Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

София, 17.07.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

при участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1357 по описа за 2017г. и приема следното:

Производството е по чл.290 и следв. ГПК.

С определение № 39/22.І.2018г. е допуснато касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд от 15.ХІІ.2016г. по гр.д. № 1578/2016г. по касационната жалба на [община] по въпроса по приложението на чл.225 ал.3 КТ в случай на получаван от ищеца през периода на недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /в редакцията преди изменението по ДВ бр.86/2017г./.

Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, за необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба П. Г. К. от [населено място] е заел становище за нейната неоснователност чрез процесуалния си представител адвокат Х.. Претендира разноски.

За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:

С решението си от 15.ХІІ.2016г. БОС е потвърдил решението на РС Бургас от 21.VІІ.2016г. по гр.д. № 1272/2016г. в частта, с която [община] е осъдена да заплати на П. К. 5915 лв., представляващи обезщетение за вреди от недопускането му на работа след възстановяването му за периода 04.ХІ.2014г. – 29.ІІ.2016г., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.

Въззивният съд, препращайки и към фактическите и правните изводи на първоинстанционния, е приел, че: уволнението на ищеца от длъжността „ръководител управление Просвета и култура“ със заповед от 26.10.1994г. е отменено с влязло в сила решение по гр.д. № 3915/1994г. на БРС, той е възстановен на работа и е заявил пред работодателя в срока по чл.345 КТ желанието си да заеме длъжността, но не е бил допуснат с мотив, че длъжността е премахната от щатното разписание; между страните са водени няколко дела по претенции на ищеца за обезщетение по чл.225 ал.3 КТ за отделни периоди между 28.ІІІ.1996г. и 03.ХІ.2014г., които са уважени, като настоящото дело е за следващ период; по предходните дела със сила на пресъдено нещо е установено недопускането на ищеца на работа, което с оглед доказателствата по делото е продължило и през настоящия исков период; като неоснователно е оценено възражението на ответника за невиновно недопускане на работа поради несъществуване на длъжността повече от 20 години и поради прекратяването на правоотношението по силата на закона с приемането на нормативните актове относно структурата и длъжностите в администрацията, изключващи съществуването на процесната длъжност. В тази връзка съдът е съобразил практика на ВКС, според която, ако длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява след възстановяването, работодателят следва да прекрати възстановеното правоотношение на това основание, а ако длъжността е определена за заемане по служебно правоотношение, е приложимо основанието по чл.325 т.12 КТ. Прието е, че в случая няма данни работодателят да е сторил това, а нормативната база, вкл. КТ, не предвижда възможност за прекратяване на трудово правоотношение /Т./ по силата на закона. Прието е при това положение, че Т. продължава да съществува и като не изпълнява съдебното решение за възстановяване на работа, ответникът действа недобросъвестно и дължи обезщетение по чл.225 ал.3 КТ. Като неоснователно е оценено и възражението на ответника, че ищецът не е претърпял вреди, тъй като е получавал доходи през процесния период от правоотношение, имащо белезите на трудово. Прието е в тази връзка, позовавайки се на практика на ВКС по гр.д. № 1302/2009г. ІV ГО, че в спора от значение е само наличието на ново трудово правоотношение, като и в такава хипотеза работодателят дължи обезщетение, ако полученото брутно трудово възнаграждение е по-ниско от това, което ищецът би получавал за длъжността, на която е възстановен. От представените разпечатки от ТП на НОИ се установява, че през процесния период ищецът е бил самоосигуряващо се лице, т.е. не е работил по друг трудов договор, което не е опровергано от ответника, чиято е доказателствената тежест за това. Налице са предпоставките за отговорността на ответника, която е обективна и предвидена да компенсира вредите от поведение, игнориращо резултата от съдебно разрешения трудов спор. Искът е основателен за присъдения размер, изчислен на базата на минималната работна заплата през исковия период съобразно ТР № 2/2013г. на ОСГК.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, ВКС на РБ счита следното:

Недопускането на работника/служителя на работа е неизпълнение на основното задължение на работодателя по сключен помежду им трудов договор – да осигури работата, определена при възникване на трудовото правоотношение /чл.127 ал.1 т.1 КТ/. С оглед специфичния характер на трудовия договор отговорността за неизпълнението е регламентирана в разпоредбите на чл.213 ал.1 и 2 и в чл.225 ал.3 КТ, тя е на работодателя и на виновните длъжностни лица при условията на солидарност и е с фиксиран размер на дължимите обезщетения - брутното трудово възнаграждение за периода на недопускането, което в хипотезата по чл.225 ал.3 КТ е последното получено преди уволнението, но не по-малко от размера на установената в страната минимална работна заплата /виж в този смисъл ТР № 2/2013г. на ОСГК/. Посочените разпоредби не предвиждат намаляване на отговорността, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в така предвидения размер и получен доход от друга осъществена от работника/служителя през периода на недопускането дейност. Такава би била дейността по трудово правоотношение с друг работодател /допълнителен труд по смисъла на чл.111 КТ с оглед съществуването и на правоотношението, за изпълняването на работата по което работникът/служителят не е допускан/, възнаграждението за която се дължи и при изпълнение на работата по основното трудово правоотношение, при което не може да бъде приспаднато. Такава би била и дейността на самоосигуряващите се лица – еднолични търговци, съдружници в търговско дружество, собственици на Е., физически лица – членове на неперсонифицирани дружества, регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, лица, упражняващи по регистрация свободна професия или занаятчийска дейност /виж чл.4 ал.3 и чл.5 ал.2 КСО и чл.1 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица/. Доходът и от такава дейност не следва да бъде приспадан, тъй като тя също би могла да бъде съвместявана с дейността по трудово правоотношение.

Касационната жалба е неоснователна.

Въззивният съд е съобразил представената справка от НОИ, от която се установява, че през целия процесен период ищецът е бил самоосигуряващо се лице за пълен месец работни дни, но без отработени часове, за минимален осигурителен доход. Несъстоятелно с оглед на това е оплакването на касатора за невземане предвид, че от справката се установявало, че ищецът през този период работел към Лекарствена лига, че въпреки оформянето на правоотношението не като трудово, то притежавало белезите на такова, че негов осигурител бил възложителят на работата му и че по това правоотношение ищецът получавал възнаграждение в размер на М.. Несъмнено установено е и че през този период трудовото правоотношение между страните, възстановено с влязло в сила решение, не е прекратено и ищецът не е бил допускан да изпълнява определената по него работа. При тези обстоятелства и с оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, законосъобразно въззивният съд е оценил предявения иск като основателен - ищецът в резултат на неправомерните действия на служители на работодателя – ответник е бил лишен от възможността да полага труд по трудово правоотношение и да получава през исковия период трудово възнаграждение, поради което му се следва заместващата го облага по чл.225 ал.3 КТ.

Несъстоятелни са и оплакванията за непреценка на поставените от касатора въпроси как, на какво основание и по какъв ред работодателят можел да прекрати трудовото правоотношение за длъжност, която не съществува в последните 16 години. Съдът е съобразил трайната и непротиворечива съдебна практика в тази насока, вкл. сочената от касатора в жалбата му, обективирана в решение по гр.д. № 329/2010г. на ВКС ІV ГО, и е приел в съответствие с нея, че ако длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява след възстановяването, работодателят следва да прекрати възстановеното правоотношение на това основание, а ако длъжността е определена за заемане по служебно правоотношение, както е в случая, е приложимо основанието за прекратяване по чл.325 т.12 КТ. Установено е и че няма данни по делото работодателят да е сторил това и законосъобразно е прието, че нормативната база, в т.ч. КТ, не предвижда възможност за прекратяване на трудово правоотношение /Т./ по силата на закона, в какъвто смисъл е едно от оплакванията на касатора. Следва да се посочи и че по същите съображения тези възражения на касатора съдилищата нееднократно са оценявали като неоснователни в мотивите по влезлите в сила решения по претенциите на К. за обезщетения за предишни периоди.

С оглед извода на въззивния съд в атакуваното решение, че недопускането на работа и през разглеждания по настоящото дело исков период се установява от доказателствата по делото, приетото, че това е установено и с влезлите в сила решения, е незаконосъобразно, но то не се отразява на крайния изход по спора, още повече предвид отговора на ответника на исковата молба, в който той не е оспорил това твърдение на ищеца, а е заявил, че е в обективна невъзможност да го допусне да изпълнява длъжността, на която е възстановен, тъй като тя не съществува от две десетилетия.

Не следва да бъдат разглеждани оплакванията на касатора за злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като са заявени несвоевременно – за първи път с касационната жалба.

На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 500лв. направени за настоящата инстанция разноски – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.ІІІ.2018г.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Бургаския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, № ІІ-125/15.ХІІ.2016г. по гр.д № 1578/2016г.

ОСЪЖДА ОБЩИНА С. да заплати на П. Г. К. от [населено място] 500лв. разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: