя за лизингови вноски се покриват с понятието „периодични плащания” в чл.111, б. „в“ ЗЗД и дадените разяснения от Върховния касационен съд с тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК по тълк.д № 3/2011 г., поради което вземанията за лизингови вноски, произтичащи от договор за финансов лизинг се погасяват с тригодишна давност.

Предвид дадения отговор на въпроса, при проверка правилността на въззивното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, поради следните обстоятелства: За да уважи предявения иск на основание чл.422 ГПК, въззивният съд правилно е приел, че по сключения между [фирма] и Д. Н. П., упражняващ стопанска дейност като [фирма], договор за финансов лизинг № 82643 от 16.04.2008 г. са останали дължими 19 броя лизингови вноски за периода от 10.04.2009 г. до 17.11.2010 г., но в нарушение на материалния закон е отхвърлил възражението за погасителна давност като е приел, че се прилага общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Този извод на въззивния съд не е съобразен със закона, което налага касиране на постановеното решение и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, правният спор следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция.

От данните по делото е видно, че Д. Н. П. е уведомен на 10.11.2010 г., че следва да погаси задълженията по лизинга в 7-дневен срок, след изтичането на който договорът за лизинг се счита развален на основание чл.87 ЗЗД, тъй като не са платени лизинговите вноски с падеж от 10.04.2009 г. до 10.10.2010 г. Лизингодателят е предявил иск срещу длъжника за признаване съществуване на вземанията за неизплатените лизингови вноски, на основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, ведно със законната лихва от 15.04.2014 г. – датата, на която е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 20201/2014 г. по описа на Софийски районен съд, до изплащане на сумата.

При тези фактически обстоятелства, доводите в касационната жалба, че вземанията за лизинговите вноски с падеж в периода от 10.04.2009 г. до 10.10.2010 г., съгласно погасителния план към договора за лизинг, са основателни. Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.1, според чл.422, ал.1 ГПК, т.е. на 15.04.2014 г., а съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно, вземанията за лизингови вноски, чиито падеж е настъпил преди 15.04.2011 г. са погасени поради изтичането на тригодишна погасителна давност - чл.111, б. „в” ЗЗД.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 857 от 27.04.2016 г. по т.д. № 897/2016 г. на Апелативен съд София в частта, в която е уважен предявения иск на [фирма] срещу Д. Н. П. за сумата 92 922,18 евро - неизплатени суми за лизингови вноски за периода от 10.05.2009 г. до 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от 15.04.2014 г. до изплащането, както и в частта за разноските, като вместо това:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], чрез адвокат С. А. от САК, съдебен адрес: [населено място] 1202, [улица], АК „А. и И.“, срещу Д. Н. П., ЕГН: [ЕГН], на основание чл.422 ГПК, вр.с чл.415, ал.1 ГПК, съществуване на вземането на [фирма] за сумата от 92 922,18 евро, представляващо неизплатени лизингови вноски по Договор за финансов лизинг № 82643 от 16.04.2008 г. за периода от 10.05.2009 г. до 17.11.2010 г., ведно със законната лихва от 15.04.2014 г. до изплащане на сумата.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.