Р Е Ш Е Н И Е

№ 142

гр.София, 20 декември 2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при участието на секретаря И. Петкова

и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА

като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №679/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби от защитника на подсъдимия Г. П. Л. – адвокат Р. Г. и от поверениците на гражданския ищец [фирма] – адвокати С. Г. и И. И., срещу въззивно решение № 49 от 06.02.2017г. по в.н.о.х.д. № 727/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 77 от 15.03.2016г. по н.о.х.д. № 3673/2012г. на Софийски градски съд.

С присъда № 77 от 15.03.2016г., постановена по н.о.х.д. № 3673/2012г. по описа на Софийски градски съд, подсъдимият Г. П. Л. е признат за виновен в това, че за времето от 07.01.2010г. до 10.05.2010г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление, противозаконно присвоил чужди движими вещи – пари в размер общо на 2 242 964.17 лв. /два милиона двеста четиридесет и две хиляди деветстотин шестдесет и четири лева и седемнадесет стотинки/, собственост на [фирма], които владеел, /като ги изтеглил от [фирма], от [фирма], от [фирма]/, въз основа на упълномощаване от Т. А., представляващ и управляващ дружеството, не отчел изтеглените суми в счетоводството на дружеството и не ги използвал за разходи на дружеството, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на пет години лишаване от свобода, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип; лишаване от право да участва в управителни органи на юридически лица и да управлява еднолични търговци за срок от шест години. Осъден е да заплати на [фирма] сумата от 2 242 964.17лв., ведно със законната лихва, считано от 10.05.2010г. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 2 711 839.90лв. С присъдата подсъдимият Л. е оправдан в частта на повдигнатото обвинение, в периода от 21.05.2009г. до 20.11.2009г. /включително/, въз основа на същото упълномощаване да е присвоил и други суми собственост на [фирма], както и по по-тежко квалифицирания състав по чл. 206, ал. 4 НК – обсебване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай.

По протест на прокурор от СГП и жалби на подсъдимия и гражданския ищец [фирма] срещу присъдата на Софийски градски съд е образувано в.н.о.х.д. № 727/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд. С решение № 49 от 06.02.2017г. на Софийски апелативен съд първоинстанционният съдебен акт е изцяло потвърден.

В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от подсъдимия Г. Л. чрез защитника му – адв. Г., се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т .1-3 НПК. Навеждат се доводи за нарушение на материалния закон предвид на възприетата от предходните инстанции квалификация на деянието по чл. 206, ал. 3 НК. В тази връзка се сочи, че извършеното от подсъдимия престъпление следва да се субсимира под състава на престъпление по чл. 217 НК, в която насока е отправено искане към касационната инстанция. В касационната жалба е наведен и довод за допуснато от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение, в подкрепа на което е направено общо оплакване за допуснати нарушения от въззивния съд при анализа на доказателствените източници по делото. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наложеното на подс. Л. наказание. Правят се алтернативно искания – за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, за преквалифициране на деянието по чл. 217 НК или за намаляване на определеното от първоинстанционни съд наказание с приложение на чл. 55 НК и на чл. 66 НК.

С касационната жалба на гражданския ищец се обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата над 2 242 964,17лв. до пълния претендиран размер от 2 711 829,90лв., като се поддържа, че в тази част решението е неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателство. Отправя се искане до ВКС да измени въззивното решение като уважи в пълен размер приетия и допуснат за съвместно разглеждане в процеса граждански иск. В постъпилото допълнение към жалбата се съдържат оплаквания за неправилна доказателствена дейност на контролираните инстанции, като се оспорват фактически изводи, обосновали частичното оправдаване на подсъдимия.

От гражданския ищец е постъпило и възражение срещу жалбата на подсъдимия, в което се посочва, че въззивната инстанция е стигнала до правилен и съответен на доказателствата извод, че подсъдимият Л. е извършил престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. чл. 26, ал. 1 НК, а не такова по чл. 217 НК и се претендира неоснователност на жалбата от подсъдимия.

В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Г. Л. не се явява, редовно призован. Упълномощеният защитник - адв. Р. Г., поддържа касационната жалба по всички заявени основания и доводи. Подчертава оплакването за вътрешна противоречивост на мотивите на въззивния съд, както и излага съображения за неправилност на възприетата правна квалификация. В допълнение изразява становище за неоснователност на подадената от гражданския ищец жалба и пледира за оставянето й без уважение, като сочи, че въззивното решение е правилно и законосъобразно в частта, с която подсъдимия Л. е оправдан и гражданският иск отхвърлен.

Поверениците на гражданския ищец [фирма] поддържат подадената касационна жалба и депозираното допълнително изложение по съображенията, изложени в тях, както и направеното искане за уважаване на предявения граждански иск в пълен размер.

Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на двете касационни жалби и пледира същите да бъдат оставени без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

По жалбата от защитника на подсъдимия Л..

Същата е процесуално допустима, като е подадена от легитимирана страна в законоустановения срок, но по съществото си е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила следва да бъде разгледано първо, с оглед законовите последици от допускането му – отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий.

С касационната жалба на подсъдимия наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е само заявено, без да е подкрепено с конкретни съображения. Единственият довод за допуснато процесуално нарушение от въззивната инстанция, който може да бъде изведен от съдържанието на жалбата, е за неизпълнение на задължението по чл. 14 НПК, като не са посочени конкретни пропуски от страна на решаващия съд. Останалите оплаквания за липса на пълно и всестранно обсъждане на обстоятелствата, свързани с упълномощаването на подсъдимия Л., представянето му от св. А. като „изпълнителен директор“ на [фирма], както и липсата на какъвто и да документ очертаващ правата и задълженията, които произтичат по отношение на него от пълномощното и наличието или не на договорки между подсъдимия и св. А. за сумата надвишаваща 1 000 000 евро, за която подготвяли споразумение за възстановяване от страна на Л., се отнасят изцяло до възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи за съставомерността на извършеното от подс. Л.. В тази връзка следва да се припомни, че касационната инстанция е единствено съд по правото, поради което не може да установява нови фактически положения и се произнася въз основа на фактите, приети от предходните инстанции. Именно поради това необосноваността не е касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 НПК, с оглед на което доводите на защитата в тази насока няма да бъдат обсъждани. Соченото в жалбата оплакване за вътрешни противоречия в мотивите на въззивното решение не може да бъде възприето, понеже макар защитата да твърди такива противоречия, на практика оспорва правилността на правните изводи, считайки, че те не са в унисон с установените факти. Иначе вътрешни противоречия в обективирането на вътрешното убеждение на решаващия съд не се констатират.

При направеното общо оплакване в жалбата, свързано с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, касационната инстанция дължи проверка на правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващия съдебен състав при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. При извършената проверка настоящата инстанция констатира, че е лишено от основание оплакването в касационната жалба за неизпълнение от въззивния съд на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Софийски апелативен съд, изпълнявайки задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в решението си. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства – гласни и писмени, и експертните заключения на вещите лица от досъдебното и първоинстанционното производство, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им. Оценъчната дейност на апелативният съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. Съставът на Апелативния съд в съответствие с изискването по чл. 339, ал. 2 НПК е аргументирал неприемането на доводите в жалбата на подсъдимия, отговаряйки обстоятелствено на направените възражения.

Предвид изложените съображения, касационната инстанция намира, че не се установяват нарушения, сочещи на касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 НПК, поради което претенцията за отмяна на атакувания акт и връщане на делото за ново разглеждане, не може да бъде уважена.

По отношение на оплакването за неправилно приложение на материалния закон, релевирано в жалбата от защитата на подсъдимия, то също е неоснователно.

Възражение за неправилно приложение на материалния закон и съответно необходимост от преквалификация на престъплението в такова по чл. 217 НК са били релевирани във въззивната жалба срещу първоинстанционната присъда и съставът на Софийски апелативен съд им е дал мотивиран отговор. С изложените от въззивната инстанция съображения по правото този съдебен състав принципно се съгласява, но доколкото е сезирана с такова оплакване, и настоящата инстанция се занима с възражението срещу възприетата от решаващите съдилища правна квалификация на извършеното от подсъдимия. Касационната проверка сочи, че при правилно установени факти въззивната съдебна инстанция законосъобразно с решението си е потвърдила първоинстанционната присъда по отношение на приложението на материалния закон, която е приела, че с действията си подс. Г. Л. е реализирал състава на престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

Атакуваният съдебен акт съдържа подробна и правилна аргументация за това, че подсъдимият противозаконно е присвоил чужди движими вещи – пари, които са му били предоставени. Подс. Л. правомерно е държал чужди парични средства - на търговското дружество - по силата на нарочно овластяване. Изводимо от приетата от инстанциите фактическа обстановка е, че подсъдимият е имал достъп до сметките на [фирма] и сумите по тях въз основа на издаденото от св. А. пълномощно, в което е посочено, че същият „представлява „фирма“ пред всички банки…. като открива и извършва всякакви действия на разпореждане с откритите на името на дружеството банкови сметки, както да внася и тегли суми без ограничение“ (т. I, л. 5 от ДП). Следва да се посочи, че достъпът на подсъдимия до сметките на дружество и възможността да се разпорежда със сумите по тях следва директно от пълномощното, като отношението на подс. Л. към чуждите /на дружеството/ парични средства не е обвързано от закрепване на тези правомощия в трудови договори, длъжностни характеристики и т.н. Обстоятелствата, сочени от касатора и заявени като неправилно интрепретирани от въззивния съд, свързани с границите и целите на упълномощаването, с липсата на очертаване на правата и задълженията на подсъдимия, според настоящата инстанция вярно и логически последователно са обсъдени в атакувания акт. Те не са от характер да разколебаят изводите за това, че подсъдимият на правно основание е имал фактическа власт върху предмета на престъпление.

След извършен обстоен, непротиворечив и съответстващ на поставените от НПК изисквания анализ на доказателствените източници по делото решаващите инстанции са стигнали до законосъобразния извод, че подсъдимия се е разпоредил с изтеглените суми от сметките на [фирма], отказал е да ги върне, като по този начин недвусмислено е демонстрирал намерението си да ги свои, поради което правилно са приложили разпоредбата на чл. 206, ал. 3, вр. чл. 26 от НК по отношение на осъществената от подсъдимия престъпна деятелност. Чрез изтеглянето на всяка от конкретните суми от банковите сметки на дружеството подс. Л. е осъществявал изпълнителното деяние, като е извършил с поверените му парични средства неправомерно разпореждане в свой интерес, манифестирал е промяна на отношението си към имуществото като към свое. Не могат да бъдат възприети доводите в касационната жалба и в съдебно заседание пред настоящата инстанция за това, че не е налице обсебване поради това, че липсват доказателства за разходването на средствата. В тази връзка, правилно въззивният съд е приложил трайната съдебна практика, като е приел, че макар да не са установени конкретни действия по разходване на средствата от страна на подсъдимия, отказът да бъдат върнати изтеглените суми е израз на своенето им. В подкрепа на този извод вярно е съобразено, че изтеглените суми не са били разходвани за дейността на дружеството, като подсъдимият не е представил каквито и да било разходооправдателни документи за тях. Макар и косвено в подкрепа на изводите за осъществяване от Л. на разпореждане с паричните суми в свой интерес, са послужили обстоятелствата за последващи разговори със свид. Аргирис за връщане на парите, отлагане на връщането поради сделка с цигари, готовност за сключване на споразумение. Без основание са доводите на защитника, че хипотетичното наличие на варианти за разходване на паричните средства /напр. даване на подкуп във връзка с дейността на дружеството/ оборва възприетото от решаващите съдилища за разходването им от подсъдимия в свой интерес. Подобни обстоятелства били посочени в обясненията на подс. Л., като аргументирано въззивният съд ги е възприел като защитна теза, неподкрепена от доказателствата по делото. Сочените от касатора обстоятелства по отношение на сумата на подготвяното споразумение между подсъдимия и свид. А., на спецификите в отношенията между двамата, са съобразени и обсъдени от контролираната инстанция, като те не са от характер да дискредитират правилността на изводите за съставомерност на деянието като обсебване.

Претенцията в жалбата за преквалифициране на извършеното от Л. по чл. 217 НК е била обстойно и правилно обсъдена от въззивния съд.

При обсебването чуждото движимо имущество (вкл. пари) получено от дееца на някакво правно основание (в случая подсъдимият разполага със сумите по сметките на дружеството въз основа на издаденото от св. А. пълномощно), неправомерно се присвоява от него, докато при злоупотребата с доверие лицето, комуто чуждо имущество по функционални задължения или по пълномощие е предоставено за пазене или управление, съзнателно извършва акт на юридическо или фактическо разпореждане (противоречащо на законните интереси на упълномощителя, извън действие на присвояване в свой или чужд интерес) и обективно причинява или застрашава от щета патримониума на собственика, без за довършване на престъплението да е необходимо реално такава да е настъпила. При обсебването пряко се посяга върху собствеността на движимата вещ, докато при престъплението по чл. 217 НК се създават ограничения или тежести за чуждото имущество, без да касае конкретно определена движима вещ или недвижимост, от което обективно могат или последват щети в патримониума на собственика му. /В този смисъл, Решение № 88/2012г. на Първо НО на ВКС, Решение № 191/2013г. на Трето НО на ВКС/. При злоупотребата с доверие не е налице „своене“ на имущество, извличане на материална полза за дееца, като това е характерно за присвоителните престъпления, включително и за обсебването. В настоящия случай ощетяването на чуждото /на дружеството/ имущество е резултат от акт на противозаконно имуществено разпореждане, извършено от подс. Л. при условията на продължавано престъпление, което имуществено разпореждане е в интерес на дееца, така че се касае по „своене“, а не до злоупотреба на доверие.

Изложените аргументи сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон и свързаното с нея искане за преквалификация на извършеното от подс. Л. престъпление по чл. 217 НК.

Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, релевирано в жалбата, също се възприема като неоснователно.

Настоящата инстанция не констатира обстоятелства, които да налагат промяна на определеното от първата и потвърдено от въззивната инстанция наказание „лишаване от свобода“ в размер на пет години. Същото е съобразено с установените от инстанциите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства и в пълна степен ще гарантира постигането на целите посочени в чл. 36 НК. Изложените в жалбата претенции не променят изводите на настоящата инстанции. Преди всичко следва да се посочи, че в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК са изложени съображения, които са относими към установената фактическата обстановка по делото и към изводите за обективната и субективна страна на престъпното деяние, включително и обосноваващи по-леката му квалификация. Така че съобразените от инстанционните съдилища обстоятелства във връзка с изводите за съставомерност на деянието, не следва да бъдат обсъждани при индивидуализацията на наказанието. Неоснователни са твърденията, че при определянето на размера на наказанието „лишаване от свобода“ не са взети предвид продължителността на изминалия период от време от довършване на престъплението до постановяване на въззивния акт и обстоятелството, че подсъдимият има дете, за което следва да полага грижи и да издържа. Въз основа на така посочените обстоятелства от защита се претендира от ВКС приложението на чл. 55 НК или определяне наказанието „лишаване от свобода“ към предвидения законов минимум.

Продължителността на наказателното производство в конкретния случай не би следвало да се счита за прекомерна и обосноваваща компенсиране на подсъдимия с налагане на наказание по реда на чл. 55 НК. Не се констатира забавяне на производството, което да се дължи на неизпълнение на задължения от страна на държавните органи, като продължителността му е следствие от необходимостта от събиране на значителен обем доказателства за изясняване на относимите обстоятелства. Периодът на висящност на делото правилно е бил съобразен в посока намаляване на размера на наказанието, но не и като основание за налагане на наказание под предвидения специален минимум. На следващо място твърдяно от защитата смекчаващо обстоятелство - че подс. Л. следва да полага грижи и да осигурява издръжка за детето си, не е доказателствено обезпечено, понеже не се установява дали той упражнява родителските права спрямо детето след развод, а и не е от характер да обоснове допълнително намаляване на размера на наказанието.

С оглед на изложеното неоснователна се явява претенцията на защитата за приложението на чл. 55 НК, тъй като по делото не се установяват нито изключителни, нито многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Искането на защитата за приложението на чл. 66, ал. 1 НК не следва да бъде разглеждано, тъй като размерът на определеното наказание „лишаване от свобода“, който настоящата инстанция счита за законосъобразен, не позволява освобождаване на подсъдимия от изтърпяване на наложеното наказание.

При тези съображения, касационната инстанция намери, претенцията за намаляване на наказанието „лишаване от свобода“, направена с касационната жалба, за лишена от основание.

По касационната жалба на гражданския ищец [фирма].

Същата е процесуално допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съображенията, изложени в допълнението към касационната жалба на гражданския ищец, не следва да бъдат разглеждани, тъй като от съдържанието му е видно, че с тях се атакува наказателната част на въззивното решение и се съдържат оплаквания, относими към въпроса за основателността на обвинителната теза, каквито гражданският ищец не е легитимиран да прави с оглед процесуалното му качество. Съобразно разпоредбите на чл. 87, ал. 2, 318, ал. 5 и 349, ал. 3 НПК, гражданският ищец може да упражни правото си на жалба, в случай че са нарушени негови права и законни интереси, но единствено в гражданската част на съответния акт. Процесуалното му качество, обаче, не позволява да атакува съдебния акт в наказателната му част, ако не е бил конституиран в процеса и като частен обвинител. Доколкото касаторът е търговско дружество, а не физическо лице, той по дефиниция не би могъл да участва като частен обвинител в наказателния процес- чл. 76 НПК.

Първоначално подадената жалба от гражданския ищец е бланкетна, в нея не са посочени конкретни доводи, които да позволяват да бъде предложен задълбочен отговор от настоящата инстанция. Проверката на въззивният акт сочи, че същата е неоснователна. И първата и въззивната инстанции след внимателно и задълбочено изследване на доказателствените източници са стигнали до законосъобразния извод, че подсъдимия Л. следва да бъде оправдан по повдигнатото обвинение да е присвоил изтеглените в периода 21.05.2009г. – 20.11.2009г. суми, тъй като от събрания доказетелствен материал не може да се счете за доказана липсата на реално разплащане от представените от [фирма] и [фирма] фактури или друга неправомерна дейност от страна на подсъдимия. Поради липсата на деликт правилно е постановено частично отхвърляне на гражданския иск.

С оглед на изложените съображения, настоящата инстанция счита направеното пред нея искане за уважаване на предявения граждански иск в пълния предявен размер за неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 49/06.02.2017 г. по в.н.о.х.д № 727/2016 г. на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.