currdb:
Решение №264/27.11.2017 по дело №894/2017 на ВКС, НК, II н.о.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 264

София , 27.11.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева

ЧЛЕНОВЕ : Бисер Троянов

Петя Шишкова

при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 894/2017 г.

Производството по делото образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от подсъдимия И. К. Б. против решение № 121 от 14.06.2017 г. по внохд№ 183/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

В жалбата се сочи, че решението е постановено в нарушение на закона и потвърждава явно несправедливо наказание.

В пледоария пред касационната инстанция и писмено становище защитникът на подсъдимия твърди, че той не е имал умисъл за убийство и е действал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с тежки обиди – псувни. Жалбоподателят обосновава тезата за явна несправедливост на наложената санкция с аргумент за ниска степен на обществена опасност на деянието, останало във фазата на опита .

В заключение касаторът отправя искане за изменение на проверявания акт, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и се намали определената санкция.

Подсъдимият изцяло се присъединява към заявеното от неговия адвокат.

Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното :

Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, с присъда № 10 от 17.02.2017 г. по нохд № 52 от 17.02.2017 г. признал И. К. Б. за виновен в това, че на 15.08.2016 г. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви Т. А. Т., поради което и на основание чл.115 вр. с чл. 18, ал.1, пр. 2 от НК и чл. 58а от НК го осъдил на осем години лишаване от свобода, търпими при строг режим, приспадайки времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на настоящето производство. И. Б. също така бил осъден да заплати на пострадалия 20 000 лева, представляващи обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законните лихви.

В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски.

Пловдивският апелативен съд с решение № 121 от 14.06.2017 г. по внохд № 183 / 2017 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда.

Касационната жалба е насочена само против наказателноосъдителна част на така постановения въззивен акт.

Тя е частично основателна поради следните съображения:

Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК след като подсъдимият на основание чл.371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Самопризнанието се разпростира и върху оспорваните от защитата обстоятелства относно психическото и физиологично състояние на подсъдимия.

Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС, по тълк. д. № 1/2008 г., НК, в процедурата на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК „ подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това - да участвува непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението пред съда.” Процесуално недопустимо е съдът да обсъжда доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, а версията, че тежка обида, отправена от пострадалия, е стеснила съзнанието на подсъдимия и е обусловила инкриминираните действия , се гради на такива твърдения. След като доброволно и съзнателно подсъдимият сам се е лишил от процесуалната възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение, той не разполага с възможност да атакува постановените съдебни актове с оплаквания за погрешна интерпретация на доказателствената база. Заслужава все пак да се отбележи подробния анализ на събраните в досъдебното производство доказателства, при който двете предходни инстанции са установили, че те напълно подкрепят самопризнанието на подсъдимия, включително във връзка с начина, по който подсъдимият е възприел поведението на пострадалия. В процеса не са констатирани медицински признаци на физиологичния афект. Установената от въззивнния съд фактическа обстановка, следваща обстоятелствената част на обвинителния акт, показва, че действията на подсъдимия по време и след деянието се отличавали с целеустременост, последователност, организираност и волева обусловеност, които не се вписват в характеристиката на личност, изпаднала в състояние на силно раздразнение и лишена от възможност за правилна преценка и контрол на постъпките.

Следователно, не са налице нито юридическите, нито медицинските предпоставки на състоянието на силно раздразнение. Въззивният съд не е имал основание да квалифицира деянието по чл.118 от НК, тъй като не са констатирани обективните признаци на този престъпен състав.

Несподелими са и аргументите за неправилно възприета субективна съставомерност на деянието, субсумирано под текста на чл. 115 вр. с чл. 18 от НК, поради липса на пряк умисъл за убийство. Както е добре известно, формата на вината, макар изводима от обективирани промени на реалната действителност, е подлежащ на установяване факт, а не правна конструкция. В частност умисълът, макар да е съвкупност от психически моменти, които отразяват субективното отношение на дееца към извършваното деяние и неговите общественоопасни последици, е част от субективната реалност, проявена в психическата сфера на дееца. Ето защо той подлежи на установяване чрез доказване както всички други фактически констатации по делото Вж., И. Н. , Наказателно право на РБ , 1972 г. стр.319 и сл..

Въззивният съд , коментирайки данните по делото в контекста на умисъла за престъпление, на първо място се е позовал на вида на използваното оръжие – стоманен нож с дължина на острието 18.7 см, който подсъдимият определил като „нож за колене”. На следващо място съдебният състав разгледал насочеността и силата на удара, който причинил прободно-порезна рана с големина 4 см и дълбочина – 3-4 см. В атакуваното решение също така е подчертано, че макар единствено, това нараняване е локализирано в изключително уязвима зона от човешката анатомия – лявата шийна област, където са разположени магистрални кръвоносни съдове, чието засягане би могло да доведе до остра кръвозагуба и смърт. На фона на безспорната вменяемост на подсъдимия тези обстоятелства законосъсобразно са обусловили извод, че са налице всички интелектуални и волеви белези на пряк умисъл за убийство, поради което деянието правилно е квалифицирано по чл. 115 във вр. с чл. 18 от НК.

Жалбата е основателна единствено в частта й, с която се оспорва справедливостта на наложената на касатора санкция.

Апелативният съд правилно е разчел мотивите на окръжния съд относно индивидуализацията на наказанието, но е надценил степента на обществена опасност на конкретното деяние и настъпилите вредни последици. Отбелязано е в решението, че пострадалият е изписан два дни след инцидента без усложнения и без необходимост от специални медицински грижи - обстоятелства, които ограничават засягането на защитените обществени отношения. От друга страна съдът е подценил значението на поведението на пострадалия, който, въпреки конфликтния развой на гостуването в дома на подсъдимия, отново се е върнал там и в ругателен стил изразил претенции за спорната сума от 2,30 лв. По този начин той допринесъл за допълнителна ескалация на ситуацията, завършила по крайно негативен за него начин. Това поведение снижава степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Обсъдено в общия контекст на релевантните за тежестта на наказанието фактори, то обуславя превес на смекчаващите обстоятелства, който дава основание на настоящия състав да намали определената на подсъдимия санкция от дванадесет на десет години и шест месеца лишаване от свобода , а след приложение на чл. 58 а от НК предвид процедурата по чл. 371 , т. 2 от НПК – до седем години лишаване от свобода.

Водим от горното и на основание чл.354, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И

ИЗМЕНЯВА решение № 121 от 14.06.2017 г. по внохд№ 183/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия И. К. Б. наказание лишаване от свобода от осем на седем години.

Оставя в сила решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.