№ 239

[населено място], 15.05.2018г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на единадесети декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 986/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл.290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на синдиците на [фирма] /в несъстоятелност/ против решение № 185/19.01.2017 год. по т.д.№ 4791/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му,с която е потвърдено решение № 1344/ 25.07.2016 год. по т.д.№ 3608/2015 год. на Софийски градски съд, с коeто са отхвърлени предявените от синдиците на [фирма] / в несъстоятелност / против [фирма] искове, с правно основание чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН,за установяване недействителността на извършени прихващания, обективирани в изявления вх.№№ 11342, 11343, 11370, 11373 - всички от 6 ноември 2014 год. и № 12 306/26.11.2014 год., както и в частта,в която са отхвърлени предявените от синдиците на банката, срещу същия ответник, в евентуалност спрямо първите, искове с правно основание чл.59 ал.3 ЗБН, за прогласяване недействителността на извършените с преждепосочените изявления прихващания.Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.Изразява несъгласие с извода на съда, че прихващането като погасителен способ не попада в кръга от действия, посочени в чл.3 ал.2 от ЗБН. Систематичното тълкуване на чл.3 ал.3 ЗБН във връзка с чл.59 ал.1 от закона, според касатора, дава основание да се приеме, че разпоредбата на чл.3 ал.2 от ЗБН забранява извършването на прихващания, които са в нарушение на предпоставките на чл.59 ал.1 ЗБН и не във формата, предписана в ал.2 на същата разпоредба, като се отчита факта, че процесните са извършени в периода след датата на решението на УС на БНБ за отнемане лицензията на [фирма], за осъществяване на банкова дейност и до датата на назначаването на синдик на банката. По отношение евентуалните искове по чл.59 ал.3 вр. с ал.4 от ЗБН, касаторът оспорва правилността на извода на въззивния съд,че активните вземания – придобити на основание сключените от ответника договори за цесия с клиенти на банката, с които са извършени прихващанията, са придобити от датата на сключване на договорите за цесия, а уведомяването на длъжника – банката - е от значение единствено за упражняване правото на прихващане,респ. настъпване компенсаторния ефект на прихващането.Касаторът споделя тезата, че вземането следва да се счита придобито от момента на уведомяването на длъжника за цесията, а не от датата на договора за цесия, тъй като само след този момент / уведомяване за цесията / цесионерът би могъл да упражни правото си срещу длъжника, вкл. правото на прихващане. Според страната следва да се прави разлика между момента, от който поражда действието си договора за цесия в отношенията между цедент и цесионер, и момента, от който цесията поражда действие в отношенията между новия кредитор и длъжника , като именно този момент в процесния случай е релевантен – уведомленията от 6 и 26 ноември 2014 год., като спрямо прихващанията, извършени с уведомления за цесии от 26.11.2014 год. би била налице и необоримата презумпция на чл.59 ал.4 ЗБН. Знание по смисъла на чл.59 ал.3 ЗБН досежно останалите прихващания – с уведомления за цесии от 6 ноември 2014 год. - касаторът намира доказано с факта на извършването им, макар в същия ден, но след часа на оповестяване решението на УС на БНБ, за отнемане лиценза за извършване банкова дейност на [фирма], на електронната страница на БНБ, последващо разпространено чрез средствата за масова комуникация / заключение на съдебно-техническата експертиза /.Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се обосновава с довода за извършен от първоинстанционния съд непълен и неточен доклад, доколкото не е разпределена, в яснота кои от предявените искове касае – тези по чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН или тези по чл.59 ал.3 вр. с ал.4 ЗБН - разпределената доказателствена тежест относно релевантни за произнасянето факти. Последното касаторът изтъква като причина за непредприети своевременно от него действия, по изискване договорите за цесия, легитимиращи ответното дружество, доколкото съдът е указал на същия да докаже самото съществуване на договорите, не и същественото,според него , значение на датата на сключването им, която е приел за релевантна, като момент на придобиване на активното вземане от цесионера. Неправилно, според касатора, въззивният съд е отказал да уважи доказателствените искания на ищеца, като въззивник,отричайки наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, свързано с доклада на първоинстанционния съд.

Ответната страна – [фирма] – не е депозирала становище по касационната жалба, не е участвала в производството, нито представила писмена защита.

С определение 418/07.07.2017 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, по следния правен въпрос: Следва ли да се приеме, че по смисъла на чл.59 ал.3 и ал.4 ЗБН, момент на „придобиване вземанията” от кредитор към банка, възникнали от договор за цесия, е този , в който цесията е съобщена на банката–длъжник, като момент от който цесията поражда действие спрямо длъжника, а не момента, от който договорът за цесия е породил действие между страните, които са го сключили / т.е. от сключването на договора за цесия / ? Установено е противоречие по този въпрос между въззивното решение и решение № 684 по т.д.№ 4756/2015 г. на СГС. Като момент на придобиване на активното вземане,по смисъла на чл.59 ал.3 ЗБН,съдът е възприел момента на уведомяване длъжника за сключените цесии, доколкото от този момент цесионерът е могъл да извърши валидно прихващане.

Правният въпрос е пряко относим към решението по исковете по чл.59 ал.3 ЗБН, но доколкото същите са предявени в евентуалност, спрямо тези по чл.3 ал.3 ЗБН,а касационната жалба атакува въззивното решение в потвърдителната му част изцяло и неоснователността на исковете по чл.3 ал.3 ЗБН е вътрешнопроцесуална предпоставка за разглеждането на тези по чл.59 ал.3 ЗБН, то касационното обжалване е допуснато и в частта по атакуване произнасянето на въззивния съд по главните искове. Последното предпоставя предварителен,спрямо отговора на правния въпрос, отговор и на въпроса допустимо ли е прихващането,извършено след датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност, да бъде подведено под нормата на чл.3 ал.2 ЗБН, респ. атакувано чрез иск по реда на ал.3 на същата разпоредба и при какви предпоставки, с оглед съдържанието на чл.59 ЗБН.

Върховен касационен съд, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си, съгласно чл.290 ал.2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :

Ищецът – синдиците на [фирма] / в несъстоятелност /– е предявил главни и евентуални искове срещу [фирма]. С главните искове – на основание чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН - претендира обявяване за нищожни прихващанията, предявени с изявления на ответното дружество, входирани в банката на 06.11.2014 год. и 26.11.2014 г., на вземания, придобити от [фирма] по силата на договори за цесия с физически лица, с които на дружеството са прехвърлени вземания на същите,по сключени с ищеца договори за платежни услуги на потребители и договори за преференциален безсрочен депозит, които договори за цесия са с дати 12.05.2014 г., 19.06.2014 г. и 26.06.2016 г. , срещу задължения на ответника към банката, по силата на договор за банков кредит от 22.07.2011 година. С евентуалните искове - в случай на отхвърляне главните - се претендира обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на [фирма] / в несъстоятелност / същите тези прихващания, на основание чл.59 ал.3 ЗБН, като ищецът счита, че намира приложение презумпцията на чл.59 ал.4 от ЗБН, тъй като активните вземания са придобити след вписване решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност на [фирма]. В установяване на основателността на исковете ищецът е изискал и са събрани доказателства – чрез съдебно–техническа експертиза - че часа на оповестяване решението на УС на БНБ за отнемане на лиценза, на електронната страница на БНБ, както и подаването му от БНБ, за разпространение чрез средствата за масова комуникация, е предхождащ часа на входиране изявленията за прихващане, макар и двете извършени на датата 06.11.2014 година.

Ответникът не е депозирал отговор на исковата молба. Едва в третото съдебно заседание, оспорвайки достоверността на датите на договорите за цесия и твърдейки, че същите са сключени в деня на самите изявления за прихващане, ищецът е поискал ответникът да бъде задължен да представи договорите.Това искане, като преклудирано, съдът не е уважил. Първоинстанционният съд е отхвърлил и главните, и евентуалните искове.

Във въззивната си жалба ищецът – въззивник , позовавайки се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и неуказана му надлежно доказателствена тежест, е отправил същото доказателствено искане, на основание чл.266 ал.3 ГПК. Въззивният съд го е оставил без уважение, обосновавайки се с обстоятелството, че с исковата молба не е въведено възражение за недостоверност на датите на договорите за цесия, поради което и не е налице пропуск на съда в указване тежестта за доказване на това конкретно обстоятелство.

Въззивният съд е отхвърлил главните искове, с правно основание чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН, с мотива, че съществуването на специалната разпоредба на чл.59 ЗБН, уреждаща предпоставките за недействителност на извършени прихващания, спрямо кредитори на несъстоятелността, не допуска в обхвата на чл.3 ЗБН да се приеме, че се включват и прихващанията, които, като погасителен способ и заместител на реалното изпълнение, по начало нямат увреждащ за масата на несъстоятелността ефект. По евентуалните искове по чл.59 ал.3 ЗБН съдът е приел, че съгласно хипотезиса на нормата на чл.59 ал.3 ЗБН, от значение е кога са придобити активните вземания и само ако те са придобити преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, недействителността на прихващанията ще бъде обявена, при доказано към този именно момент / момента на придобиване на вземането / знание у прихващащия, че е настъпила неплатежоспособност на банката или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на банката. За момент на придобиване на активните вземания съдът е кредитирал датите на договорите за цесия, така както са посочени в исковата молба, доколкото не са били изрично оспорени и доказани различни от тези дати. Счел е, че датата на уведомяването на длъжника / банката / за цесиите няма отношение към придобивния за вземането момент, а единствено предопределя момента от който възниква за цесионера правото да предяви вземането си към длъжника. С оглед този решаващ мотив, съдът е приел, че активните вземания, като придобити от цесионера в периода 12.05.2014 г. – 26.06.2014 г. , са придобити преди датата на вписване решението на УС на БНБ за отнемане лицензията за банкова дейност на [фирма] и следователно презумпцията на чл.59 ал.4 ЗБН е неприложима. Не е намерил доказано и знание за неплатежоспособност на банката, съгласно ал.3 на разпоредбата, към момента на придобиване на вземанията / изключая по изявление за прихващане № 11 369/06.11.2014 г. – въз основа договор за цесия от 26.06.2014 год. /, като приема , че знание може да се мотивира след оповестяване решенията на УС на БНБ - № 73 от 20.06.2014 год. и № 74 от 22.06.2014 год. и съобразно масовото отразяване в медиите след 20.06.2014 год. спиране на плащанията от ищеца и затварянето на банката, поради накърнена ликвидност.Тъй като след разпространяването на тия данни е сключен единствено договора за цесия от 26.06.2014 год., искът по чл.59 ал.3 ЗБН е уважен единствено за обявяване недействително, по отношение кредиторите на несъстоятелността на [фирма], на прихващането с изявление № 11369, но решението в тази му част не е предмет на настоящото обжалване.

По предварителния въпрос, за приложимостта на чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН по отношение на прихващания, извършени след датата на решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност, предвид специалната норма на чл.59 ЗБН :

Съгласно чл.3 ал.2 пр.първо ЗБН, от датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл.36 ал.2 ЗКИ, не могат да се извършват разпоредителни сделки и действия с имущество на банката, с изключение извършването на обичайни разноски,насочени към неговото запазване и управление.Според пр. второ на същата разпоредба , от същата дата не могат да се извършват действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение.Чл.3 ал.3 ЗБН прогласява действия и сделки,извършени в нарушение на ал.2, за нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността. Съгласно чл.59 ал.3 ЗБН, прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Чл.59 ал.4 ЗБН въвежда необорима презумпция за знание за настъпила неплатежоспособност, ако вземането или задължението на кредитора е придобито след датата на вписване на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност, на основание чл.36 ал.2 ЗКИ.

В настоящия случай се сочи относимост на съдържащата се в разпоредбата на чл.3 ал.2 ЗБН забрана за извършване изпълнение на парични задължения на банката, независимо от начина на изпълнение. Съответно, следва да се отговори, дали прихващането може да се подведе под квалификацията „изпълнение на парично задължение на банка„ , т.е. изразът „независимо от начина на изпълнение„ предпоставя и погасителния способ „прихващане„, предприет от носителя на насрещно към банката задължение. На практика, ищецът счита, че осъществилият се фактически състав може да се подведе под всяка от двете норми – на чл.3 ал.2 ЗБН и на чл.59 ал.3 ЗБН , доколкото значим и в двата случая е момента на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност.Този момент,обаче, е значим по различен начин.В хипотезата на чл.3 ал.2 ЗБН достатъчно за прогласяване, при това на нищожност по отношение кредиторите на несъстоятелността, е момента на решението за отнемане на лицензията да предхожда сделката или действието / прихващането – според тезата на касатора / . В хипотезата на чл.59 ал.3 ЗБН,обаче, този момент, като предхождащ, при това вписването на решението за отнемане на лицензията, не е от значение за фактическия състав на недействителността в тази хипотеза,а само за прилагане презумпцията за знание по чл.59 ал.4 ЗБН. Ищецът предпочита приложението на чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН по отношение прихващане, извършено от кредитор на банката, доколкото ще следва да доказва единствено извършването му след решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност. Ако вземането и задължението са придобити след датата на решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност / презумпцията на чл.59 ал.4 ЗБН /, обективно и изявлението за прихващане следва,а не предхожда този момент / т.е. осъществено е единственото условие за прогласяване нищожността по чл.3 ал.3 вр. с ал.2 от ЗБН /. Липсва, обаче, логично обосноваване на едновременното съществуване на „облекчен„ и „утежнен„ фактически състави, за атакуване действителността на едно и също действие или сделка. При това, разпоредбите на чл.3 ал.3 вр. с ал.2 и чл.59 ал.3 от ЗБН уреждат различен вид искове – за установяване нищожност / без запазващи се между страните правни последици на сделката или действието – обяснимо с правните последици на отнемането на лицензията, съобразени по-долу – чл.36 ал.7 ЗКИ / и отменителен – за недействителност / относителна недействителност по отношение кредиторите на несъстоятелността / . Значима е не само разликата в правните им последици, но и по отношение самото предявяване на исковете – тези по чл.59 ал.3 ЗБН са ограничени със срок /чл.62 ал.1 ЗБН/, какъвто по начало е определен за всички отменителни искове, но не и за установителните. Различно са уредени и легитимираните да предявят исковете субекти : по чл.3 ал.3 и чл.22 ал.2 – от синдика и Фонда при бездействие на синдика / чл.60 ал.3 ЗБН /, а по чл.59 ал.3 и 5, чл.60, 60а ЗБН и чл.135 ЗЗД - и от всеки кредитор.

Когато обективно е възможно фактически състав да бъде подведен под различни правни норми, законодателят изрично е уредил разрешаването на такава кумулация, но я е предвидил само между исковете по чл.60 ал.2 пр. първо и тези по чл.3 ал.3 или по чл.22 ал.2 ЗБН / също установителни / - чл.60 ал.2 пр.второ ЗБН , и между тези по чл.60 ал.1 т.3,4, и 5 и тези по чл.22 или чл.34 ал.4 ЗБН – съгласно чл.60 ал.5 пр. второ от ЗБН. Не е предвидена възможна кумулация в съставите на чл.3 ал.2 и чл.59 ал.3 ЗБН.

Извод, че действителността на прихващането подлежи на преценка съобразно чл.59 ал.3 ЗБН, не и по чл.3 ал.2 ЗБН , е възможен и от самото съдържание на правните норми, отчитайки че като норма, уреждаща – с оглед визираните в ал.3 последици – нищожност на действия и сделки, чл.3 ал.2 ЗБН не може да се тълкува разширително.В този смисъл :

„Изпълнението на задължение„ не може да се възприеме като събирателен израз, включващ и „прихващането”, което в общите облигационни разпоредби е визирано като „способ за погасяване на задължения„, наред с подновяването и опрощаването, а не като изпълнение на задължение / раздел ІІІ т.1, съответно раздел V от Обща част на ЗЗД /. При това, видно от останалата част на чл.3 ал.2 ЗБН / извън релевантното за спора „ изпълнение на парични задължения на банката, независимо от начина на изпълнение „ / , обект на разпоредбата са действия и сделки, осъществими от банката, като участник в атакуваното правоотношение, имащи правни последици, като изходящи от банката, в качеството й на собственик или длъжник, инициирал атакуемото действие. Законодателят изрично посочва чии изявления за прихващане санкционира с недействителност в чл.59 ал.5 ЗБН – прихващане извършено както от кредитор, така и от банката , но видно от редакцията на ал.3 на същата разпоредба и по аргумент от ал.4 , в тази хипотеза прихващането изхожда единствено от кредитор. Аргумент за това е и че , за разлика от чл.59 ал.4 ЗБН, законодателят в чл.3 ал.2 ЗБН е приел за релевантен момента на самото решение за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност / с наличието на обстоятелствата, основание за отнемането на който, съгласно чл.36 ал.2 ЗКИ, банката обективно е или би следвало да е в известност към момента на постановяването му /, а не момента на вписването на същото решение, съгласно чл.37 ал.3 ЗКИ, както предвижда чл.59 ал.4 ЗБН, доколкото именно от вписването същото се счита известно на третите лица,каквито са и кредиторите.Последното логично предпоставя и по отношение „изпълнение на задължение на банката„ в чл.3 ал.2 ЗБН да се приемат за визирани от законодателя предприети от самата банка действия.Не случайно допустимото кумулиране на фактически състави,коментирано по-горе, е предвидено все в хипотези на действия и сделки „ извършени от банката„ , съответно „извършени от временния синдик или от синдика на банката в хода на производството по несъстоятелност„ / виж чл.60 ал.1,2 и 5 ЗБН /. Правната последица – нищожност на сделка или действие , явяващи се в нарушение на чл.3 ал.2 ЗБН - е резултат именно от действия на банката, в нарушение на чл.36 ал.7 ЗКИ,според който , с отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност се прекратява дейността на банката,отнема се, още преди обявяването й в несъстоятелност, правоспособността й на търговец. Като последица от това банката е лишена от възможност да атакува дори решението за откриване на производство по несъстоятелност чрез управителните си органи /чл.16 ал.1 ЗБН/, задължително се обявява в несъстоятелност, с прекратяване правомощията на органите й и лишаване банката от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността / чл.13 ал.1 т.3 ,т.4 и т.6 ЗБН /, без възможност за оздравяване / чл.7 ЗБН /, банката не участва самостоятелно и с право на възражение и иск за защита срещу предявени вземания на кредитори / чл.68 вр. с чл.66 ЗБН /.Това е така, защото при банковата несъстоятелност развитието на производството е в една единствена посока - попълване масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите.С тези обстоятелства се мотивира и отговор относно надлежните в настоящото производство страни – синдиците и извършилия прихващането кредитор, не и банката,като самостоятелен правен субект. Обективно е немислима хипотеза,с оглед обявената несъстоятелност на банката, синдикът - едновременно, с едни и същи свои действия - да действа само в интерес на кредиторите, но в ущърб на интересите на банката, ограничени до това да удовлетвори кредиторите си. Логическата невъзможност на подобна ситуация, както и обективната липса на последващо производство, в което банката би могла да се позовава самостоятелно на правните последици от производството по чл.59 ал.3 ЗБН / оздравяване, с възобновяване дейността й е недопустимо от закона /, изключват правен интерес от участието й в същото. В този смисъл, въззивното решение не се явява недопустимо, поради неучастие на необходим и задължителен другар - [фирма] .

Видно е от съпоставяне на нормите, че чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН защитава излизането на имущество от масата на несъстоятелността / поради това законът го свързва с последиците на чл.61 ЗБН – връщане на полученото в масата на несъстоятелността и конституиране на третите лица като кредитори ,в случай че даденото от тях не се намира в масата на несъстоятелността или се дължат пари / , а тази на чл.59 ал.3 ЗБН цели попълването й, с дължимо към същата от трети лица имущество – задължението на прихващащия кредитор/, в удовлетворяване по реда на чл.19 ЗБН, вкл. прихващащия, съразмерно и справедливо, с оглед интересите на всички кредитори. Приравняване на хипотезите е недопустимо, с оглед преждеизложените съществени различия в уредбата , последиците на исковете и невъзможността да се тълкуват разширително норми, уреждащи нищожност на действия и сделки.

Следователно, прихващането,извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл.3 ал.2 ЗБН и подлежи на атакуване само на основание чл.59 ал.3 и ал.5 ЗБН, в качеството им на специални за този погасителен способ норми.

По правния въпрос :

Няма спор в правната доктрина и съдебна практика, че „придобиване на вземането „ от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия / така реш.№ 40 по т.д.№ 566/2009 г. на І т.о. на ВКС, реш.№ 1279 по гр.д.№ 29/1996 г. на V г.о. на ВКС / , арг. и от чл.99 ал.2 ЗЗД – цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия. Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав на цесията. При несъществуването на вземането, разпореждане на цедента в полза на трети лица и пр., на цесионера се дължи обезщетение от цедента. От сключването на договора за цесия вземането, ако е изискуемо според сделката между цедента и длъжника, е изискуемо и за цесионера. Друг е въпросът, че длъжникът, предвид неуведомяване, може основателно да му откаже изпълнението. Касае се за ненастъпило само и единствено за длъжника действие на цесията.Съдебната практика приема уведомяването на длъжника като целящо да го защити срещу „ ненадлежно изпълнение на неговото задължение „, т.е. срещу „изпълнение на лице, което не е носител на вземането „, точно защото такъв носител е цесионерът.

В настоящият спор стои въпросът, дали под „придобиване на вземането„ от извършващия прихващането кредитор – цесионер, в чл.59 ал.3 ЗБН и за нуждите на производството по банкова несъстоятелност , законодателят е визирал момента на съобщаването на цесията на длъжника, а не този на сключването на договора за цесия, т.е. различен от утвърдения в правната доктрина и съдебната практика момент на придобиване вземането от цесионера, основан на разпоредбите на чл.99 – чл.100 ЗЗД. Подобно тълкуване би било тълкуване „contra legem„, защото ирелевира изрично разграничените от законодателя действия на цесията – това в отношенията между цедента и цесионера , от това по отношение на длъжника и третите лица. Няма законово оправдание за ирелевиране на това разграничение, с оглед производството по несъстоятелност на длъжник, в частност-банка, след като законодателят не е предвидил изрично, за релевантен относно знанието на цесионера, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност именно момента на съобщаването на цесията на длъжника. При това цесията е частен случай на придобиване на вземане, до който нормата на чл.59 ал.3 ЗБН не е ограничена. Да се сподели становището на ищеца означава да се съобразява момента на възникване на компенсационното право при придобиване на вземане на каквото и да било основание и съобразно конкретните обстоятелства. Тезата на касатора приема един и същ момент на „придобиване на вземането„ и на „прихващането” противно на логичното им отнасяне към различни моменти в самата норма на чл.59 ал.3 ЗБН, както и предполага времеви интервал между разпореждането на цедента, с което същият безспорно прехвърля вземането си, съгласно чл.99 – чл.100 ЗЗД, от този на придобиването му от цесионера.Ако би се приела тази теза, би се стигнало до неразрешима, в полза на първи по време цесионер, колизия на права с последващ такъв, в противоречие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, ако цедентът недобросъвестно се разпореди повторно с вземането си, без да е съобщил за първото на длъжника, но съобщавайки му последващата цесия, което от своя страна отваря широко поле за злоупотреба. По начало придобиващият вземането цесионер не е длъжен да го прихване срещу насрещно вземане, а касаторът обосновава именно това, приемайки ,че с възникване на правото на компенсация – след уведомяване на длъжника – се поражда вземането.Няма законово основание за различие в момента на придобиване на вземането от цесионер, съобразно намеренията му – да го прихване или не, респ. съобразно последващите му действия с вземането, нито законово основание за различие в момента на придобиване на вземането, в зависимост от поведение извън насрещните, съвпадащи волеизявления за разпореждане с вземането /договорът е консенсуален/. Тълкуването,дадено в казуалната съдебна практика, обосновала допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, е и нелогично, с оглед целта на чл.59 ал.3 ЗБН – да се санкционира кредиторова - на извършващия прихващанията кредитор недобросъвестност, съзнателно придобиващ вземане или задължаващ се към момент, към който е в известност за настъпила неплатежоспособност на банката или поискано откриване производство по несъстоятелност, с цел чрез последващо прихващане да се постави в по-благоприятно положение от останалите кредитори.Ако знанието би било предпоставено от момент, зависещ от волята и поведението на цедента – по съобщаване за цесията на длъжника, който в много случаи би могъл да остане и неизвестен за цесионера – възниква основателен въпрос относно възможността логично да се обоснове недобросъвестност на последния, а хипотезите на обективна отговорност са уредени с изрични правни норми.

Следователно, отговорът на правния въпрос е : В хипотезиса на чл. 59 ал.3 и ал.4 ЗБН, под „придобиване на вземането„ от кредитор – цесионер не е вложен различен, от изводимия от разпоредбите на чл.99 и чл.100 ЗЗД смисъл – сключването на договора за цесия, като момент на придобиване на вземането, а не момента на уведомяване на длъжника за цесията.

С оглед отговора на правния въпрос, въззивното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Правилни са съображенията на въззивния съд, че оспорването на датите на сключените договори за цесия не е извършено своевременно, а едва в третото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, предвид което правилно е отказано събиране на доказателства, в оборване на истинността им, при условията на чл.266 ал.3 ГПК.Несъстоятелен е доводът за допуснато нарушение на първоинстанционния съд в разпределение на доказателствената тежест, несанкционирано от въззивния съд , въпреки въвеждането му като изричен довод във въззивната жалба.Касаторът сочи като нарушение неуказване релевантността на определен факт, значим за изхода на делото, но незаявен своевременно от самия него, а не неуказване непредставянето на доказателства за твърдян от него, при това заявен своевременно, релевантен факт. Ако съдът би указал, кои факти сам намира значими за уважаване на иска, би нарушил основополагащ принцип на гражданския процес – за равенство на страните / чл.9 ГПК/ , в разрив със задълженията си за установяване на истината, които според чл.10 ГПК предпоставят да осигури възможност и съдейства за установяване на фактите, значими за делото, но така както се твърдят от страните, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в процеса.

С оглед изхода на делото и на основание чл.59 ал.7 ЗБН , касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса от 30 лв. – по допускане на касационното обжалване и държавна такса от 51 372,14 лева - за производството по чл.290 ГПК / отхвърлени са искове за недействителност на прихващания на стойност : 199 300 евро – с левова равностойност 389 796,92 лева , 1 522 707 лева и 368 000 щатски долара – с левова равностойност към датата на исковата молба 656 103,52 лева или искове с обща цена от 2 568 607,44 лева / .

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 185/19.01.2017 год. по т.д.№ 4791/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му,с която е потвърдено решение № 1344/ 25.07.2016 год. по т.д.№ 3608/2015 год. на Софийски градски съд, с коeто са отхвърлени предявените от синдиците на [фирма] / в несъстоятелност / против [фирма] искове, с правно основание чл.3 ал.3 вр. с ал.2 ЗБН,за установяване нищожност на извършени прихващания, обективирани в изявления вх.№№ 11342, 11343, 11370, 11373 - всички от 6 ноември 2014 год. и № 12 306/26.11.2014 год., както и в частта, в която са отхвърлени предявените от синдиците на банката срещу [фирма] , в евентуалност спрямо първите, искове с правно основание чл.59 ал.3 ЗБН, за прогласяване недействителността на извършените с преждепосочените изявления прихващания.

ОСЪЖДА [фирма] / в несъстоятелност /, на основание чл.59 ал.7 ЗБН, да заплати, чрез събиране от масата на несъстоятелността, държавна такса по сметка на ВКС, в размер на 51 402,14 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :