Р Е Ш Е Н И Е№ 252София, 21.03.2018г.В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

АННА БАЕВА

при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 951 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. Б., срещу решение № 288 от 13.12.2016г. по т.д. № 573/2016г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 521 от 01.07.2016г. по т.д. № 968/2015г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски в размер на 1 362 лева. С първоинстанционното решение в потвърдената му част касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 10 323,46 евро, представляваща част от главница, цялата в размер на 83 091,85 евро, по запис на заповед № 83099/12.05.2008г. с падеж „на предявяване”, ведно със законната лихва от 02.06.2015г. до окончателното й изплащане, на основание чл.535 ТЗ.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено по недопустим иск – такъв, предявен при липса на правен интерес. Твърди, че лизингодателят се е снабдил с изпълнителен лист за същото вземане срещу авалиста, във връзка с което е образувано изпълнително дело, като по този начин незаконосъобразно се домогва в две отделни производства да се снабди с изпълнителен лист за едно и също вземане, произтичащо от договора за финансов лизинг – както от лизингополучателя, така и от авалиста по издадения запис на заповед, обезпечаващ вземането по посочения договор. Твърди още, че с въззивното решение е дадена защита в по-голям обем от търсената от ищеца, тъй като съдът не е съобразил заявените в исковата молба обстоятелства и факти, а именно, че се претендира осъждане на касатора по процесния запис на заповед поради неизпълнение на задължението за плащане изцяло и в срок на лизингови вноски по договора за финансов лизинг. Счита, че при така заявения иск не може да бъде предмет на изследване в настоящото производство, без изричното й заявяване в исковата молба, дължимостта на всички, посочени в съдебно-счетоводната експертиза видове вземания на ищеца, допълнени по инициатива на съда и с вземане за лихва за забава, в общ размер на 147 738,81 лева. Сочи, че, произнасяйки се по дължимостта на : неустойка за забава за конкретен период на забавата; на неустойка за разваляне на договора за финансов лизинг; на сума за данък и застраховки за конкретен период; на лихва за забава върху тези суми за конкретен период, съдът е поставил касатора в положение на процесуална изненада. Поддържа, че по този начин съдът го е лишил от възможност да въведе правоизключващи или правопогасяващи възражения по отношение на всеки конкретен вид вземане на ищеца по каузалното правоотношение, като по своя преценка, без да е сезиран с такова искане, е признал задължения на касатора по договора за финансов лизинг, различни по вид от заявеното с исковата молба като неизпълнено. На трето място твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която ищецът не е конкретизирал по вид и размер задълженията по каузалната сделка, които не са погасени. Касаторът излага и съображения за неправилност на въззивното решение, тъй като съдът е неглижирал значението на падежа на записа на заповед и е присъдил лихва и неустойка, които към този момент са били неизискуеми. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ищецът има вземане по каузалното правоотношение за неустойка за разваляне на договора за финансов лизинг и че това вземане следва да се погаси като дължимо с полученото в хода на производството плащане по каузалната сделка, като излага твърдения за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло.

Ответникът [фирма], представляван от адв. С. Д., оспорва касационната жалба. Счита касационната жалба за недопустима, тъй като в първоинстанционното производство касаторът нито е подал отговор, нито е релевирал относими възражения, нито е поискал събиране на доказателства за оборване на твърденията на ищеца. Твърди, че относими възражения касаторът е направил едва във въззивната си жалба, но при условията на процесуална преклузия, в какъвто смисъл е произнасянето на въззивния съд. Твърди, че за първи път пред касационната инстанция касаторът прави възражение за нищожност на неустоечната клауза за разваляне на договора за финансов лизинг, което е недопустимо. Моли въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане.

С определение № 507 от 02.08.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно значението на падежа на записа на заповед, признат от страните по спора като имащ обезпечителна функция по каузално правоотношение, по отношение на задълженията, обезпечими със същия, и дали това са изискуемите до падежа на записа на заповед задължения по конкретното каузално правоотношение или и такива, чиято изискуемост е настъпила след тази дата, както и по въпроса относно служебното задължение на съда да следи за противоречието на уговорените неустоечни клаузи с добрите нрави и съответно за прогласяването им за нищожни, и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за съществуването на правен интерес у поемателя по запис на заповед от предявяването на пряк осъдителен менителничен иск срещу издателя при положение, че за същото вземане, произтичащо от един и същ факт /договора за финансов лизинг/, има влязло в сила решение по иск по чл.422 ГПК вр. чл.417 ГПК срещу авалиста по ценната книга и е образувано изпълнително дело срещу последния.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

Производството е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 41 740,90 евро, представляваща част от неиздължена главница по запис на заповед, издаден на 12.05.2008г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата молба. В исковата молба са изложени твърдения, че записът на заповед обезпечава изпълнението на всички задължения по сключен с ответника договор за финансов лизинг, който поради неплащане на лизингови вноски е развален с уведомление от 28.03.2012г., както и че поради неплащане на задълженията записът на заповед е предявен за плащане с нотариална покана, връчена по реда и при условията на чл.50, ал.4 ГПК на 12.11.2013г.

Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.367 ГПК.

В хода на първоинстанционното производство, във връзка с настъпил нов факт – изплащане на застрахователно обезщетение за кражба на лизинговия автомобил, ответникът е направил искане за прекратяване на производството поради пълно удовлетворяване на ищеца по отношение на главница, лихви и разноски, а ищецът е изложил твърдение, че получената сума е по-малка от задължението на ответника по договора за финансов лизинг и записа на заповед и поради това вземанията му не са изцяло погасени, като е посочил кои задължения по договора за лизинг, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, са останали непогасени.

С първоинстанционното решение е прието, че неплатените задължения по договора за лизинг към датата на прекратяването му /17.04.2012г./ са в размер на 101 968,88 лева, включващи данък и застраховки, възнаградителна лихва за периода 12.11.2010г. до 14.04.2012г., главница с ДДС за периода 12.03.2010г. до 12.04.2010г., неустойки за забава за периода 12.11.2010г. до 12.05.2012г., както и допълнително още 10 048,78 лева – неустойка за разваляне на договора. Прието е, че се дължи и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД – по отношение на лизинговите вноски, застраховките и данъка, считано от падежите, а по отношение на мораторната неустойка и неустойката за разваляне на договора, считано от поканата, като общият размер на лихвата, изчислен от съда за периода от 17.04.2012г. до 02.06.2015г., се равнява на 35 720,75 лева. Поради това първоинстанционният съд е приел, че с изплатеното застрахователно обезщетение в размер на 127 547,47 лева и при спазване на реда, уговорен между страните в чл.5, ал.5 от договора и чл.76, ал.1 ЗЗД, с тази сума следва да бъдат погасени лизинговите вноски, застраховките, данъка, неустойките в общ размер 112 017,66 лева, а с остатъка следва да се погаси обезщетението за забава, като остава непогасено и дължимо от ответника задължение в размер на 20 190,94 лева.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че до приключване на устните състезания пред първата инстанция ответникът не е релевирал, дори и при условията на преклузия, абсолютни възражения за липса на реквизити на ценната книга или релативни възражения, основани на каузалното правоотношение, по което ответникът е страна /лизингополучател/. Посочил е, че след възобновяване на спряното по общо съгласие производство ищецът е въвел новонастъпил факт във връзка с каузалното правоотношение – изплащане на застрахователно обезщетение и лихви за кражба на застрахованото имущество, от което на основание чл.15, ал.2 от договора за лизинг при получаването му е удържал неплатени от лизингополучателя лизингови вноски, такси и др., като е останало непогасено задължение само за част от дължимото обезщетение за забавено плащане в размер на 11 169,09 евро. Приел е, че ответникът отново не е релевирал релативни възражения по менителничния ефект във връзка с посочения новонастъпил факт, респ. не се твърди обуславящо недължимост на абстрактния дълг погасяване на задължения по договора за лизинг, в повече от това, което се признава от ищеца.

Предвид посочените обстоятелства въззивният съд, след като е изложил съображения за редовност на издадения запис на заповед и за предявяването му, във връзка с оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е отчел обема на гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед и не е съотнесъл падежа на ценната книга към падежите на непогасените парични вземания по каузалното правоотношение, е приел, че тези възражения са преклудирани и произнасянето по тях би съставлявало процесуално нарушение. Въпреки това е изложил съображения за тяхната неоснователност, като е посочил, че твърдението за гаранционно-обезпечителна функция на записа на заповед само и единствено за главното задължение за лизингови вноски се отрича от клаузата на чл.19, ал.5 от договора за лизинг.

Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на въззивника – ответник във връзка с незачитането от първоинстанционния съд на факта, че в полза на ищеца е постановено решение, с което е признато негово вземане по процесния запис на заповед по отношение на авалиста. В тази връзка е посочил, че съгласно съответно приложимия чл.513, ал.2 ТЗ относно солидарната отговорност между издателя и поръчителя, приносителят има право да предяви исковете си срещу всички задължени лица, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. Изложил е съображения, че менителничното задължение и неговото обезпечаване с менителнично поръчителство са самостоятелни и независими една от друга правни сделки, както и че въпреки тяхната относителна абстрактност съобразно съществуването на каузата, която покриват, кредиторът не е ограничен да води самостоятелни производства по всяко едно от правоотношенията, а наличието на изпълнително основание по смисъла на чл.404, т.1 ГПК срещу авалиста не препятства възможността на приносителя да се снабди с изпълнително основание и срещу издателя, като по същество на иска би могло да се цени евентуално извършено плащане от авалиста, данни за каквото по делото няма.

По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване:

По първия въпрос относно значението на падежа на записа на заповед, признат от страните по спора като имащ обезпечителна функция по каузално правоотношение, по отношение на задълженията, обезпечими със същия, и дали това са изискуемите до падежа на записа на заповед задължения по конкретното каузално правоотношение или и такива, чиято изискуемост е настъпила след тази дата, е формирана постоянна съдебна практика – решение № 108 от 22.07.2014г. по т.д. 2418/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 171 от 11.11.2014г. по т.д. № 2913/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 249 от 02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на ВКС, ТК, I т.о.. Прието е, че записът на заповед установява изискуемост на вземането към датата на падежа, посочен в ценната книга. Ако записът на заповед обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент, тъй като в противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед. Ако обезпечителната функция на записа на заповед е по отношение на всички видове задължения по каузалното правоотношение /главница, договорна, наказателна лихва, такси и др./ , следва да бъде съобразявана изскуемостта на задължения от всеки вид към датата на падежа на записа на заповед. При доказана обезпечителна функция на записа на заповед вземането на основание ценната книга следва да би било изпълнимо към падежа й и съгласно условията на каузалното правоотношение. В противен случай би се стигнало до това, че на основание менителничния ефект би могло да се присъдят и законни лихви за забава, считано от падежа на ефекта, за задължения, чиято изискумост настъпва в бъдещ спрямо тази падеж момент. Настоящият състав напълно споделя отговора на въпроса и приема, че ако е доказана обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на всички видове задължения по каузалното правоотношение /главница, договорна, наказателна лихва, такси и др./ , следва да бъде съобразявана изскуемостта на задължения от всеки вид към датата на падежа на записа на заповед, а ако е доказана обезпечителна функция на записа на заповед по отношение изпълнението на конкретно по вид задължение /напр. само главница/, ще следва да се установява изискуемостта на такова по вид задължение към падежа на ефекта.

По втория правен въпрос относно служебното задължение на съда да следи за противоречието на уговорените неустоечни клаузи с добрите нрави и съответно за прогласяването им за нищожни, е формирана постоянна съдебна практика, която настоящият състав споделя - т.3 на ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 229 от 21.01.2013г. по т.д. № 1050/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.. Съгласно тази практика, съдът е длъжен служебно да следи за съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови клаузи. Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й.

По третия правен въпрос за съществуването на правен интерес у поемателя по запис на заповед от предявяването на пряк осъдителен менителничен иск срещу издателя при положение, че за същото вземане, произтичащо от един и същ факт /договора за финансов лизинг/, има влязло в сила решение по иск по чл.422 ГПК вр. чл.417 ГПК срещу авалиста по ценната книга и е образувано изпълнително дело срещу последния:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно съответно приложимия чл.513, ал.2 ТЗ относно солидарната отговорност между издателя и поръчителя, приносителят има право да предяви исковете си срещу всички задължени лица, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. Изложил е съображения, че менителничното задължение и неговото обезпечаване с менителнично поръчителство са самостоятелни и независими една от друга правни сделки, както и че въпреки тяхната относителна абстрактност съобразно съществуването на каузата, която покриват, кредиторът не е ограничен да води самостоятелни производства по всяко едно от правоотношенията, а наличието на изпълнително основание по смисъла на чл.404, т.1 ГПК срещу авалиста не препятства възможността на приносителя да се снабди с изпълнително основание и срещу издателя, като по същество на иска би могло да се цени евентуално извършено плащане от авалиста, данни за каквото по делото няма.

В решение № 165 от 22.07.2010г. по в.гр.д. № 234/2010г. на Апелативен съд Велико Т. съдът е приел, че кредиторът има право да иска изпълнение на задължението от всеки от длъжниците – кредитополучателя и поръчителя по записа на заповед, но това не означава, че той може да иска изпълнение на задължението спрямо него да бъде извършено поотделно от всеки от длъжниците. Приел е, че кредиторът няма право да се снабди с изпълнителен лист срещу всеки един от солидарните длъжници в две отделни производства за едно и също вземане, а следва още при първоначалното издаване на изпълнителния лист срещу кредитополучателя да поиска издаване на изпълнителния лист или да поиска издаване на заповед за изпълнение, респ. изпълнителен лист, в който двамата длъжници солидарно да са осъдени да заплатят общо дължимата сума.

Съгласно чл.513, ал.1 и ал.2 ТЗ издателят и авалистът са солидарно отговорни към поемателя по издадения запис на заповед, като поемателят може да предяви исковете си срещу тях, заедно или поотделно, без да се съобразява с реда, по който са се задължили. Записът на заповед и поръчителството по него имат характера на абстрактни сделки, тъй като основанието им - каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, е извън съдържанието на документа. Отговорността на авалиста е самостоятелна спрямо тази на издателя. С оглед на това поемателят по записа на заповед – кредитор по каузалното правоотношение, има право да проведе самостоятелни производства по всяко едно от правоотношенията и да се снабди с изпълнителен лист по отношение на всеки един от солидарните длъжници – издател на записа на заповед и авалист. С упражняване на правото на иск от поемателя спрямо един от солидарните длъжници, не се погасява правото му на иск спрямо другия солидарен длъжник при твърдение за неудовлетворено притезание. Съгласно чл.123 ЗЗД изпълнението на някой от солидарните длъжници, освобождава не само него, но и останалите. Поради това евентуално извършено плащане от някой от солидарните длъжници би имало отношение към основателността на предявения иск.

По изложените съображения настоящият състав намира за правилно разрешението, дадено в обжалваното въззивно решение, и приема, че съществува правен интерес у поемателя по запис на заповед от предявяването на пряк осъдителен менителничен иск срещу издателя и при положение, че за същото вземане, произтичащо от същото каузално правоотношение, има влязло в сила решение по иск по чл.422 ГПК вр. чл.417 ГПК срещу авалиста по ценната книга и е образувано изпълнително дело срещу последния.

По основателността на касационната жалба:

Предвид отговора на третия правен въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване, изводът на въззивния съд за допустимост на предявения иск е правилен. По останалите доводи на касатора за недопустимост на въззивното решение настоящият състав се е произнесъл с определението по чл.288 ГПК.

С оглед дадения отговор на първия правен въпрос следва да се приеме, че въззивният съд неправилно не е съобразил падежа на задълженията по каузалното правоотношение, по отношение на които е приел, че записът на заповед има обезпечителна функция, и не го е съпоставил с падежа на записа на заповед, в резултат на което е приел, че записът на заповед обезпечава и задължения по каузалното правоотношение, чийто падеж е настъпил след падежа на записа на заповед. След настъпилия в хода на делото факт – изплащане на застрахователно обезщетение в полза на лизингодателя – ищец по предявения иск, ответникът е направил искане за прекратяване на делото поради пълно погасяване на задълженията му по договора за финансов лизинг. Във връзка с това възражение, в последното заседание в първата инстанция ищецът е изложил твърдение, че получената сума е по-малка от задължението на ответника по договора за финансов лизинг и записа на заповед и поради това вземанията му не са изцяло погасени, като е посочил и други задължения по договора за лизинг, които не са погасени и чието изпълнение е обезпечено със записа на заповед. С оглед на това и при направено от ответника оспорване, че не са налице непогасени задължения по договора за финансов лизинг и поради това не дължи суми по записа на заповед, както и наведено във въззивната жалба оплакване, че към падежа на записа на заповед изискуемо е било вземането само за неплатени лизингови вноски, а не и за обезщетение за забава и за разваляне на договора, въззивният съд дължи произнасяне по това оплакване.

Предвид възприетия отговор на втория правен въпрос, следва да се приеме, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, като не е обсъдил действителността на неустойката в размер на 5 137,87 евро, равняващи се на 10 048,80 лева, дължима при разваляне на договора, формирана от непадежиралите вноски по договора към 17.04.2012г. /датата на развалянето му/.

По тези съображения обжалваното решение следва да се отмени и на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Липсата на произнасяне по действителността на неустойката, дължима поради разваляне на договора, е пречка за решаване на спора от настоящата инстанция, без на ищеца да е дадена възможност да изрази становище и да ангажира доказателства в тази връзка. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да определи размера на задълженията по каузалното правоотношение, чийто падеж е настъпил преди падежа на записа на заповед, като съобрази и начина, по който е определен падежът на записа на заповед. Въззивният съд следва да се произнесе и по действителността на неустойката, дължима при разваляне на договора за лизинг, като даде възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства в тази връзка. При необходимост от специални знания за определяне размера на задълженията по каузалното правоотношение, по отношение на които приема за доказана обезпечителна функция на записа на заповед, и каква част от тях са останали непогасени с оглед извършените от лизингополучателя плащания и изплащането на застрахователно обезщетение, както и съобразно уговорения в договора ред за погасяване, въззивният съд може да назначи служебно съдебно-счетоводна експертиза.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото съгласно чл.294, ал.2 ГПК.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.3 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 288 от 13.12.2016г. по т.д. № 573/2016г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: