currdb:
Решение №78/13.11.2017 по дело №60397/2016 на ВКС, ГК, II г.о.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 78

гр.София, 13.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова търговско дело № 60397 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С определение № 142 от 07.04.2017 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1064 от 26.05.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 148/2016 г. на Апелативен съд - София, ГК, I състав, за да се провери неговата допустимост поради вероятно произнасяне „свръх петитум”.

С касационната жалба ЗД [фирма] чрез адвокат А. И. от САК моли въззивният акт да бъде отменен като неправилен, с оглед на което съдът да отхвърли исковата претенция като изцяло неоснователна. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касация Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж., е подала писмен отговор чрез адвокат Я. Я. от САК, с който застъпва становище, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение (поправено с решение № 2020 от 13.06.2016 г., постановено по същото в.гр.д.№ 148/2016 г. по описа на САС, ГК, I състав), в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Софийският апелативен съд е отменил решение № 7025 от 19.10.2015 г. по гр.д.№ 19783/2014 г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 14 състав, в частта, с която искът на Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж., с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ отм. е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 30 000 лв. и вместо това е осъдил ЗД [фирма] да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие, настъпило на 30.04.2014 г. допълнително в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 30.04.2014 г. Решението на СГС е потвърдено в осъдителната част.

За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд е приел за доказани предпоставките по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за ангажиране отговорността на касатора за обезщетяване на понесените от ищцата неимуществени вреди - в качеството му на застраховател на делинквента. Въззивният съд е приел, че, предвид вида и характера на уврежданията, претърпени от ищцата по време на пътно – транспортното произшествие, продължителността и интензитета на болките и страданията, възрастта й и степента на възстановяване на здравето, както и икономическите условия в страната към датата на ПТП, справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е 40 000 лв. Същевременно с исковата молба се търси присъждането на сумата 30 000 лв., без да са изложени каквито и да е обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че тя е формирана след съобразяване от страна на самата ищца на наличието на основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Възражението на ЗД [фирма] за съпричиняване, изразило се в пресичане на пътя извън пешеходна пътека и без съобразяване с обстоятелството, че приближава МПС, е прието за основателно. Определена е степен на съпричиняването в размер на 25% и е присъдено заплащането на сумата 30 000 лв.

По допустимостта на въззивното решение:

Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки, както и от съответствието между пределите на сезиране и пределите на произнасяне. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно. Произнасянето на въззивния съд е в рамките на сезирането, очертано с въззивната жалба, съдържаща искане първоинстанционното решение да бъде отменено в отхвърлителната част и вместо това претенцията да бъде уважена изцяло. Ето защо настоящата инстанция намира, че атакуваният акт е процесуално допустим.

По основателността на касационната жалба:

Неоснователно е оплакването на касатора, че по делото не е доказано извършването на деликт, т.к. се касае за „случайно деяние”. В съответствие с разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, като е формирал обоснован извод за наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД във връзка с ПТП, осъществено на 30.04.2014 г. от водача М. С. М. при управлението на л.а. с рег. [рег.номер на МПС] . Със заключението на САТЕ е установено, че водачът се е движил с превишена скорост - 60 км/ч при разрешени в рамките на населеното място 50 км/ч, с което е осъществил нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Противоправното му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, което самият той е бил в състояние да предотврати, в случай, че бе съобразил поведението си с предписаното от Закона. С оглед настъпилите вредни последици и необорената презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, изводът за наличието на основание за ангажиране отговорността на касатора в качеството му на застраховател е в съответствие с установените по делото обстоятелства.

Решението, обаче, е неправилно, тъй като при постановяването му е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне обема на неимуществените вреди и съответно - на дължимото за тях обезщетение при съобразяване и на произнасянето по надлежно релевираното от ответното застрахователно дружество защитно възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за принос на пострадалото лице за настъпване на уврежданията. Съгласно задължителната практика (ППВС № 4 от 23.12.1968 г.), а също и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съдилищата следва да извършват задълбочена и всестранна преценка на всички обстоятелства, които имат значение при определяне обема на неимуществените вреди и съответно - на дължимото за тях обезщетение. Понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт телесна повреда е обусловено от съобразяване на указаните в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. общи критерии – характер на увреждането; начин на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнително влошаване състоянието на здравето; възрастта на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са още моментът на настъпване на вредата с характерните за него конкретни икономически условия (елемент от който са и нивата на застрахователно покритие) и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. При определяне размера на обезщетението съдът е ограничен и от обективираната с исковата молба преценка на самото увредено лице относно справедливия размер на следващото му се обезщетение, чиито рамки не могат да бъдат надхвърляни. В противоречие с последното в случая въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение възлиза на сумата 40 000 лева при претендирано от ищцата заплащане на сумата 30 000 лева. Преценката на събраните по делото доказателства за обективните обстоятелства, имащи решаващо значение за приложението на чл. 52 ЗЗД, мотивира настоящата инстанция да приеме, че именно сумата 30 000 лева е съответна на действително претърпените от ищцата вреди и е достатъчна в пълна степен да репарира същите. На следващо място съдът е обвързан да съобрази наличието на приетото от въззивната инстанция съпричиняване на вредите в размер най-малко на 25 %. Приетият от САС процент на съпричиняване не е предмет на подадена от пострадалата касационна жалба (включително насрещна), поради което отричането или намаляването му от касационния съд е недопустимо. Произнасяйки се по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и във връзка с оплакванията на касатора в тази насока, ВКС не констатира да е налице основание за завишаване на приноса на ищцата за настъпването на ПТП. Обстоятелствата, че пострадалата е предприела пресичане на пътя в тъмната част на денонощието, при което е била в състояние да възприеме приближаващият се автомобил с произтичащата от това възможност да изчака и по този начин – да предотврати настъпването на ПТП, са отчетени при определянето на нейния принос от 25%. Извън това, обстоятелството, че пресичането не е на пешеходна пътека е ирелевантно за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, защото в случая така предприетото действие е обективно правомерно. Разпоредбата на чл. 113, ал. 2 ЗДвП позволява на пешеходците да пресичат двулентовите двупосочни пътища в населените места (какъвто е настоящият случай) при спазване на правилата по ал. 1, т. 1, 2 и 4, когато в близост няма пешеходна пътека. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на касатора е било в производството пред инстанциите по същество да установи наличието на пешеходна пътека в близост до местопроизшествието, данни за което по делото отсъстват.

В обобщение - определеното от въззивния съд обезщетение надхвърля действителните неимуществени вреди и въззивното решение следва да бъде частично отменено като неправилно. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. следва да бъде разрешен по същество, като претенцията следва да бъде отхвърлена за разликата над сумата 22 500 лева. В останалата част решението по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество дължи на ищцата направените разноски за настоящата съдебна инстанция, изчислени съразмерно на защитения обжалваем интерес, т.е.75 % от разноските. Такива са направени за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 000 лв. Касаторът е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ се явява основателно за разликата над сумата 1 430 лв., от която на ищцата се следва заплащането на сумата 75%, или 1 072,50 лв.

При условията на чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът има право да получи 25% от внесената от него държавна такса по сметка на ВКС (600 лв.), или сумата 150 лв., претенцията за което е заявена с молба вх.№ 4922 от 03.05.2017 г. (списък по чл. 80 ГПК).

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 1064 от 26.05.2016 г., поправено с решение № 2020 от 13.06.2016 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 148/2016 г. по описа на САС, ГК, I състав, в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж., по иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ отм. разликата над сумата 22 500 лв. до сумата 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие, настъпило на 30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 30.04.2014 г. до окончателното изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ отм. за разликата над сумата 22 500 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие, настъпило на 30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 30.04.2014 г. до окончателното изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1064 от 26.05.2016 г., поправено с решение № 2020 от 13.06.2016 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 148/2016 г. по описа на САС, ГК, I състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА ЗД [фирма] ДА ЗАПЛАТИ на Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж. сумата 1 072,50 (хиляда и седемдесет и два лева и 50 стотинки) лева - разноски за възнаграждение за един адвокат за защитата й пред ВКС.

ОСЪЖДА Р. М. Ж., действаща чрез своя баща и законен представител М. Д. Ж. ДА ЗАПЛАТИ на ЗД [фирма] сумата 150 (сто и петдесет) лева – заплатена държавна такса по сметка на ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: