Р Е Ш Е Н И Е

№ 227 гр. София ,19 декември 2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова

ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова

Ружена Керанова

при участието на секретаря Мира Недева

и на прокурора Мария Михайлова,

изслуша докладваното от съдия Капка Костова

наказателно дело № 811 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. М. Д., чрез защитника му адвокат Р. И. от АК – [населено място], срещу нова въззивна присъда № 45 от 30 май 2017 година на Пловдивския окръжен съд (ПОС), постановена по внохд № 558 / 2017 година, след отмяна на присъда № 25 от 26 януари 2017 година на Пловдивския районен съд (ПРС), по нохд № 8104 / 2016 година по описа на този съд.

Жалбата съдържа формално позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК при заявени неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на присъдата, поради постановяването й в нарушение на материалния и на процесуалния закони. Претендира се отмяната й и оправдаване на подсъдимия Д. по повдигнатото му обвинение и алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по приложението на закона. В представеното и прието по реда на чл. 351, ал. 3 (нова ал. 4) от НПК допълнение към касационната жалба, са изложени доводи в подкрепа на заявените нарушения на закона и е потвърдена претенцията за оправдаване на подсъдимия поради несъставомерност на деянието по нормата на чл. 324, ал. 1 от НК, по която му е повдигнато обвинение.

В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим А. Д. не участва лично, редовно призован. Не се явява и защитникът му адвокат И., също редовно призован. Подсъдимият се представлява от адвокат К. от АК – [населено място], с надлежно пълномощно, която поддържа касационната жалба при изложените в допълнението към нея доводи и отправено до ВКС искане.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия относно заявените нарушения на материалния и на процесуалния закони, но за основателна в частта относно отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 78а от НК, в която част няма данни за извършена надлежна проверка и затова присъдата подлежи на отмяна в тази част, а делото на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като съдът служебно следи за наличие на предпоставките за преминаване към друг вид отговорност.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият А. М. Д. е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение по чл. 324, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, в периода от 27. 11. 2014 година до 16. 01. 2015 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, да е упражнил професия адвокат по смисъла на чл. 24, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА), като е извършил представителство по сл. дело № 59 / 2012 година на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура – гр. Пловдив и е изготвил и подал две молби пред Районен съд – гр. Пловдив от името на доверителя си Д. Й. П., по гр. дело № 16909 / 2014 година по описа на РС –гр. Пловдив, ІІІ брачен състав.

В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. Пловдив, е извършена въззивна проверка и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на ПОС, с която, по реда на чл. 336, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 334, т. 2 от НПК, присъдата на ПРС е отменена изцяло и вместо нея е постановена нова, като подсъдимият А. Д. е признат за виновен да е извършил описаното по-горе деяние и на основание чл. 324, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на глоба в размер на 300 (триста) лева.

Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия Д..

Недоволен от постановената нова присъда на въззивния съд е останал подсъдимият Д., който я е обжалвал по касационен ред.

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК, от лице, което има право на това по чл. 349, ал. 1 от НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол съгл. чл. 346, т. 2 от НПК.

Направените с жалбата възражения и изложените в допълнението доводи в тяхна подкрепа, могат да бъдат обобщени така:

- подсъдимият Д. е осъден за деяние, което е несъставомерно по чл. 324, ал. 1 от НК;

- извършените от подсъдимия действия, инкриминирани по делото, не са задължително съдържание на адвокатската професия, доколкото не е налице изрична законова забрана за осъществяването им от лица, невписани в регистъра на адвокатската колегия;

- деянието е несъставомерно и от субективна страна, защото решението на Висшия дисциплинарен съд (ВДС) на адвокатурата в РБ не е надлежно съобщено на подсъдимия, вкл. и към настоящия момент;

- в тази връзка, съдът е оценил превратно показанията на свид. Н. и е игнорирал показанията на свид. Н.;

- съдът е допуснал нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като е проявил тенденциозност и предубеденост при разглеждане на делото и оценката на доказателствата и безмотивно е отказал поискания на основание чл. 29, ал. 2 от НПК отвод на съдебния състав;

- съдът е нарушил закона и поради отказа си да приложи разпоредбата на чл. 78а от НК, въпреки данните по делото за настъпила реабилитация поради заплащане на предходно наказание „глоба”.

ВКС намира касационната жалба за частично основателна, макар и не по изложените в нея съображения.

Известно е, че касационната проверка за правилното приложение на материалния закон е възможна само след констатации за надлежно установени по делото факти, включени в предмета на доказване (или при неоспорена фактическа обстановка). Затова, възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда трябва да бъдат обсъдени преди останалите.

1. Преди всичко следва да получи отговор оплакването за разглеждане на делото от незаконен състав на въззивния съд поради негова предубеденост и липса на безпристрастност. Наличието на нарушение като заявеното би било касационно основание от категорията на „абсолютните” по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, предпоставящо безусловно отмяна на съдебния акт.

ВКС преценява възражението като неоснователно. Въззивната присъда не е постановена от незаконен състав, по отношение на членовете на който са били налице основанията по чл. 29, ал. 2 от НПК за отвеждането им от разглеждането на делото, както се твърди в жалбата. Посоченото там фактическо основание за това твърдение, както и за поискания отвод на състава, се изразява в произнасяне на въззивния съд „…извън рамките на протеста … откриването пред него на процедура по провеждане на съдебно следствие … предходна практика на двама от членовете на състава в противоречие с тази на ВКС по приложението на чл. 324, ал. 1 от НК…”, както и немотивиран отказ по искането за отвод (л. 6 от жалбата).

Несъмнено, законността на съдебния състав е в основата на валидността на действията на съда и на постановените от него решения. За да е законен съдебният състав, е необходимо не само той да е формиран по предписания от закона начин, но и по отношение на членовете му да не са налице обективни или субективни основания за отводи и самоотводи, т. е. „... в състава не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата обективност и безпристрастност и участието им ще постави под съмнение в очите на гражданите обективността и правилността на постановения съдебен акт.” (Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979 г., стр. 203).

Предубеждението, в условията на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън т. нар. „безусловни” основания за отвод по ал. 1 на нормата, може да се изрази по различен начин, но винаги означава, че вътрешното убеждение на член от състава не може да се формира свободно и само въз основа на обсъждането и оценката на събрани и проверени по делото доказателствени източници. Вътрешното убеждение на съда се обективира в мотивите на постановения съдебен акт и те именно позволяват на контролните инстанции и на страните по делото да проследят начина, по който то е формирано.

В конкретния случай, съдържанието на контролирания съдебен акт недвусмислено сочи на липсата на такова опорочаване на вътрешното убеждение на съдебния състав, защото не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му. Тази констатация на ВКС касае не само общо дейността на съда в изпълнение на изискванията към съдържанието на съдебния акт по чл. 339, ал. 3 във вр. чл. 305 от НПК, но и в рамките на оценката и анализа на доказателствата по делото и по приложимия материален закон. Участието на двама от членовете на въззивния съдебен състав в състав, постановил през 2013 година решение по сходен правен казус, не би могло само по себе си да бъде ценено като обстоятелство, пораждащо съмнение в обективността и безпристрастността на тези съдии като членове на съдебния състав по настоящето въззивно производство. Освен това, предходното тяхно произнасяне е по дело от административен характер и с акцент върху процедурата за възстановяване на права след изтичане на срока на наложено наказание „лишаване от право да упражнява адвокатска професия”. Неправилното, според защитата, позоваване в решението на акт на ВАдвС, впоследствие отменен от ВКС, не би могло да обоснове липса на обективност при решаване на въпросите, предмет на настоящето производство, доколкото отмяната е резултат от надлежен инстанционен контрол.

2. На следващо място, с възражението срещу откриването на съдебно следствие пред въззивния съд и провеждане на разпит на двама свидетели, вероятно се релевира допуснато нарушение на процесуалните правила. Доколкото обаче е посочено като аргумент във връзка с оплакването за предубеденост на състава на съда, ще бъде обсъдено тук. Няма спор, че съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК, след постигнато от страните съгласие да не се разпитват пред съда всички свидетели и вещи лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство (протокол от с. з. от 26. 01. 2017 година, л. 33 от нох дело). Процедурата е проведена законосъобразно и с определението си по чл. 372, ал. 3 от НПК съдът е одобрил съгласието на страните, след преценка за извършване на съответните действия по разследването при условията и по реда на НПК. Протоколите за разпит и експертните заключения надлежно са приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 283 от НПК (протокол от с. з. на л. 35-36 от нох дело). При съображения за необходимост от допълнителен разпит на свид. Н. за изясняване на въпроси, които не са й били поставяни на досъдебното производство и за разпит на лицето Н. Н., въззивният съд е разпоредил тяхното призоваване и е провел разпитите им в заседанието на 30. 05. 2017 година (л. 52 от внох дело). Необходимостта от провеждането на разпитите, видно от тяхното съдържание, е свързана с точното установяване на момента на узнаване от подсъдимия Д. на окончателното решение на ВДС на адвокатурата за неговото наказване и лишаване от право да упражнява адвокатска професия.

ВКС не намира да е допуснато нарушение на процесуалните правила с разпита на посочените двама свидетели. По отношение на Н. Н. възможността да бъде допуснат и разпитан за първи път като свидетел пред въззивната инстанция, като съд по установяване на правнорелевантните по делото факти, е несъмнена. Забрана за такъв разпит обаче не съществува и по отношение на свид. Н., за която в рамките на проведената пред първоинстанционния съд диференцирана процедура по чл. 371, т. 1 от НПК е било постигнато от страните и одобрено от съда съгласие тя да не бъде разпитвана непосредствено, а при постановяване на присъдата да се ползва съдържанието на протокола за разпита й от досъдебното производство, надлежно приобщен.

Диференцираната процедура по чл. 371, т. 1 от НПК касае реда за разглеждане на делото и освен съгласието на страните за провеждането й, изисква единствено преценката на съда за процесуалната годност на доказателствените източници и валидността на произтичащите от тях доказателства. Тя не засяга фактите по обвинението (за разлика от процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК) и те подлежат на проверка и оценка на общо основание, както няма отношение и към наказателната отговорност на подсъдимия, защото не предвижда нейното облекчаване като последица от провеждането й. Затова не е налице процесуална пречка свидетелите, за които е налице одобрено съгласие по чл. 371, т. 1 от НПК да бъдат разпитани в хода на проведено въззивно съдебно следствие, ако това е необходимо за разкриване на обективната истина по делото (в този смисъл са и р. № 88/2016 година на ВКС, ІІ НО, р. № 76/2016 година, І НО).

3. Съществено място сред възраженията в касационната жалба заема въпросът за установеност на момента на узнаване от страна на подсъдимия Д. на решението на ВДС. Този въпрос е поставен не само в рамките на оспорването на доказателствената дейност на съда и на извършения доказателствен анализ, но е обвързан и с обосноваване на субективната съставомерност на инкриминираното деяние, за която се твърди, че не е налице, защото решението на ВДС не е съобщено на подс. Д. преди извършване на деянията, предмет на обвинението по настоящето производство.

В тази насока въззивният съд е изложил съображенията си на с. 4 – с. 6 от мотивите на присъдата, които се основават на данните по делото и затова няма причини да не бъдат споделени. Показанията на двамата свидетели, разпитани от въззивния съд – Н. (адвокат) и Н. (защитник на подсъдимия по дисциплинарното производство), са обсъдени изрично на с. 6 от мотивите, а не са игнорирани, както се твърди в жалбата. Правилна е преценката на съда, че те не допринасят за изясняване на обстоятелствата във връзка с обявяването на решението на ВДС и с времето на първоначалните контакти и уговорки между подсъдимия и свид. Н. относно съвместната им работа и поемането от свидетелката на дела, водени до момента от подсъдимия като адвокат на съответните лица, защото тези показания са лишени от конкретика и категоричност и затова са неубедителни. Извън тях обаче, по делото е налице надлежна доказателствена съвкупност, която е позволила формирането на вътрешното убеждение на съда по фактите, поради което няма причина да не се признае фактическата правилност на атакуваната нова присъда. Данните от протокола от заседанието на ВДС от 24. 10. 2014 година и съдържанието на решението от същата дата сочат, че подс. Д. е участвал лично и със защитника си адвокат Н. в това заседание, решението е постановено на същата дата след тайно съвещание, окончателно е и не подлежи на съобщаване, вписано е в Регистъра на Пловдивската адвокатска колегия и на ВАдвС и е обнародвано в ДВ, бр. 92 от 07. 11. 2014 година, съгл. регламента на чл. 142 във вр. чл. 140, ал. 2 и ал. 4 от ЗА (в тази насока е и писмо на АК – Пловдив, на л. 127 от ДП). Наред с това, категоричните и безпротиворечиви показания на свид. Д. (л. 76 от ДП), прочетени по реда на чл. 373, ал. 1 във вр. чл. 283 от НПК, изготвените от подсъдимия Д. и депозирани от него искови молби в качеството му на процесуален представител, с приложени договори за правна защита и съдействие (копия на л. 33, л. 41, л. 46, л. 52 и л. 53 от ДП), заключенията на съдебно-почерковите експертизи (експерти Ч. и С., л. 81 и л. 88 от ДП), копия от протоколи от сл. д. № 59/2012 година на ОСО – Пловдив (л. 97 и сл. от ДП) и показанията на свид. М. (л. 64 и сл. от ДП, също надлежно приобщени), както и решението на АдвС от 13. 11. 2014 година за отписване на подсъдимия от списъците на адвокатите в АК – Пловдив съгл. разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 3 от ЗА, представляват последователна, взаимосвързана, непротиворечива и убедителна основа на направения от въззивния съд извод за извършване на инкриминираното деяние от подсъдимия Д. при наличие на информираност на същия за потвърждаването на наложеното му дисциплинарно наказание, с което е лишен от правото да упражнява адвокатска професия.

Така че, при изложените в отговор на възраженията в касационната жалба съображения и от съдържанието на мотивите на въззивната присъда следва изводът, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени за достоверност, относимост, взаимосвързаност и противоречивост и позволяват формиране на изводи по фактите, както те са приети от съда.

4. Към надлежно установените по делото факти съдът е приложил съответната правна норма, което обуславя законосъобразността на съдебния акт.

С деянията си подсъдимият Д. е осъществил признаците на престъплението по чл. 324, ал. 1 от НК, представляващо посегателство срещу реда и общественото спокойствие, като непосредствен обект на наказателноправна защита е редът за упражняване на определена професия или занаят, без съответната правоспособност за това.

Всъщност, акцентът в касационната жалба е поставен именно върху оплакването за несъставомерност на извършеното от подсъдимия деяние по нормата на чл. 324, ал. 1 от НК. Основното в тезата на защитата е схващането, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да упражнява адвокатска професия за определен срок, не го лишава от качеството му на адвокат, вече надлежно придобито по реда на чл. 4 и сл. от ЗА, поради което понятието „съответна правоспособност”, употребено в чл. 324, ал. 1 от НК, не е относимо към конкретната хипотеза. В подкрепа е направено позоваване на съдебна практика, конкретно посочена, сред която основното е задължителното за съда ТР № 31 от 16. 10. 1969 година на ОСНК.

ВКС счита, че тезата на защитата не намира опора в данните по делото и в съдебната практика и затова не може да бъде споделена, като съображенията за това са следните:

Безспорно е, че подсъдимият Д. има завършено висше юридическо образование и придобита юридическа правоспособност по реда на Глава четиринадесета от Закона за съдебната власт, че е положил успешно предвидения в ЗА изпит, имал е най-малко две години юридически стаж и е притежавал необходимите нравствени и професионални качества за упражняване на адвокатската професия, т. е. изпълнявал е изискванията на чл. 4, ал. 1 от ЗА и по отношение на него не са били налице забраните по чл. 5 от същия закон, поради което надлежно е бил вписан като адвокат в АК – Пловдив и е придобил качеството на адвокат. При тези данни, подсъдимият несъмнено е притежавал адвокатска правоспособност. Наложеното му и влязло в сила наказание лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от четири години има за последица невъзможността той да упражнява тази си правоспособност за посочения период, което се обективира и чрез отписването му от адвокатската колегия съгл. чл. 22, ал. 1, т. 3 от ЗА. Законът изрично разграничава тази хипотеза на лишаване от адвокатска правоспособност от хипотезата на временно преустановяване упражняването на адвокатска професия, регламентирана в чл. 23 от ЗА, осъществявана при различни предпоставки, без нарочно производство и въз основа само на заявление от страна на адвоката.

С налагането на наказанието подсъдимият не е изгубил качеството си на адвокат, а само правото да упражнява професията за определен срок, с изтичането на който това право се възстановява (в този смисъл са решения №№ 214 / 2012 година и 357 / 2014 година на ВКС, ГК, ІІІ ГО). За времето на срока на наказанието обаче, той не притежава адвокатска правоспособност и не може да извършва дейностите по чл. 24, ал. 1 от ЗА, каквито подсъдимият е извършвал – представителство пред съд и пред орган по разследването.

Позоваването на ТР № 31 / 1969 година е коректно, доколкото даденото в него тълкуване е актуално. Редакцията на нормата на чл. 324, ал. 1 към 1969 година (ДВ, бр. 26 от 1968 година) и настоящата редакция (ДВ, бр. 76 от 2005 година) са напълно идентични, с изключение на незначително различие в санкцията. Внимателният прочит на съдържанието на решението обаче сочи, че тълкуването по-скоро разграничава доскорошна към онзи момент съдебна практика по отменения аналогичен текст на чл. 279, ал. 1 от НК от 1956 година (отм., ДВ, бр. 26 от 1968 година) и акцентира върху водещото значение на признатата по съответния ред подготовка за правилното упражняване на определена професия или занаят, отколкото на административното разрешение, което в известни случаи се дава за упражняване на занаята. Останалите посочени решения на ВКС не касаят пряко настоящия казус, доколкото обсъждат случаи на изначална липса на предпоставките да се упражнява определена професия (обикновено водач на таксиметров автомобил), при които не са изпълнени изискванията на закон или друг нормативен акт за упражняването й.

Неотносими са и изложените в жалбата съображения относно ситуация на сключен с търговско дружество договор за правни консултации без възложено процесуално представителство, предмет на посоченото в жалбата р. № 140 / 2010 година на ВКС, ТК, І т.о. В случая, подс. Д. е осъществявал дейности като визираните в чл. 24, ал. 1 от ЗА и именно в качеството си на процесуален представител на страна по гражданско дело и на защитник на обвиняем по следствено дело, съответно съпроводени с изготвени договори за правна защита и съдействие.

Така че, установените по делото факти не сочат на несъставомерност на деянието по нормата на закона, по която то е подведено, поради което и предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК не са налице.

5. ВКС намира за основателно единствено възражението в касационната жалба относно приложението на разпоредбата на чл. 78а от НК и освобождаването на подсъдимия Д. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, макар и не по изложените в жалбата причини. Всъщност, жалбата не съдържа конкретни правни съображения в тази насока, а само твърдението, че наложената му в друго производство глоба по реда на чл. 78а от НК е заплатена, което било видно от приложеното по делото свидетелство за съдимост (с. 5 от жалбата).

Отказа си да приложи чл. 78а от НК въззивният съд е коментирал твърде лаконично на с. 13 от мотивите на присъдата, като само е посочил наличието на предходно наказателно производство срещу подсъдимия, при което той е бил освободен от наказателна отговорност при условията и по реда на чл. 78а от НК.

ВКС намира, че нито твърдението на защитата за заплащане на наложената в предходното производство глоба по чл. 78а от НК, нито наличието й като отрицателна предпоставка по чл. 78а, ал. 1, б. „б” от НК за освобождаване на подсъдимия Д. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание в настоящето производство, както е маркирал съдът, са доказателствено обезпечени по изискуемия несъмнен и безспорен начин.

От справката за съдимост се установява само, че с влязла в сила присъда от 13. 07. 2012 година по нохд № 540 / 2012 година на РС – гр. Стара Загора, подс. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 212б, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 3000 лева (л. 59 от ДП). Единственото писмено доказателство във връзка с изпълнението на това наказание, което се намира по делото, представлява официална информация от НАП – ТД – Пловдив, приложена на л. 108 от ДП. От съдържанието на писмото е видно, че по отношение на подсъдимия Д. е налице производство по принудително изпълнение – изп. д. № 1658 / 2011 година, вкл. по изпълнителен лист по нохд № 540 / 2012 година на РС – Стара Загора, издаден в полза на Висш съдебен съвет. А това поначало позволява извод за издаването му по повод присъдени по делото разноски и не сочи несъмнено на издаден изпълнителен лист и развило се изпълнително производство във връзка с наказанието глоба.

От друга страна, по делото липсват каквито и да било данни за заплащане на глобата и/или погасяване на задължението на друго основание. Информацията е актуална към м. ноември 2015 година, т. е. след извършване на деянието, предмет на настоящето наказателно производство.

Съгласно утвърдената съдебна практика, зададена още с ППВС № 7 / 1985 година, т. 4, лицето, което е освободено от наказателна отговорност по чл. 78а от НК, може да бъде повторно освободено на това основание, ако е изтекла една година от изпълнение на наложеното наказание глоба. Както е известно, изпълнението на наказанието глоба се свързва с нейното заплащане (арг. от чл. 86, ал. 1, т. 3 от НК). Идентичен би бил обаче и ефектът на погасяване на задължението на друго основание, когато то става неизпълнимо, напр. поради изтичане на давността за неговото изпълнение.

Затова, от съществено значение по делото е било да се установи заплатена ли е глобата по посоченото осъждане на подсъдимия и ако е заплатена - кога, издаден ли е изпълнителен лист за нейното събиране и кога, налице ли е образувано изпълнително производство за събирането й, предприети ли са действия по изпълнението – какви и в кой момент и пр. Всяко от тези действия би прекъснало давността за изпълнението и би предизвикало започване на нов давностен срок след прекъсването й (чл. 82, ал. 3 от НК). Всички тези обстоятелства е следвало да бъдат точно установени, за да позволят надлежната преценка на съда за наличието или отпадането на посочената по-горе отрицателна предпоставка за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност при условията на чл. 78а от НК по настоящето производство. Като не е сторил това, въззивният съд е нарушил процесуалните правила, изискващи обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, вкл. тези относно вида, параметрите и тежестта на отговорността на подсъдимия и по този начин е довело до ограничаване на правата му в процеса по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Посочените обстоятелства не могат да бъдат установени в рамките на касационното разглеждане на делото, при което не се провежда съдебно следствие и не се събират доказателства, освен в ограничена по приложното си поле хипотеза, която в случая не е налице.

Поради това, постановената по делото присъда следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което да се установят по изискуемия от закона начин посочените факти и се прецени съобразно тях вида на отговорността на подсъдимия Д..

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ постановената от Пловдивския окръжен съд по внохд № 558 / 2017 година нова присъда № 45 от 30 май 2017 година и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.