Дали длъжникът в изпълнително производство инкасира имуществена, вреда поради намаляване на патримониума му със сума, преведена неправомерно от съответния съдебен изпълнител /частен/ на взискателя по същото изп. дело, настъпила като пряка и непосредствена последица от процесуалното поведение на този ЧСИ, ако към датата на предявяване на осъдителния иск по чл. 441 ГПК срещу последния ищецът не е упражнил правата си по чл. 245, ал. 3 ГПК срещу взискателя, на когото е била изплатена исковата сума?

чл. 441 ГПК чл. 245, ал. 3 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 212

София, 27.11.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков

Ирина Петрова

при секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА и с участието

на прокурора , като изслуша

докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 754 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С определение № 450/24.VII.2017 г. , постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение атакуваното от А. К. П. от [населено място] /в качеството й на ЧСИ с per. № 764/ решение № 223 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 13.X..2016 г. по гр. дело № 573/2016 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 3 на чл. 280 ГПК по материалноправния въпрос: „Дали длъжникът в изпълнително производство инкасира имуществена, вреда поради намаляване на патримониума му със сума, преведена неправомерно от съответния съдебен изпълнител /частен/ на взискателя по същото изп. дело, настъпила като пряка и непосредствена последица от процесуалното поведение на този ЧСИ, ако към датата на предявяване на осъдителния иск по чл. 441 ГПК срещу последния ищецът не е упражнил правата си по чл. 245, ал. 3 ГПК срещу взискателя, на когото е била изплатена исковата сума?

При поддържано общо оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение П. /ЧСИ с per. № 764/ претендира касирането му и отхвърляне на предявените срещу нея от [фирма]-с. Дъбово, [община], осъдителни искове с правно основание по чл. 441 ГПК-във вр. чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и присъждане на всички направени по делото разноски.

В откритото съдебно заседание касаторката П. е заявила с подадена по пощата писмена молба (вх. № 12243/13.XI.2017 г. по описа на

ВКС), че поддържа жалбата си и претендира отменяване на атакуваното въззивно решение - като неправилно, ведно с присъждането на всички направени от нея по делото разноски. Представила е и писмени бележки -вх. № по описа на ВКС, в които Съответно чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Стара З. търговецът ответник по касация е изразил становище, че обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд следва да бъде потвърдено, тъй като, видно от доказателствата по делото, налице била невъзможност за удовлетворяване на [фирма] при липсата на каквото и да е имущество на бившия негов взискател Г. Феррати на територията на Република България и затова било безпредметно снабдяването на юридическото лице с обратен изпълнителен лист срещу италианския гражданин по реда на чл. 245, ал. 3, изр. 2-ро ГПК.

Като взе предвид оплакванията и доводите на касаторката А. К.. П., вкл. тези, изложени в писмените й бележки по делото, становището и аргументите на ответното по касация [фирма], както и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното въззивно решение в пределите на чл. 290, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, приема следното:

Касационната жалба е основателна.

Предвид изричното препращане на чл. 441 ГПК към разпоредбата на чл. 45 ЗЗД следва да се посочи, че фактическият състав на непозволеното увреждане включва: деяние (действие или бездействие), обусловено от волята на извършителя, то да е противоправно, да е извършено виновно и да се намира в причинна връзка с реално настъпила вреда. Изрично в чл. 74, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители законодателят е посочил, че частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил прИ изпълнение на своята дейност.

Съгласно чл. 3 ГПК всички участващи в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Ноторно е, че по своето естество изпълнителният процес, като вид граждански процес, е верига от последователно развиващи се процесуални действия на страните по него и на съответния съдебен изпълнител /бил той частен или държавен/ и затова този процес не може да спре автоматично, по силата на закона, а се налага постановяването на изричен акт. В конкретната хипотеза по чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК е налице императивно определено от законодателя основание, при наличието на което е задължително спирането на изпълнителното дело, което обаче следва да се постанови от заповедния съд с нарочно определение, щом като той е сезиран с възражението на длъжника по издадената заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК. Едва при съобразяването на този съдебен акт и то като влязъл в сила, съответният ЧСИ дължи преустановяване на дължимите изпълнителни действия по конкретното изпълнително дело, а в противен случай, всяко последващо изпълнително действие, чиито порок не би могъл да се релевира чрез жалба до окръжния съд, ще следва да се преценява като вредоносно действие на плоскостта на предвидената в чл. 441 ГПК отговорност на съдения изпълнител за вреди. След като чл. 420, ал. 3 ГПК изрично предвижда, че определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба, трябва да бъде съобразена и т. 8 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на TP № 4/18.VI.2014 г. на ОСГТК на ВКС, по тълк. дело № 4/2013 г., според която въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. Същевременно налице е константна практика на ВКС, датираща още от Опр. № 415/15.VII.2009 г. на I-во т.о. по ч. т. дело № 375/09 г. и опр. № 514/14.IX.2009 г. на И-ро т.о. по ч. т. д. № 107/09 г., според която задължението на заповедния съд за произнасяне с изрично определение се аргументира и със съображения за справедливост и процесуална икономия: с издаването на изричен съдебен акт при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК се внася яснота относно това, че въз основа на заповедта не може да се изпълнява - вместо да се стига до отмяна на действията на съдебния изпълнител при наличие на предпоставки за спиране на изпълнението. Но без такъв съдебен акт съдебният изпълнител дължи подчинение на веднъж вече издадения от съда изпълнителен лист.

В процесния случай по образуваното при ответния по осъдителния иск ЧСИ изп. дело № 20127640400296/2012 г. е била депозирана молба с вх. № 03048/18.Х.2012 г. на длъжника [фирма] за спиране на изпълнението, вкл. ведно с приложено към нея копие от подаденото същия ден възражение срещу заповедта за изпълнение с вх. № 11453/18.Х.2012 г. по ч. гр. дело № 2582/2012 г. по описа на РС-Казанлък. За да се противопостави на изпълнителната сила на издадения от съда изп. лист обаче, длъжникът не може да доказва пред съдебния изпълнител осъществяването на основанието по чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, а трябва да представи аката на съда, който прогласява това спиране. В действащия процесуален закон няма срок за отправяне на искане за такова определение и затова то може да бъде поискано и може да бъде получено винаги. Ирелевантно в тази връзка е обстоятелството дали съдебният изпълнител отказва да спре изпълнението изрично или мълчаливо. В конкретната хипотеза искането до заповедния съд на търговеца настоящ ответник по касация е било удовлетворено с определение № 2117/7.XI.2012 г. по горецитираното ч. гр. дело на PC-

К.. След влизането на този съдебен акт в сила и нарочна молба от [фирма] с вх. № 03454/27.XI.2012 г. до ЧСИ настоящ касатор е било надлежно поискано спиране на принудителното изпълнение, за извършването на което действие търговецът длъжник е бил уведомен със съобщение на ЧСИ А. П. с изх. № 05057/5.X..2012 г. Твърдението на търговеца в исковата му молба по чл. 441 ГПК е, че още на 1.XI.2012 г. /при изтекъл срок за доброволно изпълнение на 31.Х.С.Г./, въпреки, че й е било известно постъпването на възражение пред заповедния съд по реда на чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т_9 ГПК, частният съдебен изпълнител Ат. П. била „направила разпределение на постъпилите от наложен запор суми по нейната банкова сметка и е превела частта на взискателя /Г. Феррати, италиански гражданин без имущество на територията на Република България/ по посочена от него банкова сметка, като е усвоила и част от сумата за покриване на разноски по изп. дело, включително и възнаграждение по т. 26 от Тарифата за таксите по Закона за частните съдебни изпълнители, последното възлизащо на 3 353.22 лв. Второто главно твърдение в исковата молба на [фирма] по чл. 441 ГПК е за проявено от ответницата ЧСИ Ат. П. бездействие в продължение на 13 дни след подаване на искането за спиране на принудителното изпълнение до произнасянето й с изричен отказ да стори това. Третото главно твърдение на търговското дружество ищец в пр-вото по чл. 441 ГПК е било досежно това, че с влязло в сила решение по т. д. № 860/2012 г. е бил отхвърлен иска на взискателя Г. Феррати срещу българския търговец с предмет установяване дължимостта на сумата 67 000 лв., за която е бил издаден процесния запис на заповед от 20 юли 2010 г., въз основа на който документ е била издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК и изп. лист от 5.Х.2012 г. по горепосоченото ч. гр. дело по описа на РС-Казанлък. Докато с определение по същото под № 842/9.V.2014 г. тази заповед за изпълнение и издадения въз основа на нея -изп. лист са били обезсилени и затова с молба вх. № 02299/13.VI.2014 г. до ЧСИ ответник дружеството е поискало „връщане на всички събрани принудително суми по изпълнителното дело, но реално възстановени са му били само тези, постъпили от наложените запори на сметки на [фирма] след датата на спиране на принудителното изпълнение. Така исковата сума в размер на 53 330.57 лв. е определена от търговеца ищец като „невъзстановена разлика между върнатите му от ответния ЧСИ суми и събраните принудително такива до датата на спиране на изпълнителното дело, като се прави уточнението, че взискателят Г. Феррати е италиански гражданин, който нямал на територията на Република България никакво имущество на свое име, което обстоятелство се установявало по повод образуваното срещу него изпълнително дело по издаден от ОС-Стара Загора изп. лист за направените в производството по положителния установителен иск по чл. 422 ГПК разноски.

При тези данни по делото, а именно непроведено пр-во по чл. 245, ал. 3 ГПК за снабдяването на [фирма] с обратен изпълнителен лист срещу бившия вече негов взискател Г. Феррати, правилният отговор на процесуалноправния въпрос, на основание който е било допуснато касационно обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, е следния: Предвиденото в чл.441 ГПК /във вр. чл. 45 ЗЗД/ исково производство за реализиране отговорността на съдебния изпълнител за вреди, не представлява паралелен процесуален ред на този, установен в чл. 245, ал. 3 ГПК, измежду които [фирма] да е можело да избира в зависимост от това дали бившият негов взискател разполага или не с имущество на територията на Републиката България. Аргумент в подкрепа на това разбиране са разпоредбите в Гл. 58 на ГПК: относно изпълнение въз основа на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. На тази плоскост се очертава и обхвата на вредите, за които може да се претендира обезщетение по реда на чл. 74, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители, т.е. онези които са били „неправомерно причинени при изпълнение дейността на ЧСИ, а именно намиращите се в причинна връзка с осъщественото от последния конкретно действие или бездействие. Щом като законодателят е уредил облекчено пр-во по чл. 245, ал. 3 ГПК за снабдяване на първоначалния длъжник [фирма] с обратен изп. лист срещу бившия му взискател Г. Феррати, чиито заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист са се оказали обезсилени в резултат от отхвърлянето не положителния установителен иск на последния, предявен срещу търговеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, евентуалната вреда която дружеството е могло да претендира за обезщетяване в настоящето исково пр-во по чл. 441 ГПК е единствено за възнаграждението на ЧСИ по чл. 26 от ТТРЗЧСИ, както и за лихвите върху главницата» на събраните по принудителен ред от банковите му сметки суми за периода от инкасирането им и до датата на обезсилването на първоначално издадените в полза на Г. Феррати заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Такава претенция на [фирма] срещу ЧСИ Ат. П. в случая не е била предявена. Въпросната главница на такова обезщетение обаче би била ограничена по размер единствено до възнаграждението на ЧСИ по чл. 26 от ТТРЗЧСИ ведно с евентуално събрани от този ЧСИ суми от банковите сметки на българския търговец, но вече след датата на постановеното от заповедния съд спиране на принудителното изпълнение, тъй като дотогава този съдебен изпълнител не само няма право да „изчаква, т.е. да бездейства, а дължи стриктно подчинение на изпълнителния лист, издаден по ч. гр. дело № 2582/2012 г. по описа на РС-Казанлък. В процесния случай това се оказва датата 27 ноември 2012 г., докато исковата сума в размер на 53 330.57 лв. се претендира като преведена от ЧСИ по с/ка на взискателя Г. Феррати преди това - на 1 ноември 2012 г., т.е. тя не се явява неправомерно събрана.

В заключение, не съществува съдебна практика, според която определението на заповедния съд за спиране на принудителното изпълнение в хипотезата по чл. 420, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9 ГПК да ретроагира към винаги по-ранната датата на подаване на възражението на длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение и изп. лист. Във всички случаи меродавна е датата на влизане в сила на определението на заповедния съд за спиране на принудителното изпълнение, с което надлежно се удостоверява пред съответния съдебен изпълнител, както и пред взискателя в същото изп. пр-во, настъпването на ефекта, парализиращ за в бъдеще изпълнителната сила на издадените в заповедното пр-во по чл. 417, т. 9 ГПК два съдебни акта.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯВА решение № 223 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 13.X..2016 г., постановено по гр. дело № 573/2016 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ ИСКА на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Стара З., [улица], предявен срещу частния съдебен изпълнител с per. № 764 А. К. П., ЕГН [ЕГН], с район на действие, съвпадащ с юрисдикцията на Старозагорския ОС, за заплащането - на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ-във вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 441 ГПК - на сума в размер на 53 330.57 лв. (петдесет и три хиляди триста и тридесет лева и петдесет и седем стотинки), представляваща обезщетение за понесени от търговеца имуществени вреди вследствие на неправомерни действия и бездействия на този ЧСИ по изп. дело № 20127640400296/2012 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото /15.X..2014 г./ и до окончателното й изплащане, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА ищеца [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Стара З., [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответния частен съдебен изпълнител с per. № 764 А. К. П., ЕГН [ЕГН], с район на действие съвпадащ с юрисдикцията на Старозагорския ОС, РАЗНОСКИ по водене на делото в трите инстанции в размер общо на 2 556 лв. (две хиляди петстотин петдесет и шест лева).

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2