№ 200

гр. София, 28 декември 2017г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети ноември през 2017г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 877 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия П. Б. Ц. срещу решение № 217 от 30.06.2017 г. на Апелативен съд – гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 221/2017 г.

Поддържа се наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че в обвинителния акт, както и в актовете на съдилищата от предходните инстанции, постановени по съществото на делото липсва аргументация относно характеристиките на инкриминираните монети като „археологически обекти” и не са посочени текстовете от специалния закон, отнасящи се до реда за идентификация и регистрация. По този начин, според защитника, са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са лишили подсъдимия от възможност да разбере в какво е обвинен и съответно, причините за осъждането си. Претенцията за неправилно прилагане на материалния закон е обоснована с твърдение за липса на доказателства за произхода на монетите от земните пластове, като едно от задължителните според касатора условия за характеризирането на една вещ като археологически обект. Възразява се, че не е обсъдена от въззивния съд възможността монетите да не произхождат от територията и акваторията на България, а да са внесени в страната от друга държава, в който случай те, съгл. чл. 97, ал. 6 ЗКН те не биха подлежали на идентификация и регистрация. Твърди се, че не е съобразен и срока по чл. 93, ал. 1 ЗКН, предвиден за съобщаване на властта. Направено е искане за отмяна на решението в частта, с която първоинстанционната присъда е потвърдена и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за пълно оневиняване на подсъдимия.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, изложените в нея аргументи и алтернативно направените искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на решението в сила.

Подсъдимият, редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 10 от 27.03.2017 г., постановена по НОХД № 3/2017г., състав на Габровския окръжен съд е признал подсъдимия П. Б. Ц. за виновен в това, че на 10.08.2016 г. в [населено място] е държал повече от три археологически обекта – 7 бр. монети, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, поради което и на осн. чл. 278, ал. 6 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода и глоба от три хиляди лева. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на наказанието, свързано с лишаване от свобода за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Извършено е и разпореждане с веществените доказателства по делото.

С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е изменена в частта, досежно разноските, а в останалата й част е потвърдена.

Касационната жалба е неоснователна, макар част от изложените в нея постановки да са принципно верни. Така с основание се възразява срещу разбирането на въззивния съд (а и на съда от първа инстанция), че нормата на чл. 278, ал. 6 НК няма бланкетен характер. Неоспорим е фактът, че изпълнителното деяние по този текст е формулирано конкретно, с използване на една единствена форма – държане на предмета на престъплението. Това е признакът на поведението, което е инкриминирано и той е ясно очертан, като не се нуждае от допълнително уточняване чрез друго правило, съдържащо се в друга разпоредба, извън Наказателния кодекс. Не така е обаче по отношение на друга част от елементите от обективния състав на това престъпление. Анализът на диспозицията на чл. 278, ал. 6 НК показва, че за изясняване на предмета на престъплението по необходимост трябва да се използват разпоредби, извън тези на Наказателния кодекс, доколкото този предмет е очертан чрез бланкетен признак – археологически обект. Касае се за термин, придаващ особеност на предмета на престъплението, изясняването на която е невъзможно без ползване на допълнителна информация, изводима от разпоредби, извън тези на Наказателния кодекс. Като бланкетна се характеризира нормата и с оглед на ползваните понятия „идентификация” и „регистрация” на културни ценности и реда за извършването на тези дейности. Съдържанието на тези понятия се нуждае от изясняване чрез разпоредбите на Закона за културното наследство (ЗКН) и на Наредба № Н-3 от 2009г. на министъра на културата.

В случая прокурорът е изложил фактически констатации относно конкретната виновна проява на подсъдимия, свързана с държане на 7-те броя монети и съставляваща изпълнителното деяние на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК. Вярно е, че описвайки обстоятелствата и фактите, които е приел за установени, прокурорът се е ангажирал с констатации относно автентичността на инкриминираните предмети и с обосноваване единствено на характеристиката им като културни ценности, но не е изложил съображения относно характеризирането им и като археологически обекти. Несъмнено е, че се касае за две различни не само в терминологично отношение понятия. Тези понятия, макар да обединяват същности с общи свойства и белези, имат своите специфики, самостоятелни дефиниции и режим, уредени в две самостоятелни глави от ЗКН – в глава VІ, посветена общо на културните ценности и глава VІІ, посветена на археологическите обекти, като разновидност на „културни ценности”. Това, че прокурорът си е спестил усилието да направи това разграничение в обвинителния акт и да разгърне и обоснове по-подробно обвинителната си позиция по отношение на този проблем , извеждайки характеристиките на процесните предмети като археологически ценности, не означава в конкретния случай, че обвинението не е формулирано съобразно с материалния закон.Съдържанието на двете, взаимно обуславящи се части на обвинителния акт е осигурило необходимата яснота в обвинителната претенция по отношение на съществените нейни елементи. Това е видно и от собственото на подсъдимия заявление пред първостепенния съд, че разбира обвинението, като в условията на състезателното производство пред съда адекватно и пълноценно е отстоявал тезата си.

Съдилищата от предходните инстанции са извършили проверка и са изложили обосновани чрез доказателствата и наличния по делото експертен анализ изводи за основателност на прокурорската претенция, че държаните от подсъдимия обекти са годен предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК. Това, че характеристиките на обектите са възпроизведени чрез изводите на вещото лице по нумизматичната екдспертиза не означава, че не е направена дължимата правна преценка дали и доколко тези обекти притежават признаците на археологическите обекти, указани в чл. 53, т. ЗКН и в чл. 146 ЗКН. Спецификата на проблема неизбежно е изисквала подпомагане на правната съдебна преценка (както и на преценката на прокурора) от експертното мнение за тяхната типологическо-иконографска характеристика, въз основа на която и съдилищата, а преди това и прокурорът правилно са преценили, че се касае за археологически обекти, доколкото инкриминираните предмети представляват следи от човешка дейност от минали епохи и носят информация за времена и цивилизации, които са обект на археологията. Съдилищата са дали отговор и на поставения на вниманието им проблем относно идентификацията и регистрацията на археологическите обекти. Обяснено е, че съгласно действащият правен регламент обектите с тази характеристика, придобити до влизането в сила на ЗКН, са подлежали на узаконяване в едногодишния срок по § 5, ал. 1 от ПЗР към ЗКН, като липсата на регистрация и идентификация в този срок превръща обектите в собственост на държавата, а придобитите (независимо по какъв начин) след влизането в сила на ЗКН археологически обекти подлежат на връщане на държавата, която е единствен техен собственик.

Срокът по чл. 93, т. 1 ЗКН е неотносим към процесните вещи и поради това съдилищата не са имали основание да го изследват, установят и изключат от периода, в който е осъществено държането на тези вещи от подсъдимия. Това възражение е било поставено на вниманието и на въззивния съд и е получило верен отговор. Срокът по чл. 93, ал. 1 ЗКН, на който се позовава защитата, е относим единствено към вещите с характеристиките на „културни ценности” по смисъла на чл. 7 вр. чл. 53, ал. 1 ЗКН. Режимът за тяхното опазване, идентификация, регистрация и пр. е уреден в глава VІ от ЗКН. А „археологическите обекти” (по смисъла на чл. 53, т. 1 ЗКН и чл. 146 ЗКН), представляващи предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК, макар и разновидност на културните ценности, са изведени от общата регламентация на културните ценности и са подчинени на самостоятелен режим, на който е посветена глава VІІ от ЗКН. Там е уреден статута на археологическите обекти, тяхното издирване, изучаване, съхраняване и пр. Това разграничение е проведено и в Наказателния кодекс, като в чл. 278, ал. 1 НК е визирана противоправността на съответното поведение по отношение на културни ценности, а в чл. 278, ал. 6 НК – противоправността на поведение с предмет археологически обекти, като простата съпоставка между двата текста показва ясно открояващите се разлики в съставомерните признаци. Когато се касае за държане на културна ценност с характеристиките на археологически обект, при условие, че същият не е идентифициран и не е регистриран по съответния ред, без значение е кога е придобит предмета – дали в срока по чл. 93, ал. 1 ЗКН или извън този срок. Съответно съдилищата в конкретния случай не са имали задължение да установяват времето на възникване на фактическата власт на подсъдимия върху инкриминираните вещи и продължителността на упражняването й и още по-малко да извършват желаното от защитата приспадане на неотносими времеви интервали.

Несъстоятелно е възражението, че без доказателства за произхода на процесните предмети от земните пластове тези предмети са окачествени като археологически обекти. Принадлежността на предметите към земните пластове не е задължителен елемент от характеристиката на археологическия обект, противно на мнението на защитата. Според чл. 146 ЗКН възможно е те да бъдат открити или да се намират не само в земните пластове, но и на тяхната повърхност, на сушата или под вода. Важно е, че за тези предмети е категорично установена е тяхната автентичност и способността им да свидетелстват за минали епохи. А колкото до начина, по който е получена информацията за тези предмети, това обстоятелство не е от значение за възможността те да бъдат определени като археологически обекти. Анализът на разпоредбите на чл. 146, ал. 1 ЗКН показва, че теренните проучвания са указани като основен, но не и като единствено възможен източник на информация за вещта – археологически обект, както се настоява в касационната жалба.

Инкриминираните монети не биха подлежали на идентификация и регистрация по силата на чл. 97, ал. 6 ЗКН само, ако са били придружени с документ, удостоверяващ произхода им и способа на придобиването им. Доколкото в случая не е установено подсъдимият да е разполагал с такива документи, а от друга страна е категорично установено, че предметите представляват археологически обекти, съдилищата не са дължали усилия за изследване на възможността те да са с произход от друга държава.

Поради така констатираното отсъствие на претендираните с касационната жалба нарушения и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 217 от 30.06.2017 г. на Апелативен съд – гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 221/2017 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.