№ 218

[населено място], 09.03.2018г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на двадесети ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

при участието на секретаря А.Й и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 850/2016 год., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 299/24.11.2015 год. по т.д.№ 236/ 2015 год. на Великотърновски Апелативен съд, с което е отменено решение № 70/26.05.2015 год. по т.д.№ 176/2014 год. на Плевенски окръжен съд и е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК иск на касатора против [фирма], за установяване вземане на касатора към дружеството в размер от 25 125,62 лв. – наемна цена за ползване на елементи от стълбова разпределителна електрическа мрежа , за периода 01.01.2012 г. – 06.02.2013 год., както и на вземане в размер на 2 516,41 лв. – лихва за забава върху главницата.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.295 ал.1 и ал.6 от ЗЕС, при превратно тълкуване на нормата и прилагането й в различен от вложения от законодателя смисъл – относима единствено за обекти от вида на изчерпателно изброените, но всички съставляващи публична собственост. Оспорва и правилността на извода на съда, че дори да би било споделено даденото от въззивния съд тълкуване на чл.295 ал.1 ЗЕС, сама по себе си възможността за ищеца / без да е възникнало в правния мир, по съответния за това ред / да придобие право на ползване върху линейни инженерни мрежи, вкл. на електроснабдяването и разпределението,лишава от основанието му сключен договор за ползването им по наемно правоотношение,съответно обуславя нищожността на сключения договор за наем.

Ответната страна - [фирма] – оспорва касационната жалба.Поддържа правилността на даденото от въззивния съд тълкуване на чл.295 ал.1 ЗЕС, както и че така сключения с ищеца договор за наем е нищожен, поради липса на основание.Счита, че така тълкувана нормата е в съответствие с европейското законодателство , отнасящо се до създаване на условия и мерки за намаляване на разходите за разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи : Директива 2014/61 от 15.05.2014 г., Директиви № 2002/ 19/ ЕО , № 2002/21/ЕО, № 2002/20 /ЕО, № 2002/22/ЕО и 2002/77/ ЕО. Противно тълкуване – че нормата касае всички изброени като вид обекти, когато те са публична / но не и частна / собственост – според ответната страна обезсмисля разпоредбите на чл.295 ал.3 и ал.5 ЗЕС. Твърди релевантност на факта, че стълбовата мрежа не е изградена от ищеца, а много по-рано и получена от него, поради което и съгласно чл.295 ал.5 ЗЕС, доколкото ответникът е имал право на ползване върху същата,то е преминало автоматично като ограничение на собствеността на приобретателя – ищец.Твърди и нищожност на сключения договор, предвид качеството на ищеца – предприятие с господстващо положение на съответния пазар – чл.21 ал.1 ЗЗК,позовавайки се на решение № 449/27.05.2015 г. на КЗК , с което на ищеца е наложена имуществена санкция за нарушение на чл.21 ал.1 КЗК, чрез едностранно налагане на цени и други условия за достъп и ползване на стълбовата електроразпределителна мрежа на дружеството.

С определение № 52/01.02.2017 г., касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Само върху обекти - публична собственост ли се учредява правото на ползване по чл.295 ал.1 ЗЕС или това изискване важи само за последното предложение от разпоредбата – за линейни мрежи на водни, напоителни съоръжения и естествени водни басейни ? Въпросът е обобщим до тълкуването на чл.295 ал.1 ЗЕС, досежно това прилага ли се текста на ал.1 на разпоредбата и спрямо линейни инженерни мрежи - частна собственост. Обоснован е в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, предвид противоречиво разрешаване на този въпрос от настоящия въззивен съд и от постановилия решение № 4440 по гр.д.№ 877/2014 год. Районен съд - Благоевград, влязло в сила. В същото съдът е приел, че нормата на чл.295 ал.1 ЗЕС касае единствено линейни инженерни мрежи - публична държавна или публична общинска собственост, поради което е отрекъл възникнало, при условията на чл.295 ал.1 ЗЕС право на ползване на ответното дружество, като предприятие, осъществяващо обществени електронни съобщения.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение,съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК,за да се произнесе,съобрази следното:

Ищецът е предявил по реда на чл.422 ГПК искове за установяване вземания към ответника, на основание сключен договор за наем на елементи от стълбова разпределителна електрическа мрежа, за периода 01.01.2012 г. – 06.02.2013 год., както и за лихва за забава върху главницата. Ответникът е противопоставил възражение за нищожност на сключения договор за наем, предвид признато му от закона – като доставчик на интернет услуги – право на ползване на елементи от линейни инженерни мрежи,вкл. на електроснабдяването и разпределението, съгласно чл.295 ал.1 ЗЕС. Възразявал е и относно правото на собственост на ищеца върху обекта на договора за наем, както и за нищожност на договора, поради противоречие с чл.82 от Договора за европейската общност /ДЕО/. Твърди стопанска непоносимост на така сключения договор за наем, предвид промяна в обстоятелствата, обуславящи интереса му от същия, настъпила след сключването : изменение в броя на абонатите, ползващи интернет услугите на ответника и изменение в цените на услугата, предвид общото занижаване на покупателната способност на населението.

За да отмени първоинстанционното решение, уважило исковете и да отхвърли същите, въззивният съд е разгледал единствено възражението , основано на чл.295 ал.1 от ЗЕС. Въззивният съд е счел, че изискването за „публична собственост„ на съответните линейни инженерни мрежи се отнася единствено до последните в реда на изброяването в разпоредбата видове – „на водни, напоителни съоръжения и естествени водни басейни„, доколкото именно след тях е посочено условието „ - публична собственост„.Така е счел, че прилага „ граматическо тълкуване „ на текста. Споделил е и „логическо„ тълкуване , в полза на извода за приложимост на разпоредбата към останалите изброени обекти и в случай, че същите са частна собственост, позовавайки се на обстоятелството, че линейните инженерни мрежи на електроснабдяването и електроразпределението са собственост на операторите – търговски дружества, т.е. могат да бъдат само частна, а не публична собственост. Извел е довод в подкрепа на това тълкуване от разпоредбата на чл.295 ал.3 ЗЕС. С оглед учредимото / но не и вече учредено / в полза на ответника „специално” / според ответника / вещно право на ползване, уредено в чл.295 ал.1 ЗЕС, на стълбовете, като елемент от електроразпределителната мрежа - собственост на ищеца, т.е. като обекти - частна собственост, съдът е счел , че сключеният договор за наем е лишен от основание и като такъв е нищожен. Съдът коментира възникнало в полза на ответника „право да му бъде учредено право на ползване по реда на чл.295 ЗЕС„.

По правния въпрос :

Съгласно чл.295 ал.1 ЗЕС : „ Предприятията, осъществяващи обществени електронни съобщения, имат право на специално ползване по смисъла на Закона за пътищата и / или право на ползване на линейни инженерни мрежи на транспорта, водоснабдяването и канализацията, електроснабдяването,електроразпределението,газоснабдяването, хидромелиорациите по смисъла на пар.5 т.31 от ЗУТ, включително техните сервитутни зони , на водни и напоителни съоръжения и естествени водни басейни – публична собственост „. Съгласно ал.2 : „ Правото на специално ползване и / или правото на ползване по ал.1 се предоставя за изграждане,разширение,поддържане и експлоатация на електронни съобщителни мрежи и съоръжения ...”.Според ал.3 : „Когато имотът по ал.1 е държавна собственост и е предоставен на държавно предприятие по чл.63 ал.3 ТЗ , право на специално ползване и / или правото на ползване по ал.1 се учредява възмездно от ръководителя на държавното предприятие след решение на колективния орган на управление разрешение от съответния министър или ръководител на ведомството, упражняващ правата на собственост на държавата в предприятието, като обезщетението е еднократно”. Чл.295 ал.6 ЗЕС разпорежда , че : Правото по ал.1 се упражнява възмездно въз основа на разрешение от органите или лицата, които стопанисват съответната техническа инфраструктура или имоти , като обезщетението е еднократно.При прехвърляне на правото на ползване и/или правото на специално ползване съгласно ал.3, приобретателят на електронни съобщителни мрежи,съоръжения и свързаната с тях инфраструктура не заплаща ново възнаграждение или такса.

За прецизност следва да се уточни, че „ право на специално ползване„ и „право на ползване„ са различни хипотези, кумулативно уредени в разпоредбата на чл.295 ЗЕС. Настоящият казус не касае „специално ползване„,учредимо за ползването на пътищата, което според пар.1 т.8 от ДР на Закона за пътищата е „ използването на пътищата за осъществяване на дейности в обхвата на пътя и в обслужващите зони, като изграждане на нови и ремонт на съществуващи подземни и надземни линейни или отделно стоящи съоръжения и тяхната експлоатация в обхвата на пътя „. Впрочем, съгласно чл.8 ал.2 ЗП, републиканските пътища са изключителна държавна собственост, а според ал.3 - общинските пътища са публична общинска собственост / от значение относно последващата критика на даденото от въззивния съд тълкуване /.

Структурирането на разпоредбата на чл.295 ал.1 ЗЕС не предпоставя еднозначен извод, че условието „публична собственост„ е относимо само към последните в реда на изброяване обекти, тъй като същите не са отграничени от предходните със съюз или по друг начин, който по недвусмислен начин да насочва на неотносимост на предпоставкта „ публична собственост „ към предходното изброяване. Граматическото тълкуване на разпоредбата не предоставя възможност за категоричен извод. Такъв, обаче,е изводим при логическото и систематично тълкуване на разпоредбата, предвид следното :

Разпоредбата на чл.295 ЗЕС урежда предпоставки и условия за извършване на разпоредителни действия – с право на специално ползване или право на ползване на линейни инженерни мрежи. Съгласно чл.17 ал.1 от Конституцията на Р.Б, правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Собствеността е частна и публична /ал.2/, като частната собственост е неприкосновена /ал.3/. Съгласно чл.17 ал.4 от Конституцията, режимът на обектите на държавна и общинска собственост се определя със закон. Съгласно чл.7 ал.1 от Закона за държавната собственост имотите и вещите – публична държавна собственост не могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват по давност .Съгласно чл.7 ал.5 ЗДС , обаче, „ в случаите и при условията, определени със закон, с решение на Министерски съвет върху имоти – публична държавна собственост, може да се учредяват ограничени вещни права, когато това е необходимо за изграждане на национален обект или за трайно задоволяване на обществени потребности .С изменение / обн. ДВ бр. 40 от 2014 г. / към хипотезите е добавено изрично и „ изграждане на линейни обекти на техническата инфраструктура, непопадащи в хипотезите на т.1 / изграждане на национален обект / и т.2 / трайно задоволяване на обществени потребности /, когато няма друга техническа възможност или друго техническо решение е явно икономически нецелесъобразно”. Аналогично: с чл.7 ал.2 изр.първо на Закона за общинската собственост се предвижда, че имотите и вещите - публична общинска собственост не могат да се отчуждават и прехвърлят в собственост на трети лица, но могат да се обременяват с ограничени вещни права, само в случаите , определени със закон / изр. второ / . От друга страна, имотите и вещите – частна държавна и частна общинска собственост могат да бъдат обект на свободно разпореждане, съобразно правилата на ЗС , както и да се придобиват по давност,освен ако ЗДС / за имотите частна държавна собственост / или друг закон / за имотите – частна общинска собственост / предвиждат друго.

Да се приеме, че разпоредбата на чл.295 ал.1 ЗЕС визира линейни инженерни мрежи на електроснабдяването и електроразпределението / както и останалите изброени дейности / - и частна собственост, означава да се тълкува в директно противоречие с чл.17 ал.3 на Конституцията на Р.Б, тъй като начина на управление и разпореждане с вещите - частна собственост е прерогатив единствено на техния собственик. От друга страна, видно от чл.7 ал.5 ЗДС и чл.7 ал.2 ЗОС , разпореждане с ограничени вещни права върху имоти – публична държавна и публична общинска собственост е допустимо, когато е изрично уредено със закон. Това именно условие на законодателя е удовлетворено с нормата на чл.295 ал.1 ЗЕС. Без нея , разпореждане с правото на специално ползване и правото на ползване на линейни инженерни мрежи - публична собственост, би било в противоречие със закона / ЗДС и ЗОС /. Чл.295 ал.3 ЗЕС не е в противоречие с този извод, а напротив го подкрепя, противно на възприетото от въззивния съд. Касае се за имоти – държавна собственост, предоставени на държавни предприятия, които не са търговски дружества / чл.62 ал.3 ТЗ /.Съгласно чл.2 ал.1 ЗДС , публична държавна собственост са и имотите, предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им.Следователно, чл.295 ал.3 ЗЕС урежда само една специфична хипотеза на разпореждане с ограничени вещни права върху обект–публична държавна собственост,предоставен за стопанисване от държавно предприятие, но не предпоставя извод, че след като разпореждането с такава е уредено в отделна алинея, то ал.1 на чл.295 ЗЕС е относима към всяка собственост – публична и частна. Правилни са съображенията на ответника – касатор, че относимост на чл.295 ал.1 ЗЕС единствено към публичната държавна и общинска собственост е изводима и от останалата част на разпоредбата , тъй като учредяването на правото не е предвидено въз основа на договор / каквото би било между равнопоставени правни субекти /, а с едностранен властнически акт – „разрешение„ от органите или лицата, които „стопанисват„ / не собствениците / съответната техническа инфраструктура , при съответно регламентирана в закона процедура – чл.296 ЗЕС,неприсъща за свободното договаряне между частноправни субекти.

Нормата на чл.295 ЗЕС визира именно ограничено вещно право на ползване, а не облигационно такова, тъй като „учредяването” му законодателят изрично е обвързал с притежанието на собствеността върху съответните линейни инженерни мрежи, както и самият термин „учредяване” е относим към предоставянето на ограничени вещни права, не и облигационни такива. Енергийните обекти – елементи от съответна електроразпределителна или електропреносна мрежа предпоставят учредено за изграждането им върху чужд имот вещно право на строеж / чл.62 ЗЕ /, като със съществуването им възникват сервитути / чл.64 ЗЕ /,т.е. те са обекти на вещни, а не на облигационни права.Несъстоятелно е логическото тълкуване на въззивния съд, основано на факта, че дейностите по електроснабдяването и електроразпределението са предоставени на търговци, въз основа на лицензионен режим. Осъществяването на самата дейност по електроснабдяването от лица – търговци само по себе си не изключва възможността за притежание на линейни инженерни мрежи от държавата или общините / публична държавна или общинска собственост /. Чл.40 ал.1 т.2 от ЗЕ изрично посочва, че лицензия се дава на юридическо лице по ТЗ, което има вещни права / неограничени до вещното право на собственост / върху енергийните обекти, чрез които ще се осъществява лицензионната дейност.Аналогично, при това изрично по отношение вещното право на ползване, е разрешението в чл.58 ал.1 ЗЕЕЕ отм. . Настоящото тълкуване на чл.295 ЗЕС е в съответствие с уредбата на заварените положения – пар.4 от ПЗР на ЗЕ, която визира срок за изкупуване на енергийни обекти и съоръжения – елементи на електроразпределителните мрежи само в случаите , когато същите са собственост на трети / спрямо лицензирания оператор на мрежата / лица / ал.1 / или частна общинска,съответно частна държавна собственост /ал.7/, не и публична такава.Точно защото разпореждане с публична собственост е недопустимо, но е допустимо обременяването й с ограничени вещни права, по силата на изричен закон , е създадена и нормата на чл.295 ЗЕС.

Следователно, отговорът на поставения правен въпрос е : Чл.295 ал.1 от ЗЕС не намира приложение спрямо линейни инженерни мрежи на електроснабдяването и електроразпределението - частна собственост.

По съществото на касационната жалба :

Отговорът на правния въпрос,обаче, в случая не предпоставя разрешението на конкретния правен спор, предвид следното :

Съгласно пар.1 т.21 от Закона за енергетиката , „електропроводи „ са въздушни или кабелни съоръжения за свързване на електрически уредби, предназначени за пренос, транзитиране или разпределение на електрическа енергия, които съответстват на „линейни инженерни мрежи на електроснабдяването„ по смисъла на ЗУТ.Според пар.5 т.31 от ДР на ЗУТ „техническата инфраструктура „ е система от сгради, съоръжения и линейни инженерни мрежи на електроснабдяването,т.е. линейните инженерни мрежи са само компонент на „техническата инфраструктура„, при това конкретно предназначен за пренос, транзитиране или разпределение на електрическа енергия.Съгласно т.41 от пар.1 на ДР на ЗЕ, „ площадков енергиен обект „ са сградите и трайно прикрепени към тях или към поземлен имот енергийни съоръжения, без линейните им части, предназначени за осъществяване на дейности по производство, пренос и разпределение на електрическа енергия. Ползваните от ответника „стълбове„ не са елемент на линейните инженерни мрежи на електроразпределението, а същевременно и за ответника изпълняват функцията на елемент на „електронната съобщителна инфраструктура „, по смисъла на пар.1 т.13 от ДР на ЗЕС, без да са елемент на електронната съобщителна мрежа, по смисъла на пар.1 т.15 от ДР на ЗЕС. Линейните инженерни мрежи в електроснабдяването са обект, пряко осъществяващ дейността по пренос/разпределение на електрическа енергия,а в дейността по електронните съобщения - преноса на сигнал. Като такива, линейните инженерни мрежи на електроразпределението могат да се ползват за осъществяване на обществени електронни съобщения – виж раздел І т.1 б.”г” от Списък на мрежите и услугите, чрез които се осъществяват обществени електронни съобщения при спазване на общи изисквания / обн. ДВ бр. 78 от 28.09.2007 г. , отм. , както и понастоящем действащия /, приети от Комисия за регулиране на съобщенията, на основание чл.72 ал.1 от ЗЕС. Стълбовете не са елемент на линейните мрежи на електроснабдяването / такива са самите електропроводи /, респ. на електронните съобщителни мрежи, а на прилежащата им инфраструктура, т.нар. физическа инфраструктура – съвместно ползване на която от различни мрежови оператори е обект на нормативно уреждане с предстоящ за приемане Закон за електронните съобщителни мрежи и физическата инфраструктура, в съответствие с изискванията на Директива 2002/19/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 07.03.2002 г. относно достъпа до електронни съобщителни мрежи и тяхната инфраструктура и взаимосвързаността между тях, изменена с Директива 2009/140/ЕО. Физическата инфраструктура има за предназначение единствено да приема други елементи от мрежа, без самата тя да се превръща в „активен мрежов елемент” / в случая на електронни съобщителни услуги – без да осъществява пренос на сигнал / , т.е.може да се ползва за разполагане на електронни съобщителни кабели , оборудване или каквито и да било други елементи на електронните съобщителни мрежи, както и за разполагане на елементи на други мрежи / виж и определение за „достъп „ - пар.1 т.8 от ДР на ЗЕС /. Потвърждение, че стълбовете не са елемент от електронна съобщителна мрежа - като последната е възможно да се реализира чрез използване на линейни инженерни мрежи на електроразпределението - следва и от разпоредбите на Наредба № 17/03.06.2005г. за правилата за изграждане на кабелни далекосъобщителни мрежи и съоръженията към тях / обн.ДВ бр.53 от 28.06.2005 г., отм. , действала към момента на сключване на процесния договор, респ. и съгласно сега действащата Наредба № 35/30.11.2012 г. за правилата и нормите за проектиране, изграждане и въвеждане в експлоатация на кабелни електронни съобщителни мрежи и прилежащата им инфраструктура.

Следователно,ползването на стълбовете на електроразпределителното предприятие – ответник не представлява ползване на „линейни инженерни мрежи” на този оператор и чл.295 ЗЕС не намира приложение към уредбата на правоотношението между настоящите страни. Поради това, позоваването от ответника на чл.295 ал.3 изр. второ ЗЕС, в аспект на придобито право на ползване на стълбовете преди преминаване на съоръженията – държавна собственост, в капитала на ответното дружество, е несъстоятелно.Предоставеното ползване на стълбовете, като елементи на физическа инфраструктура, е облигационно по своя характер и съгласно чл.33 ал.4 от преждеупоменатата Наредба № 17/03.06.2005 г.,действала към момента на възникване на процесното правоотношение, е подлежало на уреждане чрез договор със собственика / оператора / на стълбовната линия, при съобразяване с нейните технически възможности и състояние / чл.33 ал.4 т.2 /. Такава е и действащата понастоящем нормативна уредба,при окачване на съобщителни кабели на стълбове на електроразпределителната мрежа – чл.36 ал.4 от Наредба № 35/30.11.2012 г. за правилата и нормите на проектиране, изграждане и въвеждане в експлоатация на кабелни електронни съобщителни мрежи или прилежащата им инфраструктура.

Несъстоятелно е позоваването на господстващо монополно положение на ищеца на съответния пазар – чл.21 ал.1 ЗЗК, предвид решение № 449/27.05.2015 г. на КЗК, с което на ищеца е наложена имуществена санкция , за нарушение на чл.21 ал.1 ЗЗК, чрез едностранно налагане на цени и други условия за достъп и ползване на стълбовата електроразпределителна мрежа на дружеството. Това решение няма директни правопроменящи правни последици за спорното правоотношение, не обуславя нищожност на договора, нито би могло да бъде съобразено, като основание за промяна в съдържанието на облигационната връзка , при това с обратно действие ,от страна на съда . Обвързващата за гражданския съд сила на решенията на ВАС, с които се потвърждават решения на КЗК , установяващи нарушения на ЗЗК / чл.104 ЗЗК/ , е с оглед облекчаване последващо претендиране на обезщетение за вреди от незаконосъобразните действия на съответния правен субект по отношение правилата на конкуренцията.

Възражението, че броят на стълбовете – обект на сключения договор за наем - не съответства на посочения в представените от ищеца преброителни протоколи, е направено своевременно, с отговора на исковата молба, както и въведено като довод за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, поради което следва да бъде разгледано. Преброителните протоколи са подписани от лицето Я., в качеството на упълномощено от законно представляващия ответното дружество лице. С отговора не е оспорено упълномощаването и автентичността на подписите на пълномощника, а само верността на удостовереното.При оспорване на верността на свидетелстващ документ, носещ подписа на оспорващото лице, в негова тежест е установяване на неверността му / чл.193 ал.3 ГПК/, респ. установяване на действителния брой стълбове, ползването на които е било предмет на договаряне между страните.Тъй като това не е сторено, ответникът се явява обвързан с констатирания чрез пълномощника му брой стълбове, в съответствие с който е определен и размера на главницата – 25 125,62 лв. . Досежно размера на мораторната лихва, съобразно момента на изискуемост на помесечното плащане, съгласно чл.6 ал.2 от сключения договор, следва да се кредитира заключението на съдебно-икономическата експертиза на вещо лице И., установило я в размер на 2516,41 лева.

С оглед изхода на спора ще следва да се възмездят направените от ищеца разноски във всяка от съдебните инстанции, възлизащи на : 3 210,56 лв. / за първа инстанция, вкл. разноски в заповедното производство, съгласно т.12 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС / , 300 лева – за въззивна и 12 583,60 лева – за касационна инстанция, като за първа и въззивна инстанция към разноските е съобразено юрисконсултско възнаграждение, в размер на 300 лева, съгласно чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.78 ал.8 изр. второ от ГПК, а в касационна инстанция – адвокатско възнаграждение от 12 000 лева, доказано като договорено и разплатено, вкл. съобразно уговорения начин на плащане.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА изцяло решение № 299/24.11.2015 год. по т.д.№ 236/ 2015 год. на Великотърновски Апелативен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124 ал.1 вр. с чл.422 ГПК, по предявените от [фирма] против [фирма]„ обективно кумулативно съединени установителни искове, че [фирма] има спрямо [фирма] , на основание чл.232 ал.2 ЗЗД, вземане в размер на 25 125,62 лева - наемна цена за ползване на стълбове – елементи от инфраструктурата към електроразпределителната мрежа на ищеца, за периода 01.01.2012 г. – 06.02.2013 год., на основание договор № 137/01.01.2012 г., ведно със законната лихва върху същата от 08.08.2013 г. до окончателното заплащане на главницата , както и вземане от обезщетение за забава в издължаването на главницата, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД , в размер на 2 516,41 лева.

ОСЪЖДА [фирма] , на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК да заплати на [фирма] разноски , както следва : 3 210,56 лева, от които - разноски в заповедното производство 1 910,22 лева, съгласно т.12 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а остатъкът – за първа инстанция; 300 лева – разноски за въззивна и 12 583,60 лева – разноски за касационна инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :