Р Е Ш Е Н И Е

№ 176

гр. София, 30 ноември 2017 г

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Димитър Генчев

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 857 по описа за 2017 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Ц. Р. срещу решение на Софийски апелативен съд № 268 от 13.06.2017 г, по ВНОХД № 510/16, с което е изменена присъда на Врачански окръжен съд № 6 от 19.02.2016 г, по НОХД № 242/15, като деянието е преквалифицирано по чл. 134, ал. 1, т. 1 НК, деецът е оправдан за допуснати нарушения на правилата за безопасност на труда по т. 1.13, т.2.2 и т.2.3 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, наложеното наказание е намалено на три месеца „лишаване от свобода”, а присъдата е потвърдена в останалата й част.

С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 3.08.2013 г в [населено място], в качеството си на технически ръководител към [фирма], поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност, а именно: строителни работи, е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, визирани в чл. 26, т. 3, чл. 49, т. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, както и в т. 1.13, т. 2.2 и т. 2.3 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от същата Наредба, с което по непредпазливост е причинил смъртта на Й. М. К., като след деянието е направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 123, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на осем месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, като е оправдан по обвинението по чл. 123, ал. 1 НК.

С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Твърди се, че са неправилни доказателствените изводи относно наличието на нарушения по чл. 26, т. 3 и чл. 49, т. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г, че жалбоподателят не следва да носи отговорност за злополуката, при положение, че е инструктирал работниците да не влизат в неукрепен изкоп, че невярно са интерпретирани показанията на св. Б., св. Н., св. С., че не са относими към предмета на доказване приложените констативни протоколи, съставени след инцидента, че отговорността за злополуката следва да бъде понесена от св. Б., на когото е било възложено да изпълнява функциите на бригадир, че протоколът за оглед не съдържа сигурни данни за дълбочината на изкопа, тъй като е вписана само приблизителна стойност, че укрепващият модул не е бил поставен, тъй като не е била достигната предвидената по проекта дълбочина на изкопа от 268 - 273 см, че материалният закон е приложен неправилно.

С жалбата се иска отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.

Жалбоподателят не участва лично в касационното производство.

Представителят на ВКП счита, че жалбата е основателна.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице.

Софийският апелативен съд е изпълнил задълженията си по чл. 14 НПК и е провел анализ на доказателствата в съответствие с процесуалните изисквания. Неоснователно се възразява срещу интерпретацията на показанията, депозирани от св. Б. Н., очевидец на инцидента, и на останалите присъствали на място лица: св. Б., св. С., св. Н. Н., послужили за формиране на доказателствените изводи по релевантните факти. Св. Б. Н. не е заинтересован от изхода на делото и е наблюдавал работата още от началото на изкопните работи, тъй като е седял на пейка пред дома си и е възприел начина, по който се работи. Свидетелят е забелязал, че „предния ден или по-предния пак е падала земя”, което не е повлияло на мерките за безопасност на труда. Показанията му кореспондират на заявеното от пострадалия К. в разпита му като свидетел / тези показания са депозирани на досъдебното производство и са надлежно приобщени в съдебната фаза /, че „в тази фирма е работил само в неукрепени изкопи”. Св. Б. Н. е посочил, че съоръжението за укрепване е докарано след инцидента / „след като стана белята” /, в какъвто смисъл са и показанията на другите работници, че укрепващият елемент се е намирал недалеч от изкопа, но не е бил монтиран. Неоснователно е възражението, че е имало обективна причина да се изчаква монтирането на укрепващия модул, произтичаща от това, че към момента на злополуката не е била достигната заложената в проекта дълбочина на изкопа. В протокола за оглед е записана приблизителна дълбочина от 2,80 м, при нормативно установено изискване за укрепване, касаещо дълбочина 1,50 м. Вярно е, че в протокола е вписана приблизителна стойност на дълбочината, което произтича от спазване на мерките за безопасност на участващите в следственото действие лица / слизането на човек в изкопа е криело опасност отново да се срути пръст /. Този факт обаче не променя доказателствените изводи, тъй като във всички случаи нормативното изискване е за дълбочина от 1, 50 м, а достигната от 2,80 почти двойно я превишава. От друга страна, за дълбочината на изкопа данни се съдържат в показанията на св. Т., член на експертната комисия от технически специалисти, сред които и подсъдимият, провела оглед на изкопа след инцидента и съставила констативен протокол. Съставените констативни протоколи имат характер на писмени доказателства и правилно са ценени като такива. Съществено в доказателствен аспект е това, че констатациите на комисията относно дълбочината на изкопа и липсата на укрепващо съоръжение не се разминават с отразеното в протокола за оглед на местопроизшествие, респективно, с показанията на свидетелите, работили на обекта. Ето защо, изводът, че към датата на инкриминираното деяние е била достигната предвидената в проекта дълбочина на изкопа, но въпреки това, работата не е прекъсвана, за да се постави укрепващ елемент, е правилно изведен и почива на стабилна доказателствена основа. На следващо място, при оценката на показанията, депозирани от св. Б., въззивният съд е съобразил, че този свидетел е изпълнявал функциите на бригадир, по разпореждане на подсъдимия, въпреки че такава длъжност във фирмата не е имало. Установено е, че св. Б. е наредил на пострадалия да слезе в изкопа, с което фактически е допринесъл за настъпване на неблагоприятния резултат. Св. Б. е посочил, че „преди да се поставят укрепващите съоръжения човек няма работа да слиза в изкопа”, но техническият ръководител е разрешил на работниците да го правят. Свидетелят е заявил, че въпреки техническото си образование, е бил назначен във фирмата като „общ работник”, а „това кой какво прави се е следяло от техническия ръководител”. По въпроса за укрепването на изкопа е казал: „Нямаше укрепи. Т./ техническият ръководител /не е казвал да се чакат укрепите и да не се работи”. В тази им част показанията на св. Б. кореспондират на заявеното от св. Б. Н., св. К. и другите свидетели, работили на обекта, че работата не е прекъсвана след достигане на определената дълбочина на изкопа, за да се изчака монтиране на укрепващия елемент. На следващо място, във въззивния акт е отделено място на въпроса относно проведения инструктаж на инкриминираната дата. Събрани са гласни доказателства, че инструктажът се е състоял в предупреждението на техническия ръководител „да се работи внимателно, за да няма проблеми”, независимо от формалното оформяне на Книгата за инструктажи по надлежния ред / чрез полагане на подписи от работниците /. Въззивният съд е приел, че инструктажът е проведен формално, което е в нарушение на нормативните изисквания за безопасност на труда, който извод е верен и се споделя от настоящата инстанция, но същественото за изхода на делото е не липсата на надлежен инструктаж, а създадената порочна практика да се работи в разрез с правилата, която е довела и до инкриминирания инцидент.

На следващо място, не може да бъде споделено становището на защитата, че отговорността за злополуката следва да бъде понесена от св. Б.. Това е така, защото нормативно установени задължения не могат да бъдат „прехвърляни” другиму, а ако това бъде сторено, не би породило правен ефект. Правилно въззивният съд е приел, че отговорността на подсъдимия не отпада поради отсъствието му от мястото на инцидента, респективно, от факта, че не той лично, а св. Б. е дал разпореждане на пострадалия да работи в неукрепения изкоп. Техническият ръководител, в случая, подсъдимият, е носител на задължението да съблюдава правилата за безопасност на труда по Наредба № 2 от 2004 г, а той е проявил бездействие, довело до настъпване на престъпния резултат. Следователно, верни са доказателствените изводи, че жалбоподателят е нарушил задълженията си, като е допуснал да се работи в изкоп, който не е обезопасен съгласно правилата за техническа безопасност, и е бездействал да се погрижи за монтиране на укрепващото съоръжение, каквото е било предвидено по проект и е имало в наличност.

С оглед на изложеното, при анализа на доказателства не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което липсва процесуално основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде уважено.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Деянието съставлява престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 1 НК и такава е приетата по делото правна квалификация. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / подсъдимият не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 268 от 13.06.2017 г, по ВНОХД № 510/16.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: