Р Е Ш Е Н И Е

№ 206

София, 16 ноември 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и седемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА

ХРИСТИНА МИХОВА

при секретар: Мира Недева

и в присъствието на прокурора Антони Лаков

изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова

н. дело № 809/2017 година

Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Г. Д. Р. срещу въззивна присъда № 2670/15.05.2017 г., постановена по ВНОХД № 148/2016 г. от Окръжен съд –Благоевград.

В жалбата и приетото допълнение към нея се сочи, че са налице всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изтъкват се редица пропуски в доказателствената дейност на въззивния съд, свързани с установяване на значимите обстоятелства, като се заявява едностранчив, непълен и превратен анализ на гласните доказателствени средства. Нарушението на закона е свързано с искането за приложението на чл. 12 от НК. Явната несправедливост на наказанието е обоснована с това, че съдът е игнорирал забраната по чл. 56 от НК.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитата и подсъдимият Р. поддържат жалбата и допълненията към нея.

Частният обвинител и граждански ищец В. К. и неговият повереник считат жалбата за неоснователна.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

I. Районният съд – Разлог с присъда № 5771/03.12.2015 г. по НОХД № 58/2015 г. признал подсъдимия Г. Д. Р. за виновен в извършено на 02.09.2013 г. престъпление по чл. 132, ал. 2 във вр. с ал.1, т. 2 във вр. с чл. 131, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 78а от НК му е наложено административно наказание глоба в размер на 5000 лева. С присъдата подсъдимият Р. е бил осъден да заплати на частния обвинител В. К. обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди от деянието в размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва, като до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е бил отхвърлен.

По протест на прокурора, жалба на частния обвинител и по жалба на подсъдимия е било образувано въззивно производство. С атакуваната сега въззивна присъда окръжният съд отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт, като вместо това признал подсъдимия Р. за виновен по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години на основание чл. 66 от НК. Подсъдимият Р. е осъден да заплати на гражданския ищец В. К. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

II. Касационната жалба е основателна, макар и не по всичко изложено в нея.

Постановеният съдебен акт не съответства на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК и не дава основание да се приеме, че въззивната проверка е извършена при спазване на чл. 313 и чл. 314 от НПК съобразно принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Въззивният съд е приел, че са налице условията да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК, да отмени първостепнения съдебен акт и да постанови нова присъда, като осъди подсъдимия Р. по повдигнатото обвинение по чл. 131, ал.1, т. 9 от НК. Известно е, че втората инстанция е съд по същество и самостоятелно преценява достоверността на гласните доказателствени източници, които да постави в основата на фактическите си заключения. В съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, приложим по силата на чл. 339, ал. 3 от НПК, тази инстанция е длъжна да изложи безпротиворечиво установените обстоятелства, както и ясни съображения относно достоверността, съответно недостоверността на доказателствените източници.

По конкретното дело въззивният съд е определил основния спорен въпрос – дали „подсъдимият Р. може да се позовава на неизбежна отбрана, респективно има ли превишаване на пределите й”. В доказателствената съвкупност са били обособени конфронтиращи се гласни доказателствени източници относно начина на протичане на инцидента, инициативата за започването му, действията на подсъдимия и тези на частния обвинител В. К. и свидетелите Г. К. и Ат. К., негови синове. В съдържателната част на проверявания съдебен акт настоящата инстанция констатира сериозни непълноти, които обективират процесуална дейност, извършена в отклонение от изискванията на чл. 14 от НПК. Противоречието в съдържанието на гласните доказателствени средства предполага неговото отстраняване чрез всички допустими от закона процесуални способи и във всички случаи изисква задълбочен и прецизен доказателствен анализ, което въззивният съд не е направил.

С особено доказателствено значение е отличен фактът на месторазположението на двата автомобила (л.а. „Ф. Г.”, в който са пътували частният обвинител и неговите синове и л.а. „Ауди”, ползвано от подсъдимия). В изводите си по доказателствата въззивният съдебен състав е приел, че мястото на спиране на л.а. „Г.” по отношение на паркиралият л. а. „А.” е зад неговата задна част. Отчел е, че гласните доказателствени средства относно този факт са противоречиви, тъй като са събрани чрез разпит на пристрастни свидетели, а в протокола за оглед местоположението на л.а. „Голф” не е отразен, тъй като е преместен от свидетелите К., за да се превози пострадалият до болнично заведение. В тази връзка, съдът констатирал значимостта на показанията на полицейските служители. При анализът им съдебният състав е приел, че техните възприятия зависят от посоката, която те са избрали, за да опишат местоположението на автомобилите един спрямо друг, но която не е изрично изразена при разпита им. Така направената констатация, след като коментираният факт е приет за съществен, е изисквала съдът да положи нужните процесуални усилия и да попълни делото със съответните данни за „посоката” чрез повторен разпит на полицейските служители. Вместо това съдът цитирал фрагменти от показанията и е заключил, че изявленията на свидетелите сочат на „поредност” от гледна точка на спирането на полицейския автомобил, което е безспорно установено, тъй като е фиксирано на снимка № 45 от фотоалбума. Подобен подход при разкриване действителното съдържание на свидетелските показания се отклонява от изискването за обективност. Извън казаното, следва да се отбележи, че полицейският автомобил наистина е фиксиран на посочената фотоснимка, но същият не присъства на обзорните фотоснимки под №№ 1 и 2, 39. По делото са налични и данни, че на мястото са пристигнали два полицейски екипа, а по –късно и разследващ, като един от екипите е транспортирал Р. до РПУ. Съдът не е счел за необходимо да съобрази и обсъди тези обстоятелства, поради което и заключението му е останало неубедително защитено. Касационната инстанция оставя без коментар създаденото объркване в мотивите на присъдата чии показания на полицейските служители се цитират (М. или К.) и допуснатите грешки в имената на свидетелите Вл. К. и Г. К. – виж, отразеното на л. 222 от делото, стр. 11 и 12 от мотивите. По същественото е, че въззивният съд не е обсъдил в цялост и показанията на свидетеля Г. К., които е приел за достоверни. Оставил е без коментар детайли от същите, свързани с начина на спиране на управлявания от него автомобил, мястото на побоя, положението на пострадалия и свидетеля Ат. К., така както е заявено в разпита на свидетеля пред първоинстанционния съд – с.з., повредено на 29.04.2015 г., л. 77 от делото, стр. 10 от протокола.

На следващо място, при анализа на показанията на свидетелите И. В., Л. А., Д. Т., Д. К., А. В., Й. Б. и Р. Б. втората инстанция се е разграничила от преценката на първостепенния съд относно тяхната обективност и аргументирала противоположни на изложените съображения за кредитирането им. Елемент от оценъчния критерий на въззивния съд относно тези доказателствени средства е евентуалната заинтересованост на лицето, което ги депозира. В мотивите на атакуваната присъда се съдържа детайлно разкриване на връзката между свидетелката И. В., стопанисваща фитнес зала, в която подсъдимият Р., свидетелите Т. и А. са тренирали. Родството на първата свидетелка с Ал. В. и съседската й обвързаност със свидетеля Й. Б., който от своя страна е братовчед на свидетеля Р. Б..

В принципен план данните за междуличностните отношения на свидетелите, съответно и с подсъдимия, не следва да бъдат пренебрегнати при проверка на съобщената от тях информация, като се съобрази все пак и степента на тази обвързаност. От друга страна не може априори да се приеме, че след като показанията, които ползват версията на подсъдимия, изхождат от лица, за които съдът е приел посочената обвързаност, те задължително са необективни. Съдът дължи много внимателна оценка, съпоставка и проверка на данните, предоставени от тях. Изводите на въззивния съд във връзка с показанията на цитираните свидетели обаче са неясни и страдат от схематизъм. Съдът е открил „разминавания” в казаното от тях относно момента, в който са възприели излизането на свидетелите А. и Т., без обаче да си постави въпроса възможна ли е поначало пълна идентичност относно този факт и без да продължи по-нататък и да изследва какви са характера, причините и важността на констатираните несъответствия. Декларирал е, че показанията на свидетелите А. В., Й. Б., Р. Б., наречени от съда условно „случайни наблюдатели”, не следва да бъдат игнорирани само поради съмнения за пристрастност, произтичаща от междуличностните им отношения. Това съмнение е намерил за утвърдено както от факта, че тримата излагат възприятията си само за „налагането” на подсъдимия Р. от свидетелите К., но не и нараняванията на В. К. и А. К., така и предвид „закъснялото им свидетелстване”. Извън вниманието на съда е останал анализът на обстоятелствата, при които свидетелите Р. Б. и Й. Б. са възприели възпроизвежданите факти. В показанията им присъстват детайли, останали необсъдени от въззивния съд, които имат отношение към проверката за тяхната достоверност. В разпита си пред първата инстанция свидетелите са заявили, че след началото на инцидента, който са възприели, е последвало преместване на участниците в него, поради което не са имали видимост за развоя му. Несъмнено, суверенно е правото на съда по същество при противоречие да приеме едни и отхвърли други доказателствени материали, но съображенията за този избор следва да държат сметка за всички обстоятелства по делото, включително и за възможността свидетелите да наблюдават събитието през цялото му времетраене, съответно да възприемат или не получените наранявания от участниците в конфликта. Освен това въззивният съд се е въздържал да аргументира защо „закъснялото свидетелстване” е основание, подлежащо на преценка за обективността на коментираните доказателствени източници, както и дали сочената от свидетелите причина за това е неприемлива.

Касационният състав намира за уместно да посочи още, че при обосноваване на правните си изводи (стр. 17 от мотивите, л. 225 от делото) въззивният съд е приел, че действията на подсъдимия – „заставането на пътя пред лекия автомобил, в който са се намирали частният обвинител и синовете му, придружаван от други трима, всички те, снабдени със средства за нараняване, слагат началото на непосредствено нападение над пострадалия”, но такова обстоятелство не е отразено във фактологията, описана по-напред на стр. 6 от мотивите, л. 219 от делото, където е недопустимо да липсва. На посоченото място може да се прочете, че заставането пред автомобила, управляван от Г. К., наложило спирането му, е осъществено само от подсъдимия Р. и свидетеля К..

Обобщено, допуснатите отклонения от процесуалните правила за анализ на доказателствената съвкупност са довели до опорочаване на вътрешното убеждение на въззивния съд, а постановеният съдебен акт се отклонява по съдържанието си от изискванията, заложени в разпоредбата на чл. 305 от НПК. Нарушенията са съществени, тъй като ограничават правата на страните в процеса и осуетяват проверката за правилното приложение на закона, защото ненадлежната доказателствена дейност на съда компрометира изводите му по фактите.

Това налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд, в рамките на което да се отстранят констатираните недостатъци (при необходимост и чрез провеждане на допълнително съдебно следствие) като се извърши прецизен анализ на всички доказателства и се изложат ясни и недвусмислени констатации по фактите и правото.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивна присъда № 2670/15.05. 2017 г., постановена по ВНОХД № 148/2016 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд от стадия на съдебното заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.