Могат ли договори за заем, които са елемент от състава на престъплението по чл.252 НК и са сключени в нарушение на ЗДБ отм. и ЗКИ да породят между страните валидно облигационно правоотношение.

чл. 240 ЗЗД чл. 252 НК чл. 26, ал. 1 ЗЗД чл. 2, ал. 5 ЗКИ 
С решение № 171/24.07.2017 г. по гр.дело № 3733/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос:осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК, чрез сключване на договор за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз, обосновават ли нищожността на договора, поради противоречие на закона. Възприето е разрешението, че осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК, чрез сключване на договор за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз обосновават нищожността на договора. Прието е, че изключителните банкови сделки, извършени от лице без лиценз са нищожни на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД във връзка с нарушената забрана в разпоредбата на чл.2,ал.5 ЗКИ.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 192

гр. София 13.12.2017 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 18 септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.д. № 4439 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Т. А. Р., чрез адв.М. Ш. и адв.И. Ш. срещу решение № 963/04.07.2016 г. по в.гр.дело № 1195/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 800/08.03.2016 г. по гр.дело № 11562/2015 г. на Пловдивския районен съд и вместо това е прогласил на основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД за нищожна съдебно спогодба, одобрена с протоколно определение № 16/11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на ПОС, сключена между Т. А. Р. от [населено място] и повереника и адв.Ш. от една страна и К. Т. Б. и защитника му адв.Д. от друга страна, с която К. Т. Б. се задължава да заплати на Т. А. Р. сумата 15 000 лв. за срок от осемнадесет месеца, считано от 11.02.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5 400 лв., считано от 19.07.2005 г. и законната лихва върху сумата от 9 600 лв., считано от 29.06.2007 г. до окончателното изплащане, поради липса на основание – задължение за обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване и ответницата е осъдена да заплати на ищеца направените разноски в размер на 600 лв. за първоинстанционното производство, и сумата 302 лв. разноски за въззивното производство.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Неправилно според жалбоподателката въззивният съд е приел, че в случая не са причинени вреди, подлежащи на обезщетяване, тъй като се касае за договорни отношения между страните – предоставяне на кредит от ищеца на ответницата, като заплатените лихви са елемент от договорките между страните и не е налице деликт. Сочи, че в случая причинените вреди, произтичат от незаконно определените лихви, платени от жалбоподателката и са пряка и непосредствена последица от престъплението по чл.252,ал.2 НК, за което ищецът Б. е бил осъден. Поддържа, че с извършване на незаконна банкова дейност се засягат не само обществените отношения, свързани с паричната и кредитна система, но и интересите на кредитополучателите, че според практиката на ВКС – наказателна колегия, за да се охрани интересите на масовите вложители и кредитополучатели законодателят е поставил банковата дейност под разрешителен/лицензионен/ режим, чието неспазване е наказуемо по чл.252 НК. Жалбоподателката поддържа също, че въззивният съд не е отчел факта, че ищецът е осъден за незаконна банкова дейност и сключените от него множество договори за заем са средство за извършване на престъплението и предмет на разследването, че в нарушение на практиката на ВКС съдът не е взел под внимание, че по своите характеристики тези договори представляват банкови сделки, че те не могат да се разглеждат като нормална и законосъобразна облигационна връзка между страните извън контекста на извършеното от ищеца престъпление. Сочи се, че незаконосъобразно съдът е разгледал сключените сделки изолирано сами по себе си, като законни такива по чл.240 ЗЗД, а не като система и елемент от законоопределен фактически състав от престъплението по чл.252 НК.

Жалбоподателката сочи, че не са налице законосъобразни облигационни отношения между страните, тъй като тези договори за заем са елемент от състава на престъплението по чл.252, ал.2 НК, за което ищецът е осъден, че необосновано и незаконосъобразно въззивният съд е приел, че отговорността на ищеца е договорна, а не деликтна. Поддържа, че е претърпяла вреди не от договорни отношения, а от незаконно извършена от ищеца банкова дейност, чрез сключване на договори, при които едностранно и незаконосъобразно Б. е определял и получавал огромни лихви. Поддържа също, че когато се касае за извършено престъпление - незаконна банкова дейност, при която извършителят К. Б. сключва системно сделки в нарушение на закона, като едностранно и незаконосъобразно определя лихви в големи размери, надхвърлящи многократно законоустановените, включва тези лихви в размера на главницата и се стига до заплащане на лихви върху лихви, то по този начин безспорно се нарушава общото задължение, произтичащо от закона да не се вреди другиму и отговорността е деликтна. Счита за безспорно установено, че в случая е претърпяла вреди, които са в пряка и непосредствена последица от извършеното от ищеца престъпление по чл.252,ал.2 НК и сключената между страните съдебна спогодба не е лишена от основание и не е нищожна. Искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което предявеният иск се отхвърли като неоснователен.

Ответникът по касационната жалба К. Т. Б., чрез адв.И. Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Поддържа, че е правилен извода на въззивния съд, че в случая се касае за договорни отношения между страните и не е налице деликт. Сочи, че дори и се приеме, че са налице сключени договори в нарушение на императивни норми по силата на действащото гражданско законодателство това не би довело до възникване на деликтна отговорност между страните по договора. Поддържа, че сключената между страните съдебна спогодба в хода на наказателното производство е нищожна, поради липса на основание – не е налице задължение да обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване, че към датата на сключване на съдебната спогодба за ищеца не е съществувала причина за поемане на задължение за плащане на процесните суми. Поддържа също, че е извършил престъпление по чл.252,ал.2,пр.2 НК, че съставът на това престъпление не включва в себе си причиняване вреди на другиму. Според ответника по жалбата, поради наличие на договорни отношения между страните евентуалните претенции между тях, свързани с клаузи на договорите са предмет на договорна, а не на деликтна отговорност. Сочи, че е недопустимо и в разрез с правните норми и принципи е да бъде принуден да заплаща два пъти едно и също, но на два различни субекта, като вместо да бъде изпълнена целта на закона – да се обезщети този, който е претърпял вреда, вследствие на престъплението и да не се допусне обогатяване на нарушилия закона, благодарение на престъпната му дейност, се стига до наказване на извършилия деянието по начин, непознат на наказателно-правната система – чрез връщане на полученото вследствие на реализираната престъпна дейност в двоен размер – веднъж в полза на държавата и втори път в полза на пострадалата.

С определение № 451/20.04.2017 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК по правни въпрос могат ли договори за заем, които са елемент от състава на престъплението по чл.252 НК и са сключени в нарушение на ЗДБ отм. и ЗКИ да породят между страните валидно облигационно правоотношение.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск от К. Т. Б. е по чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД.

Посочил е, че съдебната спогодба е договор, който може да бъде атакуван като нищожен на всички посочени в материалния закон основания. Прието е, че спогодбата по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС е сключена на основание чл. 45 ЗЗД, че съдебният състав е приел, че от деянието, за което е признат за виновен Б., са настъпили вредни последици за Т. Р.. Прието е също, че основанието на процесната спогодба се осланя на настъпилите вреди и задължението за обезщетяването им, чрез което се цели да се разреши правният спор между страните, произтичащ от правопораждащия юридически факт.

Съдът е приел, че основният спорен правен въпрос е в случая от конкретното деяние, за което е признат за виновен ищецът по чл. 252, ал. 2, предл. 2 във вр. с ал. 1 НК, настъпили ли са вреди, като пряка и непосредствена последица.

Прието е, че обвинението, което е повдигнато на К. Б. и, за което е признат за виновен със сключеното по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС споразумение, е за престъпление против паричната и кредитната система, за това, че през периода 06.04.2005 г. до 20.02.2009 г. в [населено място], К. Б. като физическо лице, без съответното разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставял парични кредити (заеми) на физически лица срещу получаване на лихва. Едно от тези лица, на които е предоставяне паричен кредит, е ответницата Т. Р.. Ищецът е признат за виновен за това, че на 19.07.2005 г. е предоставил кредит в размер на 5 000 лв. на Т. Р. с месечна лихва 225 лв. за 24 месеца, като размерът на сумата, изплатена като лихви, е 5400 лв., обезпечен с нотариален акт за договорна ипотека № 40, т. 4, рег. № 6337, нот. д. № 599 от 19.07.2005 г. и за това, че на 29.06.2007 г. е предоставил кредит в размер на 20 000 лв. на Т. Р. с лихва 9 600 лв. за 12 месеца, като размерът на сумата, изплатена като лихви е 9 600 лв., обезпечен с нотариален акт за договорна ипотека № 41, т. 4, рег. № 5738, нот. д. № 624 от 29.06.2007 г. Приел е, че изплатените лихви от Т. Р. произтичат не от упражняваната без разрешение по занятие банкова дейност, а от договорните правоотношения между страните. Посочил е, че в обвинението, за което е признат за виновен ищецът изрично е отбелязано, че лихвите са плащани въз основа на представен кредит.

Възприета е съдебната практика, според която не е възможно кумулирането на договорна и деликтна отговорност. Наличието на облигационно отношение и конкретни юридически факти почиващи на него, изключват възможността претендираното обезщетение да е въз основа на общото правило да не се вреди другиму. Приел е, че ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задължения по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна, са следствие договорното правоотношение. Когато увреждането не е резултат от неосъществяване на очакван резултат по едно съществуващо облигационно отношение, а от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Прието е, че при т. нар. договорна отговорност и при деликтната, основанието за търсене на обезщетение за вреди е все неизпълнение на съществуващ дълг, че увреденият не може сам да избира основанието, че то се определя от материалния закон, който се съотнася към конкретните юридически факти.

Въззивният съд е приел за установено въз основа на приетото по делото н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС, че отношенията между страните са на основание договорна връзка. Прието е също, че правопораждащият юридически факт, довел до заплащането на лихвите, представляващи неправомерни доходи и отнети в полза на държавата, е договорното правоотношение между страните по настоящото производство - сключените два договора за заем. С оглед на това е формиран извод, че е изключено приложението на деликтната отговорност. Посочил е, че престъплението по чл. 252, ал. 2, предл. 2 във вр. с ал. 1 НК е формално, че то засяга обществените отношения досежно паричната и кредитната система в държавата, като поначало лихвите са присъщ елемент на кредитирането, тъй като представляват цената на предоставените парични средства и не могат да се квалифицират като вреда за кредитополучателя. Преценени са за основателни доводите изложени във въззивната жалба на ищеца, че заплащането на лихви по договорите за заем /кредит/ между осъдения и Т. Р. е на основание договорните им правоотношения, поради което липсва деликт в случая. Прието е, че изключването на състава по чл. 45 ЗЗД от отношенията между страните налага извода, че от извършените деяния, за които със сключеното споразумение е признат за виновен К. Б. не са последвали вреди и по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС не са били налице предпоставките за наличието на фигурата на пострадало лице. С оглед извода за липса на задължение за обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване съдът е приел, че твърденията на ищеца за липса на основание на процесната спогодба са основателни. Формирал е извод, че поради липсата на фактическия състав на деликтната отговорност, изключена от договорната връзка между страните, сключената съдебна спогодба е лишена от основната си типична цел, а именно да преодолее правния спор между страните въз основа на взаимните отстъпки между тях. Прието е, че липсва основоположната цел на сделката, тъй като липсата на вредни последици опорочава основанието й.

По правния въпрос:

По правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК междувременно е формирана практика на ВКС. С решение № 171/24.07.2017 г. по гр.дело № 3733/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос:осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК, чрез сключване на договор за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз, обосновават ли нищожността на договора, поради противоречие на закона. Възприето е разрешението, че осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК, чрез сключване на договор за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз обосновават нищожността на договора. Прието е, че изключителните банкови сделки, извършени от лице без лиценз са нищожни на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД във връзка с нарушената забрана в разпоредбата на чл.2,ал.5 ЗКИ.

Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС по поставения правен въпрос.

Като взема предвид цитираната практика на ВКС съдът намира, че отговорът на поставения правен въпрос е: договори за заем, които са елемент от състава на престъплението по чл.252 НК и са сключени в нарушение на разпоредбите на чл. 1,ал.4,т.1 от Закона за банките отм. и чл.2,ал.5 от Закона за кредитните институции са нищожни на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД – поради противоречие със закона и не пораждат валидно облигационно правоотношение между страните.

По основателността на касационната жалба:

Като взема предвид разрешението на поставения правен въпрос съдът намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и като краен резултат неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон – основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Неправилен е извода на въззивния съд, че отношенията между ищеца и ответницата са на основание договорна връзка, че правопораждащият факт, довел до заплащането на лихвите, представляващи неправомерни доходи и отнети в полза на държавата е договорно отношение между страните – сключените договори за заем, че поради това е изключено приложението на деликтната отговорност. Неправилен е и извода, че поради липсата на фактическия състав на деликтната отговорност, изключена от договорната връзка между страните сключената съдебна спогодба е лишена от основната цел да преодолее правния спор между страните, въз основа на взаимните отстъпки между тях, че липсва основоположната цел на сделката, тъй като липсата на вредни последици опорочава основанието й, че сключената съдебна спогодба е нищожна, поради липса на основание. Обжалваното решение, с което е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен предявения иск за прогласяване нищожност на основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД на съдебна спогодба, одобрена с протоколно определение № 16/11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на ПОС, сключена между Т. А. Р. и К. Т. Б. следва да се отмени. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция.

От приложеното нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд се установява, че срещу ищеца К. Б. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 252, ал. 2, предложение 2 във връзка с ал. 1 НК – за извършване по занятие на банкови сделки без съответно разрешение, като е предоставял парични кредити/заеми/ на физически лица срещу получаване на лихва, за която дейност се изисква такова разрешение съгласно чл.1,ал.1 и ал.4,т.1 от Закона за банките/отм.Д.в.бр.59/21.07.2006 г. в сила от 01.01.2017 г./ , след 01.01.2007 г. – чл.2,ал.1 и ал.5 от Закона за кредитните институции и от дейността си е получил значителни неправомерни доходи. На 10.02.2014 г. по наказателното делото е постъпила молба от Т. Р. за конституирането й като частен обвинител и граждански ищец. С молбата ответницата Р. – сега жалбоподател е предявила срещу подсъдимия К. Б. граждански иск за сумата 97 000 лв., съответно при условията на евентуалност за 15 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от престъплението, ведно със законна лихва от датата на деликта до окончателното й плащане. В открито съдебно заседание на 11.02.2014 г. ответницата е заявила, че редуцира главната си гражданската претенция до сумата от 15 000 лв. обезщетение за претърпени имуществени вредипредставляващи заплатените лихви по сключените договори за заем, претърпени от престъплението по чл.252,ал.2 ГПК. Гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, а ответницата е конституирана от съда като граждански ищец и частен обвинител.

В същото съдебно заседание – 11.02.2014 г. между страните е постигната съдебна спогодба по гражданския иск, с която ищецът се е задължил да заплати на ответницата сумата 15 000 лв., обезщетение за имуществени вреди за срок от осемнадесет месеца, считано от деня на заседанието, ведно със законна лихва върху сумата 5 400 лв. от 19.07.2005 г. до окончателното плащане и законна лихва върху сумата 9 600 лв. от 29.06.2007 г. до окончателното плащане. Спогодителният протокол е подписан от страните и техните защитници и повереници, и от съдебния състав. С определение спогодбата е одобрена и производството по н.о.х.д. № 19/2014 г. по описа на ПОС е прекратено в гражданската му част.

В съдебното заседание на 11.02.2014 г. е одобрено споразумение, с което подсъдимият К. Б. е признат за виновен за извършено престъпление по чл.252,ал.2,пр.2, вр.ал.1 НК, а именно през периода 06.04.2005 г. – 20.02.2009 г. в [населено място], като физическо лице, без съответно разрешение, е извършвал по занятие банкови сделки, като е предоставял парични кредити (заеми) на физически лица срещу предоставяне на лихва. Едно от физическите лица е ответницата Т. А. Р.. На 19.07.2005 г. ищецът е предоставил кредит в размер 5 000 лв. на Т. Р. с месечна лихва 225 лв. за срок от 24 месеца, като размерът на лихвата е 5 400 лв., а на 29.06.2007г. е предоставил втори кредит на Т. Р. в размер 20 000 лв. с месечна лихва 600 лв. за срок от 12 месеца, като размерът на лихвата е 9 600 лв. Общият размер на предоставените на всички физически лица кредити е 97 500 лв., а получените лихви са в размер 30 000 лв. и последните съставляват значителни неправомерни доходи. Със споразумението на ищеца е определено наказание при условията на чл.55,ал.1,т.1 НК две години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4500 лв. и на основание чл.66,ал.1 НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от четири години, считано от влизане на определението на съда.

С определение на Пловдивския окръжен съд от същата дата - 11.02.2014 г. на основание чл. 53, ал. 2, б. „б”, предложение 2 НК К. Б. е осъден да заплати в полза на държавата придобития от него чрез престъплението значителен неправомерен доход в размер 30 000 лв. С определение № 176 от 13.05.2014 г. по ч. н. д. № 102/2014 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено определението на Пловдивския окръжен съд, постановено на основание чл.53, ал.2, б. „б”, предложение 2 НК. С решение № 322 от 29.09.2014 г. по к. д. № 932/2014 г. на ВКС, II н. о. е оставено без уважение искането на ищеца за възобновяване на производство досежно отнетата в полза на държавата сума. С цитираното решение е прието, че поначало лихвите са присъщ елемент на кредитирането, тъй като представляват цената на предоставените парични средства и не могат да се квалифицират като вреда за кредитополучателя, както и, че обстоятелството, че е сключена съдебна спогодба с Т. Р., по силата на която ищецът се е задължил да й възстанови сумата 15000 лв.-лихвите по предоставените й кредити е неотносимо към въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК. С решението е прието също, че реализираните от подсъдимия неправомерни доходи от престъпната му дейност по системно извършване на банкови сделки не подлежат на връщане или възстановяване и правилно са отнети в полза на държавата.

От правна страна съдът намира за установено следното:

Съдебната спогодба е смесен институт като фактически състав и правни последици. Уреден е от нормите на ЗЗД и ГПК.

Съгласно чл.365, ал.1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Според ал.2-ра с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. Съдебната спогодба е двустранен договор, с който страните по висящо пред съда гражданско дело, чрез взаимни отстъпки прекратяват изцяло или отчасти правния спор, предмет на делото. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Целта на съдебната спогодба е да се внесе определеност и яснота в отношенията на спорещите, като се сложи край на правния спор. За постигането й спорещите се съгласяват да считат помежду си, че правното положение е такова каквото го прогласява съдебната спогодба. Поради това съдебната спогодба включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респ. за частично поемане на несъществуващо задължение. Спрямо действителното правно положение съдебната спогодба може да се яви като правопроменящ факт. Материалноправните последици на съдебната спогодба произтичат от целта й. Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява съдебната спогодба, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване – правоустановяващо действие. Освен това договарящите страни се задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното със съдебната спогодба правно положение – регулиращо действие. А когато договорно установеното със съдебната спогодба правно положение се отклонява от действителното правно положение съдебната спогодба го променя съобразно своето съдържание.

Освен елементите на извънсъдебната спогодба фактическият състав на съдебната спогодба включва и елементите: 1. договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол, подписан и от страните, освен от председателя и съдебния секретар. Формата, предписана в чл.234, ал.1 ГПК е условие за валидност на съдебната спогодба, 2. съдебната спогодба да бъде одобрена от съда, а именно съдът да провери съответствието й със закона и с добрите нрави. Определението на съда, с което се потвърждава съдебната спогодба е охранителен акт, който се издава по обща молба на страните, 3. изрично или мълчаливо съдържащо се в съдебната спогодба искане да се прекрати делото, като безпредметно, поради договорното уреждане на правния спор.

Съгласно чл.234, ал.3 ГПК съдебната спогодба има значение на влязло в сила решение. С оглед на този текст се налага извода, че към материалноправните последици, които съдебната спогодба има в качеството на гражданскоправна сделка се прибавят и държавноправните последици – сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба произтича от целта й – да се разреши правният спор. Съдебната спогодба слага край на делото – тя десезира съда, тъй като разрешава спора със сила на пресъдено нещо. Когато въз основа на съдебната спогодба съдът прекратява делото той обявява вече настъпилото приключване на процеса, а не го предизвиква.

При съдебната спогодба се напластяват три акта – договор за спогодба, определението, с което тя се утвърждава и определението, с което делото се прекратява. Всеки от тези актове е с различно естество и способите за атакуването им при порочност са различни.

Независимо от обстоятелството, че съдебната спогодба се одобрява от съда тя запазва качеството си на договор и не се превръща в съдебен акт. С оглед на това тя не може да се обжалва пред по-горен съд, не подлежи на тълкуване по реда на чл.251 ГПК, нито на допълване по чл.250 ГПК. Спогодбата е подчинена на режима на договорите и когато договорът за съдебна спогодба е опорочен порочността следва да се разкрие по исков ред, както когато съдебната спогодба е нищожна, така и когато е унищожаема.

Определението на съда за утвърждаване на спогодбата е подчинено на режима на охранителните актове и не може да бъде обжалвано. Определението за прекратяване на делото въз основа на съдебна спогодба е подчинено на режима на определенията, които слагат край на производството и подлежи на обжалване пред по-горен съд.

Както се посочи съдебната спогодба е договор, подчинена е на режима на договорите и може да бъде атакувана като нищожна с установителен иск за прогласяване нищожността на посочените основания в чл.26 ЗЗД, включително и за прогласяване на нищожност, поради липса на основание. С оглед на посочените съображения се налага извода, че предявеният иск е допустим.

По основателността на иска:

Основание на сделката е типичната непосредствена цел, която се преследва с предоставянето на имуществената облага, желаният с нея правен резултат. С оглед на това дали условие за действителността на сделката е тя да има основание или не сделките са каузални – с основание и абстрактни. Липсата на основание при каузалните сделки води до нищожност на основание чл.26,ал.2, пр.4 ЗЗД.

Както вече се отбеляза спогодбата е договор, по силата на който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор като си правят взаимни отстъпки – чл.365,ал.1 ЗЗД. Целта на спогодбата - прекратяване или предотвратяване на спор е съществен елемент на договора, без който последният не би могъл да се определи и да съществува като такъв. Основанието на спогодбата, като сделка в смисъл на желан правен резултат е разрешаването на съществуващ или бъдещ спор. Спогодбата е нищожна на основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД при липса на основание, когато липсва съществуващ правен спор или възможен спор. Във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение между страните, което е дало повод на правния спор, като видът на правоотношението е различен – вещно, облигационно и др.

Според твърденията в исковата молба сключената спогодба между страните по делото, одобрена от наказателния съд с определение по нохд № 19/2014 г. на ПОС е без основание, тъй като липсва задължение за обезщетяване и вреди, подлежащи на обезщетяване от ищеца К. Б..

Като взема предвид изложеното съдът намира, че между страните по делото е възникнал спор относно наличие на предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране гражданската отговорност на К. Б. за причинени на Т. Р. имуществени вреди от престъплението, за което ищецът Б. е предаден на съд и за размера на обезщетението, което не е изплатено. Доказателство за това е обстоятелството, че по нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, по което К. Б. е предаден на съд за престъпление по чл.252,ал.2,пр.2 НК, вр.ал.1 НК за извършване по занятие на банкови сделки, без разрешение и от дейността са получени значителни неправомерни доходи Т. Р. е предявила граждански иск. С последния е поискала присъждане на обезщетение за претърпени от престъплението имуществени вреди в размер на сумата 15 000 лв., представляващи изплатената лихва по сключени договори за кредит /заем/ с ищеца от м.07.2005 г. и от м.юни 2007 г., които договори са включени състава на престъплението по чл.252,ал.2 НК. Искът е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес.

По предявения граждански иск страните – Т. Р. – ищца и подсъдимия К. Б. са постигнали съдебна спогодба, според която Б. е поел задължението да заплати на Р. сумата 15 000 лв. обезщетение за имуществени вреди в срок от 18 месеца, считано от 11.02.2014 г./деня на съдебното заседание/ заедно със законната лихва върху сумата 5400 лв., считано от 19.07.2005 г. и законната лихва върху сумата 9600 лв., считано от 29.06.2007 г. до окончателното изплащане. Спогодбата е одобрена от съда по нохд № 19/2014 г. в съдебно заседание на 11.02.2014 г. с определение и производството по делото в гражданската му част е прекратено. Сключената съдебна спогодба има правоустановяващо действие - страните по нея взаимно са се задължили да считат, че правното положение между тях е такова каквото го прогласява спогодбата, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване. А приетото правно положение е за наличие на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за ангажиране гражданската отговорност на К. Б. за причинените на ответницата Р. имуществени вреди от престъплението, за което е предаден на съд по чл.252,ал.2,пр.2 НК, вр.ал.1 НК и за размера на дължимото обезщетение. Със спогодбата страните са приели, че Б. е причинил имуществени вреди с извършеното от него престъпление на Т. Р., че тези вреди са в причинна връзка с извършеното престъпление и че сумата, която ще ги обезщети е 15000 лв.

Независимо, че съставът на престъплението по чл.252,ал.2,пр.2 НК, за което Б. е признат за виновен и му е наложено наказание не включва увреждането/вреда за другиму/, като съставомерен признак съдът преценява, че от същото престъпление са причинени имуществени вреди на Т. Р.. За последната като кредитополучател изплатената лихва по двата договора за кредит/заем/ представлява вреда, тъй като е елемент от сделки, забранени от закона. Освен това с оглед отговора на поставения правен въпрос съдът намира, че сключените от Р. договори за кредит/заем/, включени в състава на престъплението по чл.252, ал.2 НК, извършено от Б. са нищожни, поради противоречие на закона – на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на разрешение /лицензия/ – чл.1,ал.4,т.1 от ЗБ отм. и чл. 2,ал.5,т.1 от ЗКИ. Поради това тези договори за кредит/заем/ не са породили валидно договорно правоотношение между Р. и Б..

Престъплението по чл.252 НК има обект на защита обществените отношения свързани с нормалното функциониране на банковата система в страната, като престъплението по ал.1-ва на чл.252 НК е формално, за разлика от това по чл.252,ал.2 НК. Лихвите обаче не са присъщ елемент на кредитирането, тъй като се касае, както вече се отбеляза за сделка, сключена от физическо лице в нарушение на императивни разпоредби на закона – т.е. за нищожна сделка на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД и тази дейност представлява престъпление по чл.252 НК. Лихвите в този случай – на извършено престъпление по чл.252, както по ал.1-ва, така и по ал.2,пр.2 НК представляват вреда за кредитополучателя.

Изложените съображения налагат извода, че в настоящия случай е възникнал правен спор между К. Б. и Т. Р., по който е постигната съдебна спогодба, одобрена с определение по нохд № 19/2014 г. Правният спор касае елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за ангажиране гражданската отговорност на Б. за причинени имуществени вреди на Р. от престъплението, за което е признат за виновен и е осъден по чл.252,ал.2,пр.2 НК и тези елементи са установени по настоящото дело. Следователно не се установи сключената съдебна спогодба, одобрена от съда по нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд да е без основание. Освен това съгласно чл.26,ал.2 ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното. Ищецът не обори посочената законоустановена презумпция, а тежестта на доказване е негова.

Неоснователни са доводите на ответника по касационната жалба, че е недопустимо и в разрез с правните норми и принципи да заплаща два пъти едно и също, но на два различни субекта, като вместо да се изпълни целта на закона – да се обезщети този който е претърпял вреда, вследствие на престъплението и да не се допусне обогатяване на нарушилия закона благодареине на престъпната му дейност се стига до наказване на извършилия деянието по начин непознат за наказателно-правната система – чрез връщане на полученото вследствие на реализираната престъпна дейност в двоен размер – веднъж в полза на държавата и втори път в полза на пострадалата. Ответникът по жалбата има предвид постановеното определение от 11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е осъден на основание чл.53,ал.2,б.”б”, пр.2 НК да заплати в полза на държавата сумата 30 000 лв., представляващи придобитият от него вследствие на престъплението му по чл.252,ал.2,пр.2 НК значителен неправомерен доход. С определението е наложена имуществена санкция на ищеца Б. на друго основание. Освен това същото определение не е задължително за настоящия съд, тъй като съгласно чл. 300ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието само относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожност, поради липса на основание на съдебна спогодба, сключена между ищеца и ответницата и одобрена с определение от 11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд е неоснователен и следва да се отхвърли. Въззивното решение, с което е прието обратното следва да се отмени изцяло.

С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателката Т. Р. следва да се присъди сумата 930 лв. разноски по делото за първа и касационна инстанция, включващи адвокатско възнаграждение и държавни такси, и за заплащането на които са представени доказателства.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя изцяло въззивно решение № 963/04.07.2016г., постановенопо в.гр.дело № 1195/2016 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо това постановява

Отхвърля предявения от К. Т. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2 против Т. А. Р. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2,ап.5 иск с правно основание чл.26,ал.2,пр.4 ЗЗД за прогласяване за нищожна, поради липса на основание на съдебна спогодба, одобрена с определение от 11.02.2014 г. по нохд № 19/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с която К. Т. Б. се задължава да заплати на Т. А. Р. сумата 15 000 лв. за срок от осемнадесет месеца, считано от 11.02.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5400 лв., считано от 19.07.2005 г. и законната лихва върху сумата от 9600 лв., считано от 29.06.2007 г. до окончателното изплащане.

Осъжда К. Т. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2 да заплати на Т. А. Р. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2,ап.5 сумата 930 лв., направени разноски за първа и касационна инстанции, включващи заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: