Р Е Ш Е Н И Е

№ 304

София,30.11.2017 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на седми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Веска Райчева

ЧЛЕНОВЕ: 1. Светла Бояджиева

2. Велислав Павков

при секретаря Ванюша Стоилова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 729 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. д. „П. б.з.н.” против решение № 323/04.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 507/2016 г. от състав на Окръжен съд – Хасково.

Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.

В открито съдебно заседание, се явява представител на касатора, който поддържа касационната жалба, а от ответника по касационната жалба е постъпило писмено становище.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 674/16.06.2017 г. на състава на ВКС.

Правни въпроси, обосновали допустимостта на касационното обжалване са: 1/ относно присъждане на допълнителни обезщетения по КТ или ЗДСл в случаите на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, но само в случаите, когато полученото обезщетение по ЗМВР е по-ниско от обезщетението по КТ или ЗДСл, което служителят би получил, ако при назначаването си в МВР до придобиване право на пенсия беше продължил да работи не по ЗМВР, а по КТ съответно ЗДСл ; 2/ относно приложението на чл.106 ал.3 ЗДСл, съгласно който обезщетение не се дължи когато държавният служител е получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание специален закон /какъвто е случая/, което се дължи независимо от основанието за прекратяване на правоотношението, вкл и при пенсиониране по този законов регламент, чрез получаване на допълващи обезщетения по КТ или ЗДСл в зависимост от последното правоотношение на служителя, преди назначаването му за държавен служител по ЗМВР, но не повече от максимума на обезщетението, което би получил по КТ или ЗДСЛ.

По отговора на правните въпроси, състава на ВКС приема следното:

По първия правен въпрос.

При проследяване на законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението се установява, че в течение на времето тя е преминавала към различни държавни ведомства и органи, като по настоящем се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР. Във всички тези случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл.87а от ЗДСл и чл.123 КТ - т.е. - при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита, които са преминавали ех lege към различни държавни органи или учреждения – съответно техни органи по назначаване или техни работодатели /в този смисъл и Тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Тъй като преминаването на тези правоотношения е ставало не по волята на страните по тях, то е било уреждано с преходни правила към съответните нормативни актове, уреждащи правоприемствата и трансформациите. При съобразяване на горните обстоятелства следва да се има предвид, че когато служител на гражданска защита, получил по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР обезщетение за прослуженото от него в ГД „ПБЗН”(респ. – ГД „ГЗ”) време, претендира по съдебен ред обезщетение за разликата, която му се дължи съобразно прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита - като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавни учреждения – универсални праводатели (МИС, МДПБА, ДА „ГЗ” и др.), то искът му ще има своята правна квалификация не само по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006г отм. , а и по съответната разпоредба от Закона за държавния служител /ЗДСл/ или от Кодекса на труда /КТ/, приложима към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР, и съобразно твърденията за наличие на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба. Същевременно, волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно (по ЗМВР от 2006г., отм. правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл.252 във вр. с чл.253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Обратното тълкуване би било в противоречие с целта на законодателя, посочена по-горе, и би създало необоснована разлика в третирането на служителите на гражданска защита /поставяйки ги в по-неблагоприятно положение/ спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение, които не са били засегнати от подобни въведени със закон правоприемства и трансформации - и поради това са могли да довършат своя започнат съответен /трудов или служебен/ стаж до пенсионирането си по същото правоотношение и при същия работодател/орган по назначение, получавайки по този начин право на еднократно обезщетение /гратификация/ в съответствие със правилата на чл.222 ал.3 КТ или чл.106 ЗДСл. Поради това и при прекратяване на служебните правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита се дължи освен обезщетението по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006 г отм. и разликата – в съответния брой заплати, до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им за периода до преназначаването им в МВР, при наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма в цитираните общи закони /в този смисъл е налице и задължителна практика по чл.290 ГПК на ВКС, която настоящият състав напълно споделя - реш.330/17.11.2014г. по г.д.№.2780/14г., ІV ГО на ВКС, реш.№.211/12.12.14г. по г.д.№.7769/13, ІІІ ГО на ВКС/. Горното тълкуване е в съответствие и с един от основните принципи в правото - за равенство и недискриминация /чл.6 от Конституцията на Република България, чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи вр. с чл.1 Протокол 1/ - който изисква равно отнасяне към еднакви случаи, респективно допуска неравно отнасяне към нееднакви случаи в зависимост от разликата между тях – като тогава разликата в третирането има за цел да премахне съществуващото неравенство и води до равенство по същество. В този смисъл е постановена задължителна съдебна практика на ВКС, отразена в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 78/29.4.2015 г по гр.дело № 4697/14 г на ВКС, ГК, Трето ГО, решение № 56 от 29.4.15 г по гр.дело № 4325/14 на ВКС, Четвърто ГО, решение № 63 от 17.4.2015 г по гр.дело № 3532/14 на ВКС, Трето ГО, решение № 330 от 17.11.2014 г по гр.дело № 2780/14 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 211 от 12.12.2014 г по гр.дело №7769/13 г на ВКС, Трето ГО и др.

По втория правен въпрос, а именно: относно приложението на чл.106 ал.3 ЗДСл, съгласно който обезщетение не се дължи когато държавният служител е получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание специален закон /какъвто е случая/, което се дължи независимо от основанието за прекратяване на правоотношението, вкл. и при пенсиониране по този законов регламент, чрез получаване на допълващи обезщетения по КТ или ЗДСл в зависимост от последното правоотношение на служителя, преди назначаването му за държавен служител по ЗМВР, но не повече от максимума на обезщетението, което би получил по КТ или ЗДСЛ.

Предвид отговора на първия въпрос, обоснова допустимостта на касационното обжалване, в хипотезата на правния въпрос не се касае за получаване на две обезщетения, поради навършване на пенсионна възраст и осигурителен стаж, а за обезщетение, съобразено съобразно стажа на длъжността, без служителите да бъдат лишени от съответното обезщетение, което биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Разпоредбата на чл.106, ал.3 изр.последно ЗДСл е неприложима в тези случаи, тъй като тя касае хипотеза, при която служителят е получил на основание специален закон обезщетение, но в пълния му полагащ се размер, съобразено с неговия стаж за длъжността и полагащо му са на основание друг закон. Тази хипотеза не касае допълващото обезщетение да размера на пълното полагащо се обезщетение.

По касационната жалба на Г. д.„П.Б.З. съдът приема следното:

Ищцата е работила в различни формирования на Гражданска защита на Република България, като е придобил право на пенсия през 2014 г. докато е изпълнявала държавна служба през последните четири години преди пенсионирането си – „инспектор по ЗН ІV степен” в „ОУ”П. безопасност и защита на населението”, [населено място], при ГД „ПБЗН”-МВР. При прекратяване на служебното и правоотношение и е било изплатено на основание чл.252 ЗМВР обезщетение в размер на 4 заплати. Предходното правоотношение - за периода 1.11.2001г.-28.12.2009г., е било служебно - заемала е длъжността „главен инспектор по РХБЗ” в дирекция „Г.з.” област В. Т. към Д. агенция „Гражданска защита” – МС, и е било прекратено считано от 28.12.09г. – когато е възникнало служебното му правоотношение с МВР. Предходното правоотношение на ищцата е било трудово, за периода 01.07.1992 г. до 01.11.2001 г. на длъжностите „методист”, „старши експерт” и „главен инспектор” в отдел „Г.з.” към Д. а.„Г.з.” – МС и е било прекратено считано от 01.11.2001 г., когато е възникнало служебното правоотношение със същата агенция.

При тези обстоятелства, доколкото се претендира заплащане на еднократно обезщетение /гратификация/ с оглед целия прослужен от ищеца в системата на гражданска защита стаж, предявеният от него иск има своето правно основание както в разпоредбата на чл.252 ЗМВР, така и в тази на чл.106 ЗДС. Съгласно разпоредбата на пар.57 от ПЗР към ЗИД ЗВР /обн. ДВ бр.44/122.06.12г./ § 57. Стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по § 64 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр. 93 от 2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Действително установената с тази нова материално правна норма фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР /по § 64 от ПЗР на З. бр. 93/2009 г/ се отнася само за заварените служебни правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата - 1.07.2012 г, но в същото време установената с нея фикция за идентичността на работодателя, няма връзка с предпоставките по чл. 253 от ЗМВР и чл. 252 от ЗМВР. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006 г от значение за еднократното възнаградително обезщетение при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изчерпателно изброени в ал. 1 на чл. 253 от ЗМВР от 2006 г, съответно условието на чл. 253, ал. 2 от 2006 г. е приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности - така решение № 211/12.12.14 г по гр. дело № 7769/13 г на ВКС, Трето ГО и решение № 56/29.04.15 г на ВКС по гр. дело № 4325/14 на ВКС, Четвърто ГО.

При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази обезщетението, което ищцата би получила, ако беше продължила да работи по предходното правоотношение, като доколкото то е служебно, следва да се съобрази съответната норма на ЗДСл, действувала към момента на прекратяване на правоотношението. Служебното положение на ищцата с МВР е прекратено на 07.04.2014 г, към която дата тя е придобила право на пенсия. Към тази дата е в сила нормата на чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в редакцията й към 1.02.2012 г, съгласно която дължимото обезщетение е в размер на 50 на сто от месечната основна заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение. Това е и нормата, която съдът следва да се съобрази при определяне размера на обезщетението. Видно от данните по делото, основното възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ прекратяването на правоотношение е в размер на 922 лева, като следва да се съобрази, че ако бе прослужил по последното служебно правоотношение до придобиване на правото на пенсия поради навършване на възраст и осигурителен стаж, ищцата би имала право да получи обезщетение в размер на 6 заплати, определени по горния начин или следва да се присъди обезщетение за още две години, в размер на 50 на сто от основното възнаграждение, т.е искът е основателен за сумата от 922 лева.

За искът до пълния предявен размер същия е неоснователен, като доколкото не са налага извършване на нови процесуални действия, следва да се постанови решение по същество, като се отмени решението на въззивния съд, с което е присъдена сумата над 922 лева.

С оглед изхода на спора, разноските следва да се присъдят по компенсация, като сторените от ответника в производството разноски са общо в размер на 392 лева платена държавна такса, а тези на ищцата в производството общо в размер на 2550 лева. В полза на ищцата по делото следва да се присъдят 128 лева разноски по компенсация, предвид основателната част от заявената претенция. Във въззивното производство са били претендирани разходи от страна на ответника под формата на командировъчни, разходи за автобусни билети и за нощувки, но по делото липсват данни за заплатени автобусни билети /претендирани като разходи/, доказателства за изплатени командировъчни средства и разходи за заплатени нощувки така, както се претендира, поради което разноските в тази част остават недоказани от страна на ответника и не следва да се присъждат.

Водим от горното, състав на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 323/04.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 507/2016 г. от състав на Окръжен съд – Хасково в частта, с която е осъдена Г. д. „П. б.з.н.” на МВР с адрес [населено място], [улица] да заплати на П. А. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата над 922 /деветстотин двадесет и два/ лева, ведно със законната лихва считано от 14.12.2015 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която в полза на ищцата по делото са присъдени съдебни разноски за сумата от 2100 лева, както и в частта, с която Г. д.„П. б.з.н.” на МВР е осъдена да заплати държавна такса над 73,76 лева, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от П. А. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] против Г. д.„П. б.з.н.” на МВР с адрес [населено място], [улица] иск с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР отм. вр. чл.106, ал.3 ЗДСл за разликата над 922 лева до пълния предявен размер от 18 074 лева, като неоснователен.

ОСЪЖДА Г. д.„П. б.з.н.” на МВР с адрес [населено място], [улица] да заплати на П. А. Я. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 128 /сто двадесет и осем/ лева, разноски по компенсация, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Потвърждава решението в останалата част.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.

ОМ по гр.д.№729/2017г. по описа на ВКС

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в течение на целия процесен период : 1.7.1992 г-28.12.2009 г ищцата без прекъсване е заемала по трудово, а след това и по служебно положение различни длъжности в системата на гражданската защита.Последно е била назначена за времето от 28.12.2009 г до 7.4.2014 г като държавен служител в структурата на МВР, поради настъпило правоприемство на работодателя, по реда на чл.123, ал.1 , т.7 КТ вр.пар.63 ЗИД ЗМВР. Установено е че служебното правоотношение между ищцата и ответника ГД ПБЗН е прекратено със заповед № К-3301 от 7.4.2014 г на министъра на вътрешните работи, на основание чл.245 ал.1 т.1 от ЗМВР от 2006 г отм. -навършване на пределна възраст за служба в МВР-60 години.На ищцата било заплатено обезщетение на основание чл.252 ал.1 ЗМВР отм. , но само за прослужени четири години за периода от 28.12.2009 г до 07.04.2014 г в размер на 5163, 20 лв. Видно е от приложената по делото справка за трудов и осигурителен стаж, че от 01.07.1992 г до датата на прекратяването, без прекъсване ищцата е работила в системата на гражданската защита- 21 г, 9 м и 7 дни. Прието е, че съгласно чл.252 ал.1 ЗМВР отм. при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители те имат право на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Прието е също така, че в случая се касае за положен труд при един и същ работодател, служебното положение на иццата е прекратено и за периода 01.07.1992 г до 07.04.2014 г |Я. е работила без прекъсване в системата на МВР, поради което извън заплатените 4 възнаграждения й се дължат още 14-колкото са заявени с исковата молба.

Допуснато е касационно обжалване по въпросите: 1/ относно присъждане на допълнителни обезщетения по КТ или ЗДСл в случаите на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, но само в случаите, когато полученото обезщетение по ЗМВР е по-ниско от обезщетението по КТ или ЗДСл, което служителят би получил, ако при назначаването си в МВР до придобиване право на пенсия беше продължил да работи не по ЗМВР, а по КТ съответно ЗДСл ; 2/ относно приложението на чл.106, ал.3 ЗДСл, съгласно който обезщетение не се дължи когато държавният служител е получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание специален закон /какъвто е случая/, което се дължи независимо от основанието за прекратяване на правоотношението, вкл и при пенсиониране по този законов регламент, чрез получаване на допълващи обезщетения по КТ или ЗДСл в зависимост от последното правоотношение на служителя, преди назначаването му за държавен служител по ЗМВР, но не повече от максимума на обезщетението, което би получил по КТ или ЗДСЛ.

На поставения за разглеждане втори въпрос считам, че следва да бъде даден следния отговор:

Дължи се обезщетение по чл.106, ал.3 ЗДСл за продължителна работа при един и същи работодател и когато държавният служител е получил обезщетение поради придобиване право на пенсия на основание специалния закон ЗМВР отм. , чрез получаване на обезщетения по КТ или ЗДСл, но не повече от максимума на обезщетението, което би получил по тези закони. Когато такъв служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с МВР поради пенсиониране, като основава иска си на твърдения и за прослужено продължително време без прекъсване при един работодател по смисъла на § 57 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/2012 г., то този иск е за заплащане на обезщетения, които имат има своята правна квалификация не само по чл. 252 и чл. 253 ЗМВР от 2006 г отм. , а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението. От значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР при наличие на предпоставките по чл.253, ал.2 ЗМВР от 2006 г отм. са навършените години за пенсиониране и реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на същата разпоредба. От друга страна законодателят е предвидил тези служители, които без прекъсване по смисъла на § 57 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/2012 г., са служили в при един и същ работодател през продължителен период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с МВР – при действието на ЗМВР от 2006 г отм. , не само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 253, ал.2 от този закон /при придобиване право на пенсия , какъвто е настоящия случай/, но да не бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ, с изключение на случаите, в който са получили обезщетение по ЗМВР отм. в размер по-голям от максимума по ЗДСл или по КТ .

Подпис:

/В.Райчева/