Р Е Ш Е Н И Е

№ 209

гр. София, 19 декември 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов

като изслуша докладваното от съдия Красимир Харалампиев

н. дело № 1087/2017 г.

Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия К. В. С. против въззивна присъда № 45 от 20.09.2017 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1104/2017 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, със сочени основания за касационна проверка и отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК.

В подкрепа на релевираните твърдения за допуснати от контролираната инстанция съществени процесуални нарушение се излагат доводите, че мотивите към въззивната присъда са неразбираеми и вътрешно противоречиви и от тях не става ясно по какъв начин съдът е достигнал до съответните правни изводи. Основно се набляга върху липсата на достатъчна яснота относно позицията на окръжната инстанция по отношение на това, дали с изтичането на срока на валидност на СУМПС съответният водач губи своята правоспособност, или не. Сочи се, че ненавременното подновяване на СУМПС като деяние няма необходимата степен на обществена опасност и обществено опасни последици, за да може то да бъде престъпно. Твърди се още, че с оглед санкционната част на нормата на чл. 343в, ал. 2 от НК, законодателят под понятието „съответно свидетелство за управление на МПС“ е визирал първоначалното издаване на свидетелство за управление за съответната категория МПС, а не неговото преиздаване като документ по различни причини. При така заявените процесуални нарушения се намира, че и материалният закон е приложен неправилно, доколкото подсъдимият не е осъществил състава на деянието по чл. 343в, ал. 2 от НК. Явната несправедливост на наложеното наказание се извежда с оглед липсата на извършено престъпление. Иска се първоинстанционната оправдателна присъда да бъде оставена в сила, а при условията на алтернативност - делото да бъде върнато за ново разглеждане с указания за правилното приложение на материалния и процесуалния закон.

Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по основанията и доводите, изложени в нея.

Прокурорът даде заключение за неоснователност на касационната жалба при отсъствие на допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и справедливост на наложеното наказание.

В последната си дума подсъдимият моли за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 6 от 16.03.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 244/2016 г. по описа на Районен съд – Гълъбово, подсъдимият К. В. С. е признат за невиновен в това, че на 08.07.2016 г. в [населено място], управлявал МПС – лек автомобил, марка „марка“, модел „модел“, с рег. [рег.номер на МПС], без свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказанието му по административен ред с НП № 16-0447-000153/02.06.2016 г. на Началник РУ-Гълъбово към ОД на МВР – Стара Загора, влязло в сила на 20.06.2016 г., за управление на МПС без съответно свидетелство за управление, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК.

С обжалваната присъда № 45 от 20.09.2017 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1104/2017 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора първоинстанционната присъда е отменена изцяло, като подсъдимият К. В. С. е признат за виновен в това, че на 08.07.2016 г. в [населено място], управлявал МПС – лек автомобил, марка „марка“, модел „модел“, с рег. [рег.номер на МПС] , без съответно свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказанието му по административен ред с НП № 16-0447-000153/02.06.2016 г. на Началник РУ-Гълъбово към ОД на МВР – Стара Загора, влязло в сила на 20.06.2016 г., поради което и на основание чл. 343в, ал. 2 и чл. 54 от НК му е наложено наказание една година „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим, и наказание „глоба“ в размер на 500 лева.

На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия с определение за одобряване на споразумение № 30 от 28.03.2013 г. по н.о.х.д. № 16/2013 по описа на Районен съд – Тополовград, влязло в сила на 28.03.2013 г., наказание „лишаване от свобода“ в размер на една година и шест месеца, чието изтърпяване е било отложено за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на определението в сила, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим.

Като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на касатора за неоснователна.

На първо място, настоящият касационен състав счита за оправдано да обсъди онези доводи на жалбоподателя, ангажиращи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото неправилното приложение на материалния закон е релевирано като резултат от допуснато от контролираната инстанция съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на мотиви към атакуваната присъда. Въпреки пространно изложените от касатора съображения в тази насока, те не намират опора в данните по делото.

За да признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК, окръжният съд е извършил цялостна проверка на атакуваната пред него присъда, като след обстоен собствен анализ на наличния по делото доказателствен материал и проведено въззивно съдебно следствие за допълване на доказателствената съвкупност, макар да е потвърдил установените от първоинстанционния съд фактически положения, е достигнал до различни правни изводи. Всички доказателства и доказателствени средства са били предмет на задълбочена проверка както поотделно, така и в тяхната взаимна връзка, и са ценени съобразно действителното им съдържание и значение. Всъщност, от една страна, събраният по настоящото дело доказателствен материал се отличава с липсата на съществени противоречия на включените в него отделни доказателствени източници, като последните са последователни и взаимно допълващи се, изграждащи една устойчива и непротиворечива логическа верига при извеждането на установените фактически положения. От друга страна, в хода на протичане на наказателното производство между страните не е бил налице никакъв спор относно правно релевантните обстоятелства по делото, като подсъдимият в нито един момент не е изразил несъгласие срещу установената от предходните съдебни инстанции фактическа обстановка. Основното му недоволство е насочено срещу това, дали последната очертава такова виновно поведение от негова страна, което да може да бъде подведено под нормата на чл. 343в, ал. 2 от НК.

В рамките на описаната в присъдата и приета за доказана фактология, въззивната инстанция правилно е приела, че инкриминираното поведение на К. С. се субсумира от престъпния състав на чл. 343в, ал. 2 от НК. От съдържанието на мотивите към атакуваната присъда е видно, че изводите на съда по приложението на материалния закон не са произволни, а са резултат от един ясен, убедителен и недвусмислен правен анализ, който позволява както на страните, така и на настоящия съдебен състав да проследи начина на формиране на вътрешното му убеждение. Поради което напълно неоснователно е възражението на жалбоподателя, че от мотивите към въззивната присъда не може да бъда разбрана позицията на съда по съществени за делото въпроси. В подкрепа на обсъжданото възражение касаторът е цитирал отделни /дори не в тяхната пълнота/ изречения от правния анализ на окръжния съд, които, извадени по съответния начин от контекста на коментирания текст, може и да създават усещане за противоречие. Но така посочените от жалбоподателя откъси, разгледани не изолирано, а с оглед цялостното съдържание на изложената от въззивната инстанция мотивировка, по никакъв начин не могат да внесат съмнение относно логическите й разсъждения и начина на формиране на крайните й изводи /стр. 4-7 от мотивите към атакуваната присъда/. Последната е извършила задълбочен анализ на разпоредбата на чл. 343в, ал. 2 от НК и подробно е обосновала позицията си, защо намира, че когато водач, управляващ МПС със СУМПС с изтекъл срока на валидност, осъществява обективния признак „без съответно свидетелство за управление“, визиран от законодателя в инкриминираната норма. ВКС напълно споделя така възприетите от контролирания съд правни положение, като намира за необходимо да обърне внимание на следното: Не съществува спор както в доктрината, така и в съдебната практика, че когато едно лице изобщо не е провело съответното обучение за придобиване на необходимите знания и умения за управление на МПС и не е положило изискуемия от закона изпит за това, то последното е неправоспособен водач. Законът приравнява към липсата на правоспособност и отнемането на всички контролни точки на водача на моторно превозно средство /виж чл. 157, ал. 4 от ЗДвП/. Освен това, в разпоредбата на чл. 171, т. 1 и т. 4 от ЗДвП са очертани отделни хипотези, при реализирането на които като принудителна административна мярка е предвидено временното отнемане или изземване на свидетелството за управление на МПС. Ако въпреки наличието на което и да било от гореочертаните положения, едно лице управлява МПС, то последното върши нарушение по чл. 150 от ЗДвП.

Така цитираните разпоредби обаче не дават отговор на въпроса дали с притежаването на свидетелство за управление на МПС с изтекъл срок на валидност водачът нарушава нормата на чл. 150 от ЗДвП /респ. тази на чл. 150а от ЗДвП/ и съответно подлежи на санкциониране по административен ред по чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, а когато в едногодишен срок от това му наказание с влязло в сила наказателно постановление отново седне зад волана, то тогава той осъществява престъпния състав на чл. 343в, ал. 2 от НК. Разглежданият проблем подлежи на решаване само след едно задълбочено тълкуване на действащата правна уредба, като от значение е не само вътрешното ни законодателство, но и нормите от общностното право на ЕС. Именно въз основа на едно комплексно изследване на последните може да се разреши проблематиката относно правоспособността на водача в разглежданата хипотеза и притежаването на валидно, съответно СУМПС.

За да придобие „правоспособност за управление на МПС“ дадено лице следва да е провело обучение и да е издържало изпит за придобиване на такава правоспособност, което се удостоверява със СУМПС, издадено по установения в Закона за българските лични документи ред. Съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от същия закон свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Този, издаден от компетентния държавен орган официален документ, има удостоверителна функция към адресата му с призната способност да управлява моторно превозно средство, която е основана на съвкупност от правно регламентирани факти – възраст, образование, физическа годност и издържан изпит, съгласно чл. 150 – 164 ЗДвП. Освен това, в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 от ЗБЛД изрично е посочено, че СУМПС служи и като идентификационен документ за самоличност на български граждани на територията на Република България. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции. Като страна-членка на ЕС, България е транспонирала в националното си законодателство изискванията на Директива 2006/126/ЕО на ЕС от 20.12.2006 г., изменена с Директива 2009/113/ЕО на Комисията от 25.08.2009 г., Директива 2011/94/ЕС на Комисията от 28.11.2011 г., съответно съгласно § 2 от ПЗР на ЗБЛД (преименуван ЗБДС, ДВ бр.82/2009 г.) и § 35, т.3 от ДР на ЗДвП (ДВ.бр.54/2010г.). И така, докато ЗБЛД урежда условията и реда за издаване, ползване и съхранение на българските лични документи /към които спада и СУМПС/, то в ЗДвП са разписани изискванията за правоспособност на водачите на превозните средства, принудителните мерки и наказанията, които се налагат за нарушаване на правилата за движение по пътищата, с цел опазване живота и здравето на участниците в движението по пътищата, на имуществото на физическите и юридическите лица и на околната среда от замърсяване. Когато дадено лице придобие правоспособност за управление на МПС по правилата на ЗДвП, то за последното възниква правото да получи /респ. за държавата възниква задължението да му издаде/ съответно свидетелство, с което да удостовери така притежаваната правоспособност. Съгласно чл. 2 от ЗБЛД, СУМПС като български личен документ е собственост на държавата, а предвид нормата на чл. 10, ал. 1, т. 5 от същия закон, то се предава на органа, който го е издал, при изтичане на неговата валидност. Съответно, СУМПС не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност. Напротив, законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява МПС, поради което и разглежданото право е такова със срочен характер. Последното е отразено в официалния удостоверяващ правото документ – свидетелството за управление на МПС. Поради това законодателят в § 1, т.2, б. „ж” от ДР на ЗБЛД изрично е посочил, че личен документ „с изтекъл срок на валидност“ е нередовен. Следователно, с изтичане на срока, за който държавата е признала за съответното лице правото да управлява МПС, правото се прекратява и то повече не съществува.

В българската законодателна уредба съществуват редица примери за това, как не само при първоначалното придобиване на дадено право за упражняването на определена дейност, но и с оглед неговото запазване във времето, носителите му следва след изтичането на определена, предвидена в съответния нормативен акт продължителност, отново да доказват годността си за неговото упражняване – така например правото на лов; на придобиване, съхраняване, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси; за риболов и т.н., уредени в съответните закони. Така, законодателят освен че урежда изискванията, свързани с учредяването и контрола на определената правоспособност, той обвързва наличието на последната и с даден срок, след изтичането на който тя или се прекратява, или се подновява след надлежното удостоверяване от съответното лице, че то продължава да отговаря на изискванията, необходими за нейното притежаване.

И така, докато СУМПС удостоверява правоспособността на лицето да осъществява тази дейност, то придобиването и запазването й във времето е поставено в зависимост от кумулативното наличие на две групи изисквания, разписани в ЗДвП и подзаконовите нормативна актове по приложението му. Първата група включва съвкупността от знания, умения и поведение, които позволяват управлението на МПС, а към втората група се отнасят физическата и психическата годност за управление на МПС. Последните намират своето отражение както при първоначалното издаване, така и при периодичното подновяване на СУМПС, което, според цитираната Директива на ЕП и ЕС, инкорпорирана в законодателството ни, ще даде възможност за „редовен контрол ... за съответствие” с тези минимални стандарти за постигане на посочените цели, общи за ЕС, поради което те „следва да съвпадат с подновяването ..... и да се определят от срока на валидност на СУМПС”. По този начин всяка държава-членка на ЕС, съобразявайки установените за общността срокове за административна валидност на СУМПС, може да ги и намали за по-ефективен контрол върху годността на водачите на МПС, включително и само за дадена категория МПС с оглед специфичната отговорност на водачите им. Поради това следва да се приеме, че изискването за „съответно свидетелство за управление на МПС” значи да е валидно както с оглед на срока на неговата „административна валидност”, така и за „категорията МПС”, което се управлява от водача /в този смисъл Решение № 44/19.02.2013 г., I НО, ВКС/.

Гореизложените законови положения, тълкувани в спецификата на разглеждания казус, водят до несъмнения извод, че сядайки зад волана на автомобила си със свидетелство за управление с изтекъл срок на валидност, К. С. в действителност е управлявал МПС без съответно СУМПС, тъй като последният не е покрил и обезпечил минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на МПС от съответната категория чрез представянето на нужните доказателства пред оторизираните контролни органи.

С посоченото поведение подсъдимият първоначално е субект на административно-наказателна отговорност по чл. 177, ал. 1, т. 2, вр. чл. 150 от ЗДвП, а когато в едногодишен срок от наказанието му по административен ред продължава да управлява МПС, без да е подновил СУМПС, той осъществява състава на чл. 343в, ал. 2 от НК. Поради което всички изложени от касатора доводи в насоката, че ненавременното подновяване на СУМПС няма необходимата степен на обществена опасност и обществено опасни последици, за да може да бъде престъпление, са напълно неоснователни.

Престъпната обективна и субективна съставомерност на процесното деяние се обосновава от дадената правна квалификация на нарушението, за което първоначално подсъдимият е бил наказан по административен ред с НП № 16-0447-000153/02.06.2016 г., влязло в сила на 20.06.2016 г. Видно от съдържанието на последното, К. С. е бил санкционирам по чл. 150 от ЗДвП. В конкретния случай, правна квалификация на нарушението с оглед инкриминираното поведение на подсъдимия е именно по чл. 150 от ЗДвП, както законосъобразно е отразено в наказателното постановление, а не както е приел ОС-Стара Загора по чл. 150а от ЗДвП. Направената констатация от настоящия съдебен състав не е основание за отмяна на обжалвания съдебен акт, тъй като релевантни за съставомерността на престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК са фактите, по които е бил наказан дееца по административен ред, а не нормата под която са подведени тези факти. Противоречи на буквата и духа на закона и възражението на жалбоподателя, че непредвиждайки за престъплението по чл.343в, ал. 2 от НК санкция по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК - лишаване от правоуправление, законодателят следователно е визирал като годни субекти на това престъпление единствено лицата, които или никога не са придобивали съответно СУМПС, или когато то им е било отнето. В действителност, разумът на законодателя да не предвиди такава санкция за тези водачи е както защото те нямат или са загубили правото за управление на МПС, така и защото не са доказали в съответния срок годността си да го упражняват. Поради което, противно на заявеното в касационната жалба, напълно законосъобразно въззивният съд е поставил основния акцент не върху придобитата или загубена от водача правоспособност, а върху задължението на водача да докаже пригодността си за управление на МПС чрез притежаване на валидно за категорията на управляваното такова СУМПС, а това означава и то да е в срока на административната му валидност, за да е годен удостоверителен документ за тази му правоспособност /в този смисъл Решение № 70/07.04.2016 г., III НО, ВКС; Решение № 44/19.02.2013 г., I НО, ВКС/.

По отношение на цитираните в жалбата решения на върховната съдебна инстанция, за които касаторът твърди, че по съществото си са „трайна“ практика на ВКС по приложението на чл. 343а, ал. 2 от НК в смисъла, който жалбоподателят иска да му придаде, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи следното: Логическите разсъждения, изложени в посочените в жалбата решения, по никакъв начин не могат да бъдат автоматично привнесени в настоящото производство, доколкото въпреки твърдяната от касатора „идентичност“ с процесния случай, те в действителност се отнасят до казуси с напълно различна фактическа обстановка. Поради което и изложените в тях становища на ВКС не могат да обвържат настоящия състав с произнасяне в идентичен смисъл, доколкото спецификата на всеки конкретен случай изисква и самостоятелна аналитична дейност по правилното приложение на правото.

На последно място, следва да бъде обсъдено възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. То е посочено бланкетно в касационната жалба, без да са изложени каквито и да било доводи в негова подкрепа, а по същество е неоснователно. За деянието по чл. 343в, ал. 2 от НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до три години и „глоба“ от 500 до 1 200 лева. В тези рамки, след като е отчел относимите към индивидуализиране на санкцията обстоятелства по чл. 54 от НК, съдът законосъобразно е приел, че на подсъдимия следва да му бъдат наложени наказания в предвидения от закона минимум, а именно - една година „лишаване от свобода“ и „глоба“ в размер на 500 лева. Наказателната отговорност на подсъдимия, реализирана в посочените предели, е справедлива, съответна на обществената опасност на деянието и на дееца и в пълнота ще допринесе за постигането на целите на чл. 36 от НК, като всяка проява на по-голямо снизхождение би била незаконосъобразна и неоправдана. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 45 от 20.09.2017 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1104/2017 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.