Р Е Ш Е Н И Е

№ 165

ГР. София, 22.12.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в открито заседание на 30.10.2017 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

При участието на секретаря С. Толева,

като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №196/17 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на А. С. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №14167/15 г. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по значимия за производството процесуален въпрос: Налице ли е преклузия относно искането за допускане на доказателства от въззивната инстанция, след като същите са заявени още с исковата молба и поддържани в първото по делото заседание пред районния съд при допуснато от същия съд процесуално нарушение?

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност, на обжалваното решение и се иска отмяната му, след която да бъде постановено ново решение за уважаване на предявения иск по чл.45 ЗЗД или за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът по жалба Я. Я. я оспорва като неоснователна.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата , намира следното:

По въпроса, по който е допуснато обжалването: В цитираното при допускане на обжалването р. по гр.д. №5100/14 г. на трето г.о. на ВКС е посочено, че според разпоредбата на чл.266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити или новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група доказателства са тези, които не са допуснати от първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. На такова нарушение се позовава в случая ищецът – касатор.

По същество на жалбата: В исковата си молба ищецът, сега касатор С. е посочил, че цитираното там твърдение на ответника Я. за съществуването на фактура за 100 млн. долара и за каквото и да е отношение на ДКЕВР и на ищеца като неин председател към фактурата е невярно и клеветническо. Във връзка с това е поискал да му се допусне свидетел – изпълнителният директор на Т. „Б. дол”, който да установи дали е издавана такава фактура или не.

С определение от 25.02.14 г. искането е оставено без уважение поради неотносимост на сочените обстоятелства. В първото по делото заседание пълномощникът на ищеца е поискал да му се издаде съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с друго от Т. „Б. дол” относно това изготвяна ли е такава фактура за 100 млн. лв. . Първоинстанционният съд с определение в първото по делото заседание е оставил без разглеждане искането, като е приел, че се е произнесъл по него с определението си в закритото заседание от 25.02.14 г.

Във въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът му по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., отново се поддържа, че сочената от ответника фактура въобще не е издавана. Твърдението на ответника Я. в посоченото телевизионно предаване за издаването на такава фактура, от която ищецът се е облагодетелствал неправомерно е именно позорното и престъпно обстоятелство, което му се приписва и от което произтичат сочените в исковата молба вреди. В доказателствената част на въззивната жалба се съдържа искане на осн. чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд да издаде съдебно удостоверение на въззивника – ищец, по силата на което да се снабди с друго такова от Т. „Б. дол” относно това издавана ли е фактура за 100 млн. долара за сероочистката на Т. „Б. дол” през 2012 г. С допълнителна молба пред въззивния съд въззивникът – ищец е посочил, че в нарушение на чл.140 ГПК първоинстанционният съд е отказал да допусне посоченото доказателство и неправилно е преценил фактурата като неотносима към спора. Въззивният съд с определение в о.с.з. от 12.05.16 г. е приел, че не е допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, като предпоставка за допускане на ново доказателство – представеното от ищеца писмо относно издаването на фактура за 100 млн. долара, и е отказал да приеме писмото, поради преклудиране на доказателственото искане на осн. чл.266, ал.1 ГПК.

В практиката на ВКС по подобни с настоящото дела / напр. р. по гр.д. №1376/11 г. на четвърто г.о./ е утвърдено становището, че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени публично – в случая там с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация.

В процесния случай ищецът е посочил, че е публично оклеветен и злепоставен с конкретно фактическо твърдение на ответника относно издаване на посочената фактура, към която, според последния, ищецът и оглавената от него ДКЕВР имат отношение и неправомерен интерес. Настоявал е в исковата молба и в хода на процеса пред двете инстанции по същество на спора, че това твърдение е невярно и е поискал да се допуснат и приемат доказателства за установяване на неверността. Първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените правила и указаното в цитираната по-горе практика на ВКС, че на проверка за вярност подлежат фактическите твърдения, които засягат неблагоприятно адресата / каквото е соченото от ищеца в случая/, е преценил исканите доказателства за неотносими и е отказал да ги допусне. Въззивният съд не е констатирал допуснатото процесуално нарушение на първоинстанционния съд, на което се е позовал въззивникът, и също в нарушение на съдопроизводствените правила е отказал да събере доказателството по реда на чл.266, ал.3 ГПК.

Изложеното води до извод, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281,т.3 ГПК.. Това налага отмяната му и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да приеме на осн. чл.266, ал.3 ГПК представеното от ищеца доказателство, свързано с издаването на фактурата за 100 млн. долара. В решението си, при наведените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът, въззивният съд следва да прецени за вярност фактическите твърдения на ответника, изказани в посоченото телевизионно предаване, и засягат ли те неблагоприятно ищеца, както се твърди в исковата молба. Тази преценка предпоставя решаващия за спора извод следва ли да носи отговорност ответникът за тях, според указаното в цитираното по –горе р. по гр.д. №1376/11 г. на ВКС, четвърто г.о. В р. по гр.д. №1438/09 г. на трето г.о. на ВКС също е посочено, че за всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт, но това изследване съдът предприема, съобразявайки зададените с исковата молба основания.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №14167/15 г. от 15.08.16 г.

Връща делото на този съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: