Допустимо ли е за първи път едва с въззивното решение да се въвеждат нови спорни въпроси между страните, съответно допустимо ли е въззивната инстанция да решава спора по същество, излагайки аргументи, които не са сочени от страните, без да се касае до прилагане на императивна материална норма и без съдът да следи служебно за интересите на страните?

чл. 269 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№149

гр. София, 30.11.2017 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

При секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №268 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №1701 от 05.08.2016г. по т.д. №5095/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта, с която след отмяна на решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място], срещу С иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за разликата над 33 551,33 лв. до пълния размер от 243 314,70 лв., претендирана като превозно възнаграждение (цена) за транспортно обслужване на автобусна линия №54 от транспортната схема на общината за 2011г. по договор № РД-56-1080 от 24.10.2007г., както и в частта, с която е потвърдено решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 8719,78 лв. до пълния предявен размер от 75 031,76 лв, представляващ законната лихва върху незаплатената част на месечно дължимите превозни възнаграждения за 2011г., считано от 21.02.2011г. до 19.02.2014г., както и в частта относно разноските.

Касаторът поддържа, че извършеното от съда тълкуване на клаузата на чл.5 ал.3 т.1 от договора противоречи на изразената с договора воля на страните. Наред с това счита, че решението на съда е постановено в нарушение на съществени процесуални правила, тъй като страните никога не са спорили относно уговорения механизъм на ценообразуване, а именно, че цената на транспортната дейност за годините след подписване на договора от 24.10.2007г. трябва да включва в себе си и инфлацията за предходната година, като базата за определяне на цената за следващата година е увеличената стойност, а не първоначалната цена при подписване на договора. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата С поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли ако съдът приеме, че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение като правилно. Счита, че становището на [фирма], [населено място], за липса на спор между страните, че към договорената цена се натрупва инфлацията през предходните години, не отговаря на обстоятелствата по конкретното дело. Смята за неоснователно твърдението на [фирма], че въззивният съд е въвел спор, който не е съществувал между страните.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи частично предявените от [фирма] против С искове по чл.79 от ЗЗД за сумата от 33 551,33 лв., представляваща незаплатена част от превозното възнаграждение (цена) по чл.5, ал.1, във връзка с ал.3, т.1 от договор №РД-56-1080/24.10.2007г., както и за сумата от 8719,78 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва върху дължимото превозно възнаграждение за 2011г., въззивният съд е приел, че от граматическото, логическо и телеологично тълкуване на клаузата на чл.5, ал.3 от договора следва, че в нея са уговорени три самостоятелни основания за изменение размера на единичната превозна цена за 1 км. пробег, които са предвидени алтернативно, а не кумулативно. Също така е приел, че в клаузата на чл.5, ал.1 от договора, страните са уговорили базисна единична превозна цена, в размер на 2.88 лв. за 1 км. действително изминат маршрутен пробег, който е константна величина, която служи като основа за определяне на дължимото възнаграждение за целия срок на действие на договора. Променливата компонента от възнаграждението е инфлационният индекс за предходната година, определен от Националния статистически институт, който е уговорен като корекционен коефициент, предназначен да приведе неговия размер в съответствие с намалената покупателна способност на парите. Размерът на инфлационния индекс за предходната година, приет в клаузата на чл.5, ал.3 от договора, като релевантен за определяне на превозното възнаграждение през следващата година не подлежи на договаряне, а се определя по специална методология от Националния статистически институт, въз основа на правомощията, които са му възложени със Закона за статистиката. Ето защо, за актуализиране на превозното възнаграждение с индекса на инфлацията за предходната година не е необходимо сключването на допълнително споразумение за изменение на договора, по реда на чл.43 от него, във връзка с чл.20а, ал.2 от ЗЗД. Достатъчно е той да е бил определен по размер от НСИ, за да бъде инкорпорирана инфлационната надбавка в превозното възнаграждение, респ. да възникне задължение за заплащането като елемент от него. Според въззивния съд съгласно клаузата на чл.5, ал.3, т.1 от договора, уговорената при сключването му базисна превозна цена в размер на 2,88 лв. на километър без ДДС, се променя с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година, т.е. инфлационният коефициент, получен от размера на годишната инфлация за 2010г. се начислява върху базисната цена по чл.5, ал.1 от 2,88 лв. като константна величина, уговорена за целия срок на действие на договора, но без в нея да се включва натрупаната инфлация през предходния период от 2007г. до 2009г. Поради това въззивният съд е стигнал до извода, че дължимата за 2011г. сума по чл.5, ал.3, т.1 от договора, следва да бъде определена като обявената от НСИ стойност на годишната инфлация за предходната 2010г. бъде отнесена към уговорената в ал.1 на чл.5 базисна превозна цена от 2,88 лв. за километър.

С определение №225/19.04.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е за първи път едва с въззивното решение да се въвеждат нови спорни въпроси между страните, съответно допустимо ли е въззивната инстанция да решава спора по същество, излагайки аргументи, които не са сочени от страните, без да се касае до прилагане на императивна материална норма и без съдът да следи служебно за интересите на страните?

По правния въпрос относно възможността на въззивния съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти, са дадени задължителни разяснения в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в т.3 на което е изразено разбирането, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269 ал.2 от ГПК, е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В тези случаи, както и при обосновано оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на събрани относими и допустими доказателства и релевирани доводи и възражения от страните, въззивният съд е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.

В решение №74 от 26.07.2017г. по т. д.№1047/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че при направени във въззивната жалба или отговора оплаквания за отсъствие, непълнота или неточност на доклада, въззивният съд не може да приеме за установено нещо различно по фактите едва с постановеното от него решение, без да даде възможност на страните да ангажират относимите за делото доказателства съобразно разпределението на тежестта на доказване, които той възприема за правилно. В този случай пропускът на въззивния съд да даде на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства и формирането на фактическите му констатации само въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, би съставлявал процесуално нарушение. Също така в решение №288 от 29.12.2015г. по гр.д.№2293/2015г., на ВКС, ГК, III г.о., се приема, че въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доказателства и доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях.

Наред със спора относно осъществяването на определени факти, между страните може да съществува и спор относно съдържанието на договорни клаузи. В тази хипотеза, съдът следва да извърши тълкуване на неясната клауза по критериите на чл. 20 от ЗЗД - отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл.20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тази дейност съдът не е обвързан от изразените от страните становища по тълкуването на договора, тъй като тези становища може да не отразяват действително постигнатото между страните съгласие при сключване на договора, нито да са съобразени с нормативно установените критерии за тълкуване. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните към момента на сключване на договора, поради което заявената от страните в производството интерпретация на съдържанието на договора не е задължителна за него. При несъгласие на страните с извършеното от първоинстанционния съд тълкуване на неясните клаузи от договора и изразени във въззивната жалба оплаквания за нарушаване на критериите на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд следва да обсъди тези оплаквания, като извърши на свой ред тълкуване на тези клаузи. При това той също може да стигне до самостоятелни изводи за тяхното съдържание, различни от тези на страните.

По изложените съображения и с оглед отговора на поставените от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав на ВКС намира за частично основателна подадената касационна жалба срещу решението на Софийски апелативен съд.

Правилно въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор № РД-56-1080/24.10.2007г. за обществен превоз на пътници по автобусна линия № 54 от транспортната схема на С, по който касаторът е имал качеството на изпълнител, а С е имала качеството на възложител. Договорът е бил сключен за срок от осем години, а в чл. 5, ал. 1 от същия е била уговорена цена в размер на 2,88 лева на километър без ДДС, като общият размер на възнаграждението на изпълнителя се е определял на база действително изминатите километри маршрутен пробег по разписание, съгласно приложение „А“ към договора, въз основа на отчетите за изпълнение. Прието е за безспорно, че Столична община е заплатила на [фирма], [населено място], възнаграждение за извършения във връзка с горния договор превоз за 2011г., като същото е било определено по реда на чл.5 ал.1 от договора.

Касаторът е твърдял, че уговорената в договора цена за превоз е следвало да бъде актуализирана с размера на обявената от НСИ годишна инфлация за 2007г., 2008г., 2009г. и за 2010г., така както е предвидено в чл.5 ал.3 т.1 от договора. Затова претендираната от него сума се явявала разликата между заплатеното от С и определено на база цената за 2007г. възнаграждение в размер на 895 737, 91 лв. и това, което действително се дължи за 2011г. след извършването на надлежната актуализация – 1 139 088,60 лева.

В чл.5 ал.3 от договор № РД-56-1080/24.10.2007г. за обществен превоз на пътници по автобусна линия № 54 от транспортната схема на С е било предвидено, че определената при сключването му цена на километър маршрутен пробег се променя:

1) с размера на обявената от НСИ годишна инфлация за предходната година; 2) в случай на увеличение на цената на горивата за една календарна година с повече от 30%; 3) в случай на общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50% стойностите за предходната календарна година.

Предвид съществуващия спор относно действителното съдържание на клаузата на чл.5 ал.3 от договора, който страните поддържат и пред въззивната инстанция с оплакванията и доводите си във въззивната жалба и отговора на същата, въззивният съд правилно е пристъпил към тълкуване на тази клауза. Действително доводите във въззивна жалба са концентрирани върху два спорни въпроса: дали трите основания за изменение размера на единичната превозна цена за 1 км. пробег, посочени в чл.5 ал.3 от договора, са предвидени алтернативно или кумулативно и дали е необходимо сключване на последващо споразумение между страните за промяна в цената на договора. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил изчерпателно доводите на страните по тези въпроси и е мотивирал своето становище по тях. Настоящият състав на ВКС на РБ споделя това становище. В този смисъл и решение №102 от 01.08.2017г. по гр.д.№50254/2016г., на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по спор между същите страни относно изпълнението на същия договор за предходна година – 2009г., с което се приема, че в разпоредбата на чл.5 ал.3 от договора сочеща, че определената с договора цена се променя, не е посочено, че това става при едновременното осъществяване на трите предвидени за това предпоставки, нито път същите са граматически са свързани по начин, даващ възможност да бъде прието, че страните по договора са имали предвид кумулативното им осъществяване. Обратното - посочването на всяко едно от трите основания на отделен ред в текста и използвания пунктуационен знак за завършването на всеки един от тези редове, сочи на това, че страните са целели да придадат на всяко едно от трите условия самостоятелност, без го поставят в зависимост от останалите две. Тази редакция на текста сочи и на това, че страните не са имали за цел в чл.5 ал.3 т.1 от договора да определят само размера на увеличението на цената, като го поставят в зависимост от проявленията на предвидените в чл.5 ал.3 т.2 и т.3 хипотези.

Приемайки правилно, че за промяна в цената на договора не е необходимо сключване на последващо споразумение между страните, както и че не е необходимо кумулативното наличие на всички предпоставки по чл.5 ал.3 от договора, въззивният съд, за да реши спора по същество е следвало да изрази становище и по приложението на уговорения механизъм на индексация, въпреки, че този въпрос не е бил обсъждан от първоинстанционния съд. Процедирайки по този начин съставът на Софийски апелативен съд не е допуснал нарушение на правомощията си по чл.269 от ГПК като въззивна инстанция, доколкото повторното разрешаване на материалноправния спор, е изисквало преценка на обстоятелства, които с оглед правните изводи на първоинстанционния съд не са били релевантни и не са обсъждани от него. Въззивният съд разрешавайки спора по същество и приемайки, че е налице основание за индексация, е бил длъжен да анализира съдържанието на договора, като изясни действително изразената в него обща воля на страните относно механизма на индексацията и без да има изрично искане от страните в този смисъл. Съдът обаче е допуснал нарушение на установените в чл.20 от ЗЗД критерии за тълкуване на договора, като е приел, че уговорената при сключването на договора базисна превозна цена в размер на 2,88 лева на километър, без ДДС, се променя с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година, тоест инфлационният коефициент, получен от размера на годишната инфлация за 2010г. се начислява върху базисната цена от 2,88 лева като константна величина, уговорена за целия срок на действие на договора, но без в нея да се включва натрупаната инфлация за предходния период от 2007г. до 2009г. Приел е, че клаузата на чл.5 ал.3 т.1 от договора не предвижда капитализиране на инфлационната надбавка, дължима за всяка предходна година от срока на действието му, чрез прибавянето й към базисната цена, върху която се определя инфлационната надбавка за следващите години. Такова тълкуване противоречи на отразяваната от годишната инфлация разлика в цените спрямо предходната календарна година и от обичайното регулиране на отношенията между страните по договори с периодично изпълнение, сключени за по-дълъг период. Икономическата логика на ежегодното индексиране предполага именно капитализиране на инфлационната надбавка, дължима за всяка предходна година от срока на действието му, чрез прибавянето й към базисната цена, без това да е изрично посочено като начин на изчисление в договора.

С оглед извода на настоящия съдебен състав за действителното съдържание на предвидения от страните механизъм за индексация, основателни са твърденията на касатора, че уговорената в договора цена за превоз е следвало да бъде актуализирана с размера на обявената от НСИ годишна инфлация за 2008г., 2009г. и за 2010г. Неоснователни обаче са доводите му, че на основание чл. 5, ал. 3, т. 1 от договора при заплащането на възнаграждение за извършения от него през 2011г. превоз по автобусна линия № 54 следва да бъде съобразен и ръстът на инфлацията за 2007г. В случая договорът е сключен в края на месец октомври 2007г., като при предлагането на цената от изпълнителя и определянето му за спечелил конкурса е можело да се съобразят икономическите условия през 2007г., включително инфлационните процеси. Поради това не може да се приеме, че уговорената от страните цена по чл.5, ал.1 от договора важи само до края на 2007г. Такова тълкуване противоречи на изразената обща воля на страните цената да се актуализира ежегодно при съобразяване на промените в икономическите условия за цялата предходна година от изпълнението на договора. Поради това се налага изводът, че от сключването на договора до края на 2008г. ответникът е бил задължен да заплаща на ищеца възнаграждение по първоначална цена от 2,88 лв., без ДДС, съответно цената е подлежала на индексиране съобразно размера на инфлацията за предходната година само през следващите 2009г. до 2011г. Изчислена по този начин, съобразно данните от заключението на вещото лице дължимата цена за км. пробег за 2011г. е била в размер на 3,27 лв., без ДДС или 3,93 лв., с ДДС. С оглед тази цена и доказания годишен пробег по линията - 258 883,79 км. ответникът дължи на ищеца сумата от 1017413 лв., с ДДС, от която е погасил чрез плащане 895 737,91 лв. или неизплатената част възлиза на 121 676, 91 лв., с ДДС. За разликата над посочената сума до пълния предявен размер от 243 314,70 лв. искът по чл.79 ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен.

Не следва да се обсъжда направеното възражение за погасяване по давност на вземането, доколкото ответникът не е въвел с отговора на касационната жалба оплаквания срещу направения от въззивния съд извод за неоснователност на това възражение.

С оглед извода за частична основателност на жалбата по отношение на главния иск, същата се явява частично основателна и по отношение на акцесорния иск за мораторна лихва. Видно от чл.3 от договор № РД-56-1080/24.10.2007 година за обществен превоз на пътници по автобусна линия №54 от транспортната схема на С заплащането на извършената работа е трябвало да става ежемесечно като 30% от сумите за всеки месец, определени в рамките на разчетеното в договора за всеки месец, се заплащат авансово за текущия месец, а впоследствие, до 20 число на следващия месец, се извършва изравняване. Предвид това е налице хипотезата на чл. 84 ал.1 от ЗЗД и Столична община е изпаднала в забава за задължението си с изтичането на срока за плащане на всяка месечна вноска. Съответно в случая изискуемостта на най – старото задължение за заплащане на месечно превозно възнаграждение за м. януари 2011г. е настъпила на 21.02.2011г., както правилно е приел въззивният съд. Законната лихва върху неизплатената част от индексираната главница, дължима върху отделните вземания за всеки месец на 2011г., считано от 21 число на следващия месец до датата на предявяване на иска -19.02.2014г., определена от съда на основание чл.162 от ГПК, възлиза на следните суми: 3192,19 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. януари 2011г. /10370,81 лева, с ДДС/ за периода от 21.02.2011г. до 19.02.2014г., 2843,85 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. февруари 2011г. /9483,08 лева, с ДДС/ за периода от 21.03.2011г. до 19.02.2014г.; 3103,09 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. март 2011г. /10659,32 лева, с ДДС/ за периода от 21.04.2011г. до 19.02.2014г.; 2801,56 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. април 2011г. /9913 лева, с ДДС/ за периода от 21.05.2011г. до 19.02.2014г.; 2815,14 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. май 2011г. /10281,10 лева, с ДДС/ за периода от 21.06.2011г. до 19.02.2014г.; 2746,92 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м.юни 2011г. /10353,04 лева, с ДДС/ за периода от 21.07.2011г. до 19.02.2014г.; 2664,10 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. юли 2011г. /10383,81 лева, с ДДС/ за периода от 21.08.2011г. до 19.02.2014г.; 2623,34 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. август 2011г. /10586,58 лева, с ДДС/ за периода от 21.09.2011г. до 19.02.2014г.; 2445,04 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. септември 2011г. /10217,35 лева, с ДДС/ за периода от 21.10.2011г. до 19.02.2014г.; 2392,54 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. октомври 2011г. /10379,38 лева, с ДДС/ за периода от 21.11.2011г. до 19.02.2014г. .; 2269,01 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. ноември 2011г. /10221,17 лева, с ДДС/ за периода от 21.12.2011г. до 19.02.2014г.; 2281,29 лева - законна лихва за забава на неизплатената част от възнаграждението за м. декември 2011г. /10700,66 лева, с ДДС/ за периода от 21.01.2012г. до 19.02.2014г. Общият размер на обезщетението за забава на неизплатената част от индексираното месечно възнаграждение по договора за превоз, за периода от 21.02.2011г. до 19.02.2014г., определен съгласно чл.162 от ГПК с помощта на електронен калкулатор на законна лихва, възлиза на 32 178,07 лева.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл.293 ал.1 от ГПК като неправилно в частите, с които предявените искове са отхвърлени – главният за разликата от 33 551,33 лева до сумата от 121 676, 91 лв., а акцесорният – за разликата от 8719,78 лв. до 32 178,07 лв., както и в частта, с която на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение над сумата от 8155,57 лв. и доколкото не се налага извършване на нови процесуални действия, следва да бъде постановено друго решение за уважаване на исковете до размера на тези суми. В останалите му отхвърлителни части и за присъденото юрисконсултско възнаграждение на ответника до сумата от 8155,57 лв. решението трябва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора сумата 10 655,98 лв. - направени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанции, съразмерно на уважената част от исковете, наред с присъдените от въззивния съд, а също и сумата 2 243,80 лв., разноски за държавна такса в касационното производство, съразмерно на уважената част от жалбата. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 178,74 лева, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №1701 от 05.08.2016г. по т.д. №5095/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта, с която след отмяна на решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място], срещу С иск по чл.79 ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 33 551,33 лв. до размера от 121 676, 91 лв., и в частта, с която е потвърдено решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 8719,78 лв. до размера от 32 178,07 лв. и в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на Столична община разноски за първата и въззивната инстанция над размера от 8155,57 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА с адрес [населено място], [улица], да заплати на [фирма], Е. със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], наред с присъдените с въззивното решение суми, на правно основание чл.79 ал.1 предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл.17 от Закона за автомобилните превози, сумата от 82 125,58 лв. / осемдесет и две хиляди сто двадесет и пет лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща незаплатена част от превозното възнаграждение (цена) по чл.5, ал.1, във връзка с ал.3, т.1 от договор №РД-56-1080/24.10.2007г., актуализирано с размера на инфлацията, дължимо за изпълнение на обществен превоз на пътници по градска автобусна линия №54 от транспортната схема на С през 2011г., ведно със законната лихва върху тази сума от 19.02.2014г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 23 458,29 лв. /двадесет и три хиляди четиристотин петдесет и осем лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща обезщетение в размер на законната лихва върху дължимото превозно възнаграждение за 2011г. в общ размер от 121 676,91 лв., считано от 21.02.2011г. и от 21-во число на всеки следващ месец върху всяка месечно дължима част от възнаграждението, до предявяването на иска на 19.02.2014г., както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК направените в производството пред трите инстанции разноски в общ размер на 12 899,78 лв. /дванадесет хиляди осемстотин деветдесет и девет лева и седемдесет и осем стотинки/, съразмерно на уважената част от исковете.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част, с която след частична отмяна на решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място], срещу Са иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за разликата над 121 676, 91 лв. до пълния размер от 243 314,70 лв., както и в частта, с която е потвърдено решение №5633 от 28.07.2015г. по гр.д. №2342/2012г. на Софийския градски съд, I г.о., 17 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 32 178,07 лв. до пълния предявен размер от 75 031,76 лв, представляващ законната лихва върху незаплатената част на месечно дължимите превозни възнаграждения за 2011г., считано от 21.02.2011г. до 19.02.2014г., както и в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на Столична община разноски за първата и въззивната инстанция в размер от 8155,57 лв.

ОСЪЖДА „“ АД, Е. със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на С с адрес [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 178,74 лева /сто седемдесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки/, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.