Р Е Ш Е Н И Е

№ 174

гр. София, 19.12.2017 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 417/2017 година

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 409 от 20.06.2017 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 352 от 08.11.2016 г., постановено по т. д. № 578/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 134 от 20.04.2015 г. по т. д. № 7/2015 г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 171 493.88 лв., представляваща обезщетение за пълна липса на товар по сключен договор за превоз, установен с международна товарителница /C./ от 28.11.2014 г., по която изпращач е [фирма], получател - Министерство на труда и социалната сигурност на Турция, придружаващи документи - фактури 2444, 2445, 2446, 2447, Т. карнет № J., ведно със законната лихва от предявяване на иска - 13.01.2015 г., до окончателното плащане и разноски в размер на 9 354.74 лв., и е прекратено производството по делото; Осъдено е [фирма] да заплати на [фирма] и на [фирма] разноски в размер съответно на 11 644.88 лв. и 5 680 лв.; Потвърдено е определение № 753 от 05.07.2016 г., с което по реда на чл.248 ГПК е изменено решението по т. д. № 7/2016 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските като е оставено без уважение искането на [фирма] за осъждане на [фирма] да му заплати деловодни разноски в размер на 4 408 лв.

В касационната жалба на [фирма] - [населено място], се сочат основания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна и за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане и произнасяне по предявените искове. Касаторът поддържа, че въззивният съд недопустимо е преразгледал въпроса за подведомствеността на спора на гражданския съд и мълчаливо е отменил влязлото в сила определение № 1003 от 24.07.2015 г. на Старозагорски окръжен съд, потвърдено с неподлежащото на обжалване определение № 440 от 20.10.2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено без уважение възражение на ответниците за неподведомственост на спора поради наличие на арбитражна клауза. Излага доводи, че влязлото в сила определение, с което е разрешен процесуалния спор относно подведомствеността и е приета за недействителна уговорената арбитражна клауза, е било задължително за първоинстанционния и за въззивният съд и пререшаването на спора чрез проверка на правилността на определението обуславя недопустимост на въззивното решение. Неправилността на решението е обоснована с оплакване за нарушение на материалния закон при формиране на решаващия извод на въззивния съд, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ е неприложима към спорните правоотношения между страните, тъй като не е обнародвана и не е част от вътрешното право на Република България.

Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в писмен отговор от 13.02.2017 г., поддържани от процесуалния му представител в открито съдебно заседание. Претендира разноски.

Ответникът по касация [фирма] - [населено място], не заявява становище по жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :

За да обезсили решението на Старозагорски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция осъдителна част и да прекрати производството по предявените в условията на евентуалност от [фирма] против [фирма] и [фирма] искове за заплащане на сумата 171 493.88 лв., претендирана на основание чл.17, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ като обезщетение за вреди от пълна липса на товар по договор за международен автомобилен превоз от България до Турция, Пловдивски апелативен съд е приел, че между страните съществува валидно арбитражно споразумение, предвиждащо възникналите помежду им спорове във връзка с изпълнението на договора да се разрешават от Арбитражен съд при Съюза на арбитрите в [населено място], което изключва компетентността на сезирания държавен съд да разгледа исковете за обезщетяване на вредите от неизпълнението на договора и води до недопустимост на образуваното исково производство, а съответно и на постановеното от първата инстанция решение по съществото на спора. Въззивният съд е констатирал, че арбитражното споразумение е обективирано в двустранно подписаните заявки за международен транспорт, отправени съответно от [фирма] до „ [фирма] и от [фирма] до [фирма], и че с отговорите на исковата молба ответниците са направили възражения по чл.8, ал.1 ЗМТА и са поискали прекратяване на делото.

При произнасянето относно допустимостта на исковото производство въззивният съд е преценил, че не е обвързан от постановеното от първоинстанционния съд определение № 1003 от 24.07.2015 г., потвърдено с неподлежащо на обжалване определение от друг състав на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено без уважение възражението на ответниците за наличие на арбитражно споразумение. Решаващият състав на апелативния съд е изразил несъгласие с изводите в определенията, че съдържащата се в заявките за превоз арбитражна клауза е недействителна на основание чл.41, т.1 от Конвенцията /C./, тъй като в нея не е вписано условието по чл.33 от Конвенцията евентуалните спорове във връзка с превозните правоотношения да се разрешават съобразно нейните правила, респ. че не е налице изрично писмено споразумение за отнасяне на споровете до избрания арбитражен съд като условие за валидност на арбитражното споразумение. Изложил е съображения, че Конвенцията C. не е обнародвана съгласно изискването на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ, поради което разпоредбите й не са част от вътрешното право и от тях не могат да се черпят изводи за недействителност на арбитражната клауза. Посочил е, че след като Конвенцията C. не е част от вътрешното право, прилагането й от българския съд би било възможно само в случай на изрично постигнато съгласие от страните по превозния договор да подчинят отношенията помежду си на нейните правила, каквото съгласие в случая няма. В зависимост от преценката за неприложимост на Конвенцията въззивният състав е направил решаващия извод, че валидността на съдържащите се в заявките за превоз арбитражни споразумения не зависи от изпълнение на условието по чл.33 от същата и че „споразуменията не са (и няма как да бъдат) нищожни на твърдяното от ищеца основание чл.41, т.1 от Конвенцията C.”. С мотив, че българското право не съдържа аналогично на предвиденото в чл.33 от Конвенцията условие за валидност на арбитражните споразумения по чл.7 ЗМТА и че не са налице отрицателните предпоставки по чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА, съдът е приел, че възраженията на ответниците по чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА са основателни и предпоставят недопустимост на предявените осъдителни искове и обезсилване на основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК на недопустимото първоинстанционно решение в обжалваната част, с която исковете са уважени до размер на сумата 171 493.88 лв.

Предвид прекратяването на производството по делото въззивният съд е осъдил [фирма] да заплати на ответниците деловодни разноски и е потвърдил обжалваното с частна жалба определение № 753 от 05.07.2016 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на дружеството - ищец за изменение на първоинстанционното решение по реда на чл.248 ГПК с присъждане на разноски по чл.78, ал.1 ГПК.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост във връзка с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд недопустимо е пререшил разрешения с влязло в сила определение спор относно компетентността на държавния съд да разгледа исковете по превозния договор, и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК /ред. ДВ бр.59/2007 г./ в решение № 143 от 12.05.2016 г. по т. д. № 1234/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., при произнасяне по значимия за изхода на делото правен въпрос за приложимост на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ към спорните правоотношения, предмет на делото.

Въззивното решение е допустимо, а доводите в касационната жалба за недопустимост на решението са неоснователни.

Арбитражното споразумение, с което страните по договора постигат предварително съгласие евентуалните спорове помежду им да бъдат отнасяни за разрешаване от избран от тях арбитраж, е процесуална пречка за надлежно упражняване на правото на иск пред държавния съд. В правната теория арбитражното споразумение се дефинира като относителна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът не следи служебно, а съобразява споразумението само ако ответникът се позове на него до изтичане на срока за отговор на исковата молба - чл.8, ал.1 ЗМТА. При своевременно релевирано възражение за наличие на арбитражно споразумение сезираният с иска държавен съд следва да извърши преценка дали споразумението е действително, дали обвързва сраните по спора и дали може да бъде изпълнено /аргумент от чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА/. Когато констатира, че споразумението е действително, че може да бъде изпълнено и че обхваща въведения с иска правен спор, съдът следва да прекрати заведеното пред него дело и да препрати спора за разглеждане на избрания от страните арбитражен орган. В противен случай, ако арбитражното споразумение е недействително, не може да бъде изпълнено или спорът не попада в обхвата му, съдът е компетентен да разгледа иска и да се произнесе с решение по него. За допустимостта на иска съдът следи служебно във всеки момент от развитието на исковия процес. Поради това всеки съд, разглеждащ дело, в хода на което е направено своевременно възражение за наличие на арбитражно споразумение, е компетентен сам да прецени дали арбитражното споразумение предпоставя прекратяване на делото и изпращането му за разглеждане на избрания от страните арбитраж.

В конкретния случай с отговорите на исковата молба ответниците [фирма] и [фирма] са направили възражения за недопустимост на производството по предявените от [фирма] искове, основани на чл.17, ал.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./, поради наличие на арбитражни споразумения. Според твърденията на ответниците, арбитражните споразумения са оформени като самостоятелни уговорки в представените с исковата молба 2 бр. заявки за международен транспорт, предвиждащи породените от или отнасящи се до превозния договор спорове да бъдат разрешавани от Арбитражния съд при Съюза на арбитрите в [населено място] съобразно неговия правилник. В изпълнение на задължението да следи служебно за допустимостта на предявените искове първоинстанционният съд е извършил преценка за действителност на арбитражните споразумения и е достигнал до извод, че исковете не са недопустими, тъй като споразуменията за разглеждане на споровете по превозния договор от арбитражен съд са нищожни на основание чл.41, ал.1 от Конвенцията C. поради противоречие с чл.33, допускащ уговаряне на арбитражна клауза в договор за международен автомобилен превоз на стоки при условие, че клаузата предвижда приложение на Конвенцията от арбитражния съд. Определението, с което е оставено без уважение възражението на ответниците за наличие на арбитражно споразумение, е потвърдено по реда на инстанционния контрол от въззивния съд, който е приел, че страните по спора не са обвързани от валидно арибтражно споразумение поради неспазване на изискуемата от закона писмена форма за действителност и че исковете не са недопустими. Извършената предварителна преценка за допустимост на исковете не е лишила въззивния съд, пред който впоследствие е пренесен спора за дължимост на претендираното обезщетение за вреди от неизпълнение на превозния договор, да провери дали съществуват процесуалните предпоставки за допустимост на исковия процес - аргумент от чл.269 ГПК. Проверката за допустимост на исковете включва и преценка на релевираните в срока за отговор на исковата молба възражения за наличие на арбитражно споразумение. При осъществяването на тази преценка въззивният съд не е бил обвързан от изводите в по-рано постановените по този въпрос определения, в които е прието, че арбитражните споразумения не са нищожни и че исковете са допустими.

Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че като е пререшил процесуалния спор за валидност на арбитражните споразумения и за допустимост на исковете, Пловдивски апелативен съд не е постановил недопустимо решение.

Правният въпрос, по повод на който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, е бил предмет на обсъждане в решение № 143/12.05.2016 г. по т. д. № 1234/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. С решението е формирана задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК /ред. ДВ бр.59/2007 г./, според която : Независимо от липсата на обнародване на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (C.), каквото изискване се съдържа в разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, компетентният български съд е длъжен да приложи съдържащите се в Конвенцията норми, влезли в сила съгласно предвидените в нея условия, съобразявайки, че като специална уредба тези норми имат приоритетно действие спрямо нормите на вътрешното право; При наличие на условията, посочени в чл.1, § 1 от Конвенцията (сключен договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така, както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна) се прилага за уреждане на отношенията между страните по превозния договор и е източник на правно уреждане на договора за международен автомобилен превоз на стоки; Като международноправен източник на правни норми Конвенцията C. е влязла в сила за Република България съгласно предвидените в чл.43, § 2 от същата условия (с изтичане на деветдесетия ден след депозиране на документа за ратификация, след като пет държави вече са били депозирали документа си за ратификация или присъединяване), поради което следва да намери приложение към възникнали правоотношения по договор за автомобилен превоз на стоки с международен елемент.

Задължителната практика в решението по т. д. № 1234/2014 г. се споделя от настоящият състав на ВКС и от нея произтича отговора на значимия за изхода на конкретното дело правен въпрос, а именно - че независимо от липсата на обнародване в „Държавен вестник”, Конвенцията C. е влязла в сила за Република България след изпълнение на предвидените в чл.43, § 2 условия и е международноправен източник за уреждане на спорното правоотношение между страните, което според твърденията в исковата молба е породено от сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки от територията на Република България до територията на Република Турция.

Въззивното решение противоречи на посочената задължителна практика, което е обусловило допускането му до касационно обжалване, и е неправилно.

С исковата молба ищецът - касатор [фирма] е предявил срещу [фирма] и [фирма] евентуално съединени осъдителни искове за заплащане на обезщетение за вреди от пълна липса на товар, предаден на територията на Република България за извършване на международен автомобилен превоз до Република Турция. Исковете са основани на твърдения, че превозното правоотношение е възникнало от сключен с ответника [фирма] договор за международен автомобилен превоз на стоки, като съгласието за сключване на договора е постигнато чрез отправяне от ищеца на заявка за превоз, съдържаща всички съществени условия на договора, и приемането й от ответника - превозвач. За целта ищецът е представил 2 бр. заявки за международен транспорт - първата от [фирма] до [фирма], а втората от [фирма] до [фирма], с които е отправено предложение за превозване посочени видове и количества стоки от [населено място] поле, България, до [населено място], Турция, срещу възнаграждение и при условия, подробно указани в заявките. Под текста на всяка от заявките са положени печати и подписи за заявителя и за получателя, което е индиция за постигнато съгласие за сключване на договор за международен превоз на стоки при съдържащите се в заявките условия. Предвид обстоятелството, че мястото на приемане на стоката за превоз се намира в Република България, която е страна по Конвенцията C., а предвиденото място за доставяне на стоката се намира в Република Турция, възникналото от договора превозно правоотношение е подчинено на разпоредбите на тази конвенция и се урежда от нейните правила, които имат приоритетно действие спрямо разпоредбите на българското право.

В заявките за международен транспорт е включен текст, според който „всички спорове, породени от този договор или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в договора или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства, ще бъдат разрешавани от Арбитражния съд при Съюза на арбитрите в [населено място] съобразно неговия Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения”. Посоченият текст е послужил като основание ответниците да възразят срещу компетентността на сезирания съд да разгледа въведения с исковете правен спор поради наличие на предварително споразумение с ищеца за разрешаване на споровете във връзка с превозния договор от избран арбитражен съд. Предвид подчинеността на породеното от заявките превозно правоотношение на Конвенцията C., преценката дали заявките съдържат валидно арбитражно споразумение, изключващо правораздавателната компетентност на държавния съд, следва да се извърши съобразно специалните разпоредби на Конвенцията и в частност - съобразно чл.33, според който превозният договор може да съдържа клауза, даваща компетентност на арбитражен съд при условие, че клаузата предвижда приложението на тази конвенция от арбитражния съд. От разпоредбата на чл.33 следва недвусмислен извод, че за да съществува валидно уговорена арбитражна клауза в превозен договор, подчинен на Конвенцията C., не е достатъчно страните да са предвидили евентуалните спорове помежду им във връзка с договора да се разрешават от избран от тях арбитражен съд, а е необходимо да е изпълнено още едно условие - да е постигнато изрично съгласие за прилагане от арбитражния съд на разпоредбите на Конвенцията. Неизпълнението на това условие е пречка клаузата, възлагаща компетентност на арбитражен съд, да породи правно действие и да се квалифицира като споразумение между страните по превозния договор за отнасяне на споровете във връзка с договора за разрешаване от арбитражен съд. Обективираните в представените по делото заявки арбитражни споразумения /клаузи/, предвиждащи отнасяне на споровете по превозния договор за разрешаване от Арбитражен съд при Съюза на арбитрите в [населено място], не могат да се квалифицират като валидни арбитражни клаузи по чл.33 от Конвенцията, тъй като не съдържат уговорки за приложимост на Конвенцията от арбитражния съд. Липсата на уговорка относно приложимото право като необходимо условие за пораждане правното действие на арбитражната клауза мотивира настоящия състав да приеме, че между страните няма валидно сключено арбитражно споразумение за разрешаване от арбитраж на спора, въведен с исковете на [фирма], което да изключва компетентността на сезирания с исковете държавен съд. Възраженията на ответниците за недопустимост на исковете поради наличие на арбитражно споразумение са неоснователни и не могат да предпоставят прекратяване на делото на основание чл.8, ал.1 ЗМТА.

По изложените съображения обжалваното решение на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решението по т. д. № 7/2015 г. на Старозагорски окръжен съд в осъдителната част и е прекратено като недопустимо производството по предявените от [фирма] против [фирма] и [фирма] евентуално съединени искове, е неправилно и следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК. Въззивното решение не съдържа произнасяне по съществото на спора, което съставлява пречка спорът да бъде разрешен от касационната инстанция, каквото искане е направено от касатора. След отмяна на решението делото следва да бъде върнато за ново разглеждане и произнасяне по исковете на [фирма] от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

Възраженията на ответника [фирма], че отправената до него заявка за международен превоз е подписана от лице, което не е имало право да го представлява и по тази причина не е могло да го обвърже с приемането на предложението за извършване на превоза, и че съставената за процесния превоз международна товарителница /която според чл.4 от Конвенцията C. служи за установяване на договора за международен автомобилен превоз на стоки, а не е форма за неговата действителност/, са от значение за основателността на предявения срещу дружеството иск, не и за преценката налице ли е валидно постигнато с подписването на заявката арбитражно споразумение. Отделен е въпросът доколко възражението, че заявката не обективира изразено от негова страна съгласие за сключване на превозен договор с ищеца, е съвместимо с процесуалното възражение на ответника за обективирана в същата заявка валидна арбитражна клауза. Към съществото на спора, а не към преценката за наличие на арбитражно споразумение, са относими и възраженията на ответниците относно съдържанието на правоотношението, възникнало между ищеца - касатор и посочения като евентуален ответник [фирма]. Поради това посочените възражения следва да бъдат обсъдени от въззивния съд при новото разглеждане на делото.

С оглед изхода на касационното производство въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските. При новото разглеждане на делото и в зависимост от неговия изход въззивният съд следва да разпредели отговорността на страните за разноски в първоинстанционното и във въззивното производство съобразно правилата на чл.78 ГПК, като се произнесе и по разноските за настоящото производство - чл.294, ал.2 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 352 от 08.11.2016 г., постановено по т. д. № 578/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :