№ 266

София, 28.12.2017 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

Членове: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 635 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 774 от 06.07.2017 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 498/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за сумата 55348 лева и чл. 86 ЗЗД за сумата 10142 лева, предявени от Д. Н. Р. от [населено място] срещу [фирма], [населено място].

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос заменено ли е основанието на първоначалния иск, когато след връчване на преписа от исковата молба ищецът писмено се е позовал на друг юридически факт или фактически състав, различен от първоначално заявения, спазил е срока по чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК, а в доклада на делото съдът е квалифицирал правото по иска според нововъведеното основание.

По повдигнатия процесуалноправен въпрос:

С изменението на иска чрез въвеждането на юридически факт, различен от първоначално заявения, ищецът търси защита съобразно действителното правно положение. Изменението, целящо поправяне на грешки при формулиране на първоначално заявения иск, следва да бъде извършено от ищеца най-късно в първото заседание за разглеждане на делото – чл. 214 ГПК. Съдът допуска изменение на основанието ако прецени това за уместно с оглед защитата на ответника, докладвайки делото според изменените обстоятелства. В решението си по съществото на делото съдът се произнася според нововъведеното основание – въз основа на обстоятелствата, на които с основава иска след изменението му.

Във връзка с направените оспорвания от ответника, при условията на чл. 143, ал. 2 ГПК, до приключване на първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да поясни и допълни исковата молба без това да съставлява изменение на иска. При поясняването и допълването на исковата молба ищецът може да въведе и нови обстоятелства, с които не изменя основанието на иска - обстоятелствата, на които се основава иска остават същите, но пояснени или допълнени с оглед оспорванията на ответника. В този случай съдът следва да се произнесе по основателността на иска, разглеждайки първоначално заявените обстоятелства така, както те са допълнени и пояснени в срока по чл. 143, л.2 ГПК.

При преценката за валидност и допустимост на обжалваното въззивно решение, съдът взе предвид следното:

Решението е валидно – постановено от надлежен съдебен състав в рамките на правораздавателната му компетентност и в предвидената от закона писмена форма.

Решението е допустимо. С искова молба от 29.10.2013 г. ищецът Д. Н. Р. е предявил против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за връщане на заемна сума в размер на 55348 лева и чл. 86 ЗЗД за 10142 лева, съставляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Изложил е твърдения, че на 01.01.2010 г. с ответника са сключили договор за заем за сумата 38250 щатски долара (равняващи се на 55348 лева по курса на деня към предявяване на иска), която сума е предал на заемополучателя, който се е задължил да я върне до 01.01.2012 г. Тъй като ответното дружество не е възстановило получената в заем сума, ищецът е предявил претенция да бъде осъдено да я върне, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва. В отговора на исковата молба ищецът е оспорил иска с твърдения, че договорът е неистински поради преправеното му съдържание и неавтентичен подпис на управителя на дружеството; че не е получавал от ищеца суми в заем през 2010 година; че имат стари парични отношения, датиращи от 2002 г. и 2003 г., за обезпечаване връщането на които са били сключени предварителни договори за прехвърляне на имоти; тези договори са били обявени за окончателни по предявени от ищеца искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и с това всички финансови отношения между страните са били уредени окончателно. Въвел е и възражение за изтекла погасителна давност. Във връзка с направените от ответника оспорвания, с молба от 21.05.2014 г. ищецът е уточнил, че действително между страните съществуват стари финансови отношения; че в периода 1995 г. – 2003 г. е предоставил на ответника заемни средства в размер на 160000 щатски долара, които са били инвестирани в строителство; че поради невъзможност на ответното дружество да се издължи към него, за част от заемната сума му е било обещано да му се прехвърли собствеността върху магазин и гараж, за което са били сключени предварителни договори, обявени за окончателни по съдебен ред. След покани от страна на ищеца за връщане изцяло на дадената в заем сума, страните са постигнали съгласие остатъка от задължението в размер на исковата сума да бъде върнато до 01.01.2012 г., за което е бил подписан договорът от 01.01.2010 г. С доклада по делото от 26.06.2014 г. съдът е квалифицирал предявените искове по чл. 107 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, а с решение № 912 от 25.05.2012 г. е отхвърлил исковете като неоснователни. Приел е, че не е установено, че с подписване на договора от 01.01.2010 г. за сумата 38250 щатски долара е новирано старо задължение; че липсват съществените предпоставки на чл. 107 ЗЗД – разлика между съществените елементи на старото и новото задължение и намерение за новиране, поради което не е дължима на основание чл. 107 ЗЗД.

Първоинстанционното решение е обезсилено с решение № 200 от 09.11.2015 г. по гр.д. № 436/2015 г. на Пловдивски апелативен съд. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е за връщане на дадена в заем сума, поради което, квалифицирайки неправилно спорното право, съдът се е произнесъл по непредявена претенция по договор за новация. Върнал е делото за ново разглеждане за произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД.

С решение № 845 от 10.06.2016 г. по гр.д. № 709/2016 г. на Пловдивски окръжен съд предявените искове, квалифицирани с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено с обжалваното въззивно решение № 177 от 25.10.2016 г. на Пловдивски апелативен съд. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил наличие на договор за заем от 01.01.2010 г., тъй като не е доказано предаване на заемната сума с подписване на договора. И тъй като договора за заем е реален – поражда последици с предаване на сумата, а ищецът е признал, че не е предал на представителя на ответника заемната сума в деня на подписване на договора, то не е налице заемен договор и последиците от неизпълнението му не могат да бъдат претендирани. Приел е, че съществуващите между страните предходни отношения не са предмет на делото; че новирани по смисъла на чл. 107 ЗЗД стари задължения не следва да бъдат обсъждани; че предмет на делото е задължението по договор от 01.01.2010 г., заемната сума по който не е била предадена с подписването му, поради което предявеният иск за връщането и е неоснователен.

С така постановеното решение съдът се е произнесъл по предявения от ищеца иск - по спорния предмет на делото. С исковата молба съдът е бил сезиран с иск за връщане на дадена в заем сума, който иск е бил пояснен и допълнен при условията на чл. 143, ал. 2 ГПК. Твърденията за предходни финансови отношения и за предаване на заемната сума преди подписване на договора не съставляват изменение на иска. Ищецът не е въвел твърдения, сочещи, че с договора от 01.01.2010 г. е новирано предходно задължение; не е въвел твърдения за нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение, т.е. твърдените нови обстоятелства не сочат на обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, а поясняват и допълват обстоятелствата по първоначално заявения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД.

При преценката за правилност на обжалваното въззивно решение съдът взе предвид следното:

В касационната жалба, подадена от Д. Н. Р. са изложени доводи за неправилност на изводите на въззивния съд, че не е доказано възникнало валидно заемно правоотношение. Поддържа се, че съдът не е обсъдил доказателствата в тяхната взаимовръзка – доказателствата, сочещи за предадени от ищеца на ответника суми и подписване на договора от 01.01.2010 г. като признание за съществуващото задължение.

Ответникът по касационната жалба [фирма] я оспорва като неоснователна. Счита, че формираните във въззивното решение изводи, че по договора от 01.01.2010 г. няма предадени от ищеца и получени от ответника суми са правилни, почиващи на доказателствата по делото.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания против въззивното решение са основателни.

Формираният в решението извод, че между страните не е доказано възникване на заемно правоотношение е неправилен. Между страните не се спори, че в периода до 2003 г. ищецът е предоставял на ответното дружество суми в заем. Този факт се установява и от показанията на всички разпитани по делото свидетели. Не се спори и относно факта, че част от дадените в заем средства са били върнати на ищеца чрез datio in solutum – чрез прехвърляне на собственост върху недвижими имоти вместо връщане на получения заем. Спорен е въпросът дали чрез извършеното даване вместо изпълнение отношенията са били уредени напълно или са останали дължими суми. Ищецът поддържа, че невърнатият остатък от заемното задължение е в размер на исковата претенция, за което ответникът е направил признание с подписване на договора от 01.01.2010 г. Ответникът твърди, че всички финансови отношения са били уредени с прехвърляне на недвижимите имоти, за което свидетелства подписаното между страните споразумение от 29.07.2003 г. (приложено на л. 6 от т.д. № 12/2006 г. на Пловдивски окръжен съд). При така очертания предмет на спора, изводът на въззивния съд, че след като заемната сума не е била предадена при подписване на договора от 01.01.2010 г., то няма договор за заем е неправилен. Действително договорът за заем е реален, но писмената му форма не е изискване за валидност, а за доказването му. Няма законна пречка заемното правоотношение да възникне в определен момент с предаване на сумата и уговорката за връщането и, а договорът за заем да бъде съставен в последващ момент. Няма законна пречка и в по-късно съставения договор да се уговори връщане само на непогасената част от задължението. Така страните по заемното правоотношение обективират в предвидената от закона форма за доказване размера на дълга и произхода му. Доколко така съставеният документ действително установява възникнало в предходен момент заемно правоотношение е въпрос по съществото на делото, за изясняване на който следва да бъдат обсъдени всички доказателства за финансовите отношения между страните, в т.ч. получавани ли са парични суми в заем и каква част от тях е върната. В този смисъл, изводът на въззивния съд, че не следва да бъдат обсъждани съществуващите между страните предходни отношения, както и „новирани по смисъла на чл. 107 ЗЗД стари задължения” се явява неправилен.

Предвид изложеното и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и тъй като не се налага повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор.

По делото е установено по безсъмнен начин, че в периода 2002 г. – 2003 г. ищецът е предоставял на ответното дружество парични суми в заем. Този факт не се оспорва от ответника (отговор на исковата молба от 03.04.2014 г.), а се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели Г. Й. (единият от управителите на ответното дружество до 2005 г.), Д. Д. (брат на втория управител П. Д.) и З. С. (касиер и секретар в дружеството до 2008г.). Свидетелят Й. установява, че част от предоставяните от ищеца в заем суми са били разходвани за строеж на сграда в [населено място], а друга е била превеждана в [населено място], където е пребивавал често вторият управител на дружеството П. Д. във връзка с управлението на друго дружество. Сумите са били предавани на ръка в щатски долари на двамата управители на дружеството, като свидетеля Д. Г. е присъствал на три от тези срещи, когато ищецът е предоставил в заем 10000 щатски долара, 20000 щатски долара и 15000 щатски долара. Установено е и че между страните е било постигнато съгласие част от заемните суми да бъдат върнати чрез прехвърляне на собственост върху недвижими имоти в [населено място] след завършване строежа на сградата – предварителни договори от 02.01.2003 г. и 02.03.2003 г. Предварителните договори са били обявени за окончателни със съдебни решения № 140 от 26.05.2006 г. по т.д. № 376/2005 г. и № 248 от 02.08.2006 г. по т.д. № 12/2006 г. на Пловдивски окръжен съд, по които ищецът е придобил собствеността върху гараж № 4 и магазин на партерния етаж в сграда в У. ****-**** в[жк], [населено място] при продажни цени съответно равностойност на 8000 и 26600 щатски долара. На 29.03.2007 г. между ищеца и ответното дружество, представлявано от управителя му към този момент Г. Й. е било подписано споразумение, с което е била „обявена за недействителна обезпечителна заповед” за 74000 щатски долара и подписана „нова обезпечителна заповед” за 40000 щатски долара, като разликата е била уредена чрез прехвърляне на недвижими имоти на трето лице, посочено от ищеца; сумата от 40000 щатски долара е била обезпечена с предварителни договори от 2003 г. за два магазина и гараж № 4 в жилищната сграда на [улица]. Страните по споразумението за „обявили за недействителни” предварителните договори от 02.01.2003 г. относно апартамент № 12, гараж № 11 и гараж № 12 и са заявили, че нямат финансови претенции освен упоменатата сума от 40000 щатски долара, касаеща новата „обезпечителна заповед”. Същият ден – 29.07.2003 г., предсавляващият ответното дружество управител е подписал три записа на заповед за сумите 40000 щатски долара, за 15000 щатски долара и за 11200 щатски долара с падеж 31.12.2003 г. Установено е, че до 2008 г. дружеството е изплащало на ищеца всеки месец до десето число сума в размер на около 450 лева, съставляващи равностойност на щатски долари по съответния курс на деня – свидетелката С. е предавала лично тези суми на ищеца срещу разписка. На 01.01.2010 г. между ищеца и дружеството, представлявано от управителя П. Д. е бил подписан договор за заем, в който е отразено, че ищецът предоставя в заем на дружеството сумата 38250 щатски долара; че сумата е предадена в брой при подписване на договора, който служи за доказателство, че е получена, като заемополучателят се задължава да я върне до 01.01.2012 г. Съгласно приетите по делото графологически експертизи, подписът за заемател е положен от управителя на дружеството П. Н. Д., а в текста на договора няма добавки, извършени от друго техническо средства, различно от компютърната обработка.

Така установените факти обуславят извод, че искът за връщане на дадената в заем сума от 38250 щатски долара е основателен. В периодът до 2002 г. време ищецът е предоставял на ответника суми в заем, част от които са били върнати в брой, друга част е погасена чрез datio in solutum, а за невърнатия остатък е бил сключен договорът от 01.01.2012 г. Този извод се налага при преценката на цялостните отношения между страните, сочещи по несъмнен начин за възникнало заемно правоотношение, заемната сума по която е била погасявана на части и за продължителен период от време. С договорът от 01.01.2012 г., за който не се твърди да е подписан при порок на волята, ответникът е удостоверил, че сумата е получена и връщането и се дължи. Възражението, че документът е неистински не е доказано – обратно, установено е, че е подписан от управителя на дружеството. Не е доказано и възражението, че сумата по договора не се дължи, тъй като със споразумението от 29.07.2003 г. страните са уредили всички свои финансови отношения. Текстът на споразумението, съпоставен с останалите доказателства по делото сочи, че с него са уредни финансови взаимоотношения във връзка с подписаните между страните предварителни договори за прехвърляне на недвижими имоти. Този извод се налага от факта, че същият ден освен записа на заповед за сумата 40000 щатски долара, предмет на въпросното споразумение, управителят на дружеството е издал на ищеца още два записа на заповед общо за 26200 щатски долара, както и от факта, че след подписване на споразумението дружеството е продължило да изплаща на ищеца ежемесечно суми за погасяване на задължението си, т.е. останали са неиздължени суми, във връзка с които е подписан договорът от 01.01.2010 г. С този договор не е новирано старо задължение – длъжникът не е поел дълг с нов предмет или ново основание на мястото на старо задължение, а е признал наличието на съществуващо задължение на същото основание.

Неоснователно е и възражението за погасяване на задължението по давност. С подписването на договора от 01.01.2010 г. ответникът е прекъснал давността (чл. 116, б. „а” ЗЗД), каквато съгласно чл. 110 ЗЗД не е изтекла и до предявяване на иска на 29.10.2013 г.

Предвид изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата38250 щатски долара. Между страните е уговорено плащането на задължението да се извърши в щатски долари, поради което съдът не може да присъди левовата им равностойност, претендирана от ищеца – Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк.д. № 4 от 2014 г. ОСГТК ВКС. Като основателен следва да се уважи и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва. Задължението за главницата от 38250 щатски долара е станало изискуемо на 01.01.2012 г. (т. 4 от договора от 01.01.2010 г.), поради което до предявяване на иска законната лихва възлиза в размер на 11147 лева, от които според предявения петитум следва да се присъдят 10142 лева.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените в хода на инстанционното производство съдебни разноски общо в размер на 5349 лева.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.4 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 498/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Д. Н. Р. от [населено място] с Е. [ЕГН] на основание чл. 240 ЗЗД сумата 38250 (три и осем хиляди двеста и петдесет) щатски долара, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.10.2013 г. до окончателното и изплащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата 10142 (десет хиляди сто четиридесет и два) лева, както и сумата 5349 (пет хиляди триста четиридесет и девет) лева разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: