currdb:
Решение №228/30.10.2017 по дело №60363/2016 на ВКС, ГК, IV г.о.
Относно правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2-ро ГПК и в частност следи ли въззивният съд служебно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото.

чл. 269 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 228

София, 30.10.2017 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

Членове: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева т.д. № 60363 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 412 от 07.04.2017 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 722 от 13.04.2016 година по т.д. № 4714/2014 година на Софийски апелативен съд, с което е уважен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК - прието е за установено, че съществува вземане на ищеца [фирма], [населено място] по отношение на ответника Е. П. Д. от [населено място], [община] в размер от 138499,86 лева главица; 11159,08 договорна лихва; 6465,68 лева санкционна лихва и 280,94 лева заемни такси по договор за банков кредит.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2-ро ГПК и в частност следи ли въззивният съд служебно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото.

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Въззивният съд не е ограничен от оплакванията във въззивната жалба и в случаите, когато следи служебно за интересите на страна по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. Въззивният съд не следи служебно и за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила при доклада на делото. Само в случаите, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения при докладване на делото от първоинстанционния съд, въззивният съд дължи указания до страните какви процесуални действия да предприемат по посочване на относими към правния спор доказателства – действия, които са пропуснали да направят в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания – т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС.

В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието за установено, че на 10.08.2006 г. между ищеца [фирма] и ответника Е. П. Д. е бил сключен договор за банков жилищен кредит, съгласно който банката предоставя на кредитополучателя сума в размер на 145800 лева за покупка на недвижим имот в [населено място], жилищна група „Л. 2”, който кредит ответникът се задължава да погасява с месечни вноски съгласно погасителен план до всяко 29-то число от месеца при съгласие на страните да бъдат обвързани от Общите условия, издадени от банката. В чл. 20.2 от Общите условия е прието, че при забава в плащанията над 90 дни остатъкът от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, а съгласно чл. 21.1 от Общите условия, кредиторът има правото да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения на лихви и главница. Отпуснатия с договора кредит от 145800 лева е бил усвоен от кредитополучателя изцяло на 29.08.2006 г. В периода 29.09.2006 г. – 11.02.2009 г. ответникът е внасял на всяко 29-то число от месеца вноски за погасяване на кредита, възлизащи общо на 34034,19 лева. Последната вноска с падеж 29.07.2009 г. е била заплатена от ответника на 20.08.2009 г., след което е спрял да погасява задължението си. С уведомление от 04.05.2010 г., получено на 11.05.2010 г., банката е уведомила ответника, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. На 20.05.2010 г., към който момент забавата е била повече от 261 дни, банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и след постъпило от ответника възражение в срока по чл. 414, ал.1 ГПК е предявила иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422 ГПК. Размерът на просрочената главница към 19.05.2010 г. е възлизал на 138499,86 лева; на договорната лихва за периода от 30.07.2009 г. до 19.05.2010 г. на 11159,08 лева; на санкционната лихва за периода от 03.12.2009 г. до 19.05.2010 г. на 6465,68 лева, а заемните такси - на 280,94 лева или общият размер на дълга - на 156405,56 лева. При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск за установяване съществуването на вземането е основателен – ответникът кредитополучател Е. П. Д. е получил от ищцовата банка сумата 145800 лева по валидно възникнало правоотношение за отпускане на банков жилищен кредит, което задължение не е било погасявано своевременно на установените падежи, предвид което се дължи връщането и, ведно с уговорените лихви. Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението за недължимост на задължението поради това, че не е настъпила предсрочната му изискуемост. След дадени указания за представяне на доказателства е приел, че банката е упражнила правото си да обяви предсрочната изискуемост след забава повече от 260 дни при уговорена максимална 90 дни, а изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост е достигнало до ответника длъжник преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от Е. П. Д. се поддържа, че съдът е приел уведомление от 04.05.2010 г. за обявяване на предсрочна изискуем на кредита в нарушение на чл. 266, ал.1 ГПК, давайки в нарушение на чл. 269 ГПК служебно указания на ищеца да представи това доказателство. Моли са за отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спорното право, с което искът се отхвърли като неоснователен.

Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не взема становище.

Съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че въведените от касатора оплаквания срещу въззивното решение са основателни.

В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. С доклада по делото, в съдебно заседание на 27.03.2014 г., съдът е дал указания на ищеца да представи доказателства за настъпила предсрочна изискуемост на банковия кредит. До приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство такива не са били представени. Във въззивната жалба ищецът въззивник не е въвел оплаквания за непълнота или неточност на доклада, нито е поискал приемане на доказателства, сочещи, че е съобщил на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост. В определение от закрито заседание от 13.01.2015 г., въззивният съд служебно е констатирал, че не са посочени доказателства кога е настъпила предсрочната изискуемост и уведомен ли е бил и кога за това длъжникът и служебно е дал указания на въззивника за представенянето им. Тези процесуални действия на въззивния съд са извършени в нарушение на чл. 269 ГПК – при дадени от първоинстанционния съд точни указания в тази насока и без оплакване от въззивния жалбоподател. В нарушение на чл. 266, ал.1 ГПК въззивният съд е приел и представените след указанията му доказателства – писмо уведомление от 04.05.2010 г., получено на 11.05.2010 г., с което банката е уведомила ответника, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем,. Формираните в решението изводи за настъпила предсрочна изискуемост са въз основа именно на писмото от 04.05.2010 г. – въз основа на документ, който не може да бъде ценен като доказателство по делото, което е опорочило и крайният извод на съда за основателност на предявената претенция.

Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд следва да бъде отменено и постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск се отхвърли като неоснователен. Банката не е доказала, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, уведомявайки длъжника за това, поради което претенцията за установяване съществуването на вземането по договора за банков кредит е неоснователна - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 14.06.2014 г. по тълк. д. № 4 от 2013 г. ОСГТК ВКС.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касатора, ответник по делото, следва да бъдат присъдени направените в хода на инстанционното производство съдебни разноски общо в размер на 4788,11 лева.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 722 от 13.04.2016 година по т.д. № 4714/2014 година на Софийски апелативен съд.

ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск за признаване за установено, че съществува вземане на ищеца [фирма], [населено място] по отношение на ответника Е. П. Д. от [населено място], [община] в размер от 138499,86 лева главица; 11159,08 договорна лихва; 6465,68 лева санкционна лихва и 280,94 лева заемни такси по договор за банков кредит.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Е. П. Д. от [населено място], [община] с ЕГН [ЕГН] сумата 4788,11 (четири хиляди седемстотин осемдесет и осем лева и единадесет стотинки) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: