№ 52

СОФИЯ, 23.07.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА

при секретаря Даниела Никова

изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1455/2017 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С решение № 2463 от 22.12.2016 г. по гр.д. № 3069/2016 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решението на Софийски градски съд, постановено на 18.04.2016 г. по гр.д. № 15 892/2013 г. , с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Е. К. против Б. Л. М. положителен установителен иск за собственост за установяване по отношение на ответника, че М. Е. К. е собственик на основание договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 46, нот. дело № 47/2001 г. на нотариус с рег. № 272 по регистъра на Нотариалната камара, а при условията на евентуалност - на основание придобивна давност, текла в периода от 30.03.2001 г. до 30.03.2011 г. на следния недвижим имот: апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, на трети етаж, със застроена площ 183.92 кв.м, заедно с принадлежащите му таван с площ 9.90 кв.м , мазе с площ 16.73 кв.м и припадащите му се 8.45% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по подадената против него касационна жалба от М. Е. К. чрез неговия процесуален представител адв. Т. Т. по следния правен въпрос: Обстоятелството, че недвижим имот е придобит по време на висящ процес по иск по чл. 108 ЗС против прехвърлителя, когато исковата молба не е била вписана и приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик, прави ли владението на приобретателя обикновено /недобросъвестно/.

Касаторът поддържа, че на поставения въпрос следва да бъде даден отрицателен отговор. След като приобретателят нито съдебно, нито извънсъдебно не е узнал, че придобива от несобственик, той не може да бъде третиран като недобросъвестен, тъй като това би противоречало на разпоредбата на чл. 70, ал.2 ЗС, установяваща оборима презумпция за добросъвестност. С оглед на това счита за неправилен и необоснован изводът на въззивния съд, че след като правото на собственост на неговите праводатели е отречено с влязло в сила решение, това решение разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на него като приобретател на спорното право, поради което упражняваното владение е било недобросъвестно, и за придобиване на правото на собственост на основание придобивна давност е необходимо изтичане на 10- годишен давностен срок.

Ответникът по касация Б. Л. М. изразява становище, че въззивното решение е правилно. След като правото на собственост е прехвърлено от ответника в хода на висящ процес по иск по чл. 108 ЗС, който е уважен, владението на приобретателя във всички случаи е недобросъвестно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 46, т.І, нот. дело № 47 от 2.30.03.2001 г. на нотариус с рег. № 272 на Нотариалната камара, М. Е. К. е закупил процесния недвижим имот от Б. В. П. и Н. В. П.. Не е спорно по делото, че продажбата е извършено по време висящността на производството по гр.д. № 8107/1996 г. по описа на Софийски районен съд, образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен на 25.09.1996 г. от Б. Л. М. против продавачите Б. В. П. и Н. В. П. за ревандикация на този имот. С решението си от 26.03.2004 г. първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е осъдил Н. В. П. и Б. В. П. да предадат на Б. М. владението върху апартамента, и им признал правото на задържане до заплащане на подобренията. По отношение на ответницата Н. П. първоинстанционното решение по чл. 108 ЗС е влязло в сила на 23.11.2004 г. като необжалвано в срока по чл. 197, ал.2 ГПК отм. . По отношение на ответника Б. П. осъдителното решение по чл. 108 ЗС е влязло в сила на 12.01.2011 г., когато е постановено въззивното решение по гр.д. № 3953/2004 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено. Като необжалваемо, съгласно чл. 280, ал.2 ГПК в редакция преди изменението в ДВ бр. 50/2015 г. с оглед цената на иска, въззивното решение е влязло в сила от датата на постановяването му- чл. 296, т.1 ГПК.

Установителният иск за собственост на недвижимия имот, предмет на настоящото дело, е предявен от М. Е. К. на 23.11.2013 г. Твърдението на ищеца е, че е придобил правото на собственост на основание сключения с Н. П. и Б. П. договор за продажба, евентуално - на основание изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 30.03.2001 г.

Въззивният съд е приел, че ищецът е придобил спорното право по време на висящ процес от ответниците по иска по чл. 108 ЗС, поради което е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с което е установено, че праводателите му П. не са собственици на имота. Тази обвързаност произтича от разпоредбата на чл. 121, ал.3 ГПК отм. , респ. чл. 226, ал.3 ГПК, и не е в зависимост от това дали придобиването е преди или след вписване на исковата молба, защото вписването на исковите молби за собственост има само оповестително действие.

На следващо място въззивният съд е приел, че в полза на М. К. не е текла придобивна давност по време на производството по гр.д. № 8107/1996 г. Изводът е обоснован с обстоятелството, че като приобретател на спорното право същият е обвързан от постановеното влязло в сила решение. Ищецът може да се позовава на давност след влизане в сила на решението, с което е отречено правото на собственост на праводателите му, но тъй като влязлото в сила решение разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на него, за периода след 2004 г., съответно 2011 г., той няма качеството на добросъвестен владелец, поради което за придобиване на имота по давност е необходим 10- годишен давностен срок, който към момента на предявяване на иска- 21.11.2013 г., не е изтекъл.

Правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, се отнася до владението, което лицето, придобило спорния недвижим имот от ответника във висящо производство по иск с правно основание чл. 108 ЗС, продължава да упражнява след влизане в сила на осъдителното решение, а оттук- и за възможността то да придобие правото на собственост на оригинерно основание с изтичане на кратката 5- годишна придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС.

Настоящият състав приема, че приобретател на спорното право, който продължава да владее имота за себе си след влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС срещу неговия праводател, има качеството на добросъвестен владелец, ако към момента на сключване на договора, от който черпи права, не е знаел, че придобива от несобственик /чл. 70, ал.1 ЗС/. Този извод следва от разпоредбата на чл. 70, ал.1, изр. 2 ЗС, според която добросъвестността се преценява към момента на възникване на правното основание. Последващото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, не рефлектира върху добросъвестния характер на владението.

Предявяването на иск за собственост прекъсва придобивната давност на владелеца/ чл. 116, б.”б” ЗЗД/. През време на съдебния процес давност не тече/ чл. 115, б.”ж” ЗЗД/. Когато в хода на висящ спор за собственост ответникът прехвърли спорното право на трето лице, тези правни последици на предявения иск имат действие и за приобретателя, който има същото правно положение по отношение на ищеца и на спорното право като своя праводател. Поради това докато трае прекъсването, придобивна давност в негова полза не тече. Тъй като след уважаване на иска за ревандикация започва да тече нова давност- чл. 117, ал.1 ЗЗД, приобретателят - владелец може да придобие правото на собственост, ако след влизане в сила на осъдителното решение владее имота в определения от закона давностен срок.

Съгласно чл. 226 ГПК ако в течение на производството по делото спорното право бъде прехвърлено, делото следва своя ход между първоначалните страни. Приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице, както и за замести своя праводател само със съгласието на двете страни. Разпоредбата на чл. 226, ал.3 ГПК повелява, че независимо от това дали е участвал като страна по делото, приобретателят във всички случаи е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с изключение на действието на вписването, когато се касае за недвижими имоти, и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение, когато се отнася до движими вещи.

До 01.01.2001 г. исковите молби по искове за собственост не подлежаха на вписване. Такова е предвидено с изменението на чл. 112 ЗС, направено с § 12 от ПЗР на ЗКИР. Вписването на исковите молби, с които се предявява самостоятелно установителен или ревандикационен иск за собственост, има оповестително действие - да даде гласност на спора по отношение на трети лица, за разлика от вписването на исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД, както и за обявяване нищожност на договори, които имат за предмет прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижим имот, което има и защитно действие. Поради това вписването или невписването на исковата молба по чл. 108 ЗС няма значение за обвързаността на третото лице - приобретател в хипотезата на чл. 226 ГПК от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. То би било от значение за неговата добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор и може да се окаже несъществуващо.

Предвид разпоредбата на чл. 226, ал.3 ГПК, влязлото в сила решение, с което искът за ревандикация се уважава, установява със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право, независимо дали е участвал като страна по делото, че ищецът, а не ответникът – праводател, е собственик на прехвърления имот. Това установяване обаче само по себе си не изключва нито владението на приобретателя, нито намерението му да свои вещта за себе си. Като резултат от липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие по правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт- продажбата на чужда вещ не е нищожна. Последващото узнаване от приобретателя, че праводателят му не е собственик на прехвърления имот, не го прави обикновен владелец занапред, тъй като меродавният момент, с оглед на който се преценява добросъвестността на владелеца, е този на възникване на правното основание- чл. 70, ал.1 ЗС. Разпоредбата на чл. 71 ЗС не обосновава друг извод. Тъй като искът за ревандикация не е предявен против него, а против праводателя му, възможно е третото лице да узнае за водения процес и постановеното осъдително решение едва с насрочването на въвод в недвижимия имот.

С оглед на това следва да се приеме, че третото лице, което е придобило недвижим имот от ответника в хода на висящ спор за собственост на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае за висящия процес /невписана искова молба/ и че праводателят му не е бил собственик, има качеството на добросъвестен владелец и след влизане в сила на решението, с което искът за ревандикация против неговия праводател е уважен, поради което може да придобие правото на собственост с изтичане на кратката 5- годишна придобивна давност от момента на влизане в сила на решението, щом владението му и след това е било явно, непрекъснато, постоянно и несъмнително.

Независимо от дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение се явява правилно като резултат, поради което следва да бъде потвърдено.

С договора за продажба, сключен с нотариален акт № 46, т.І, нот. дело № 47 от 30.03.2001 г. касаторът М. Е. К. е закупил спорния имот от Б. В. П. и Н. В. П.. По силата на двата договора за замяна от 1986 г. праводателят му Б. П. се легитимира като собственик на 9/16 ид. част, а Н. П.- на останалите 7/16 ид. части.

По отношение на праводателя Б. П. осъдителното решение за ревандикация, постановено по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, е влязло в сила на 12.01.2011 г. От този момент до предявяване на установителния иск за собственост- 21.11.2013 г. безспорно не е изтекъл 5- годишен давностен срок. В касационната жалба се поддържа довод, че с предявяване на установителния иск за собственост не е прекъсната започналата да тече в полза на касатора придобивна давност, поради което през време на процеса е продължила да тече, и към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция/ 09.02.2016 г./ този срок е бил завършен. Д. е неоснователен. Дори да се приеме за вярна тезата, че по предявен от владелеца против собственика иск за собственост може да тече придобивна давност, то по настоящото дело е установено, че по искане на касатора с определение от 02.12.2013 г. е допуснато обезпечение на предявения от него иск чрез спиране на изпълнението по изп.д. № 20138430400201 по описа на ЧСИ Е. П. за предаване на владението върху процесния апартамент. Спирането на изпълнението създава забрана за извършване на действия по принудително изпълнение за определен период до настъпване на предвидени в закона основания за възобновяване или прекратяване на изпълнителното производство. През този период взискателят- собственик не разполага с правна възможност да преустанови владението на длъжника, а съответно - и на третото лице, което се намира в имота му след предявяване на иска. След като това е така, то и периодът на владението от спиране до възобновяване на изпълнението не може да му бъде противопоставен.

Касаторът не е придобил по давност и прехвърлените му от неговата праводателка Н. П. 7/16 ид. части. Първоинстанционното решение, с което тя е осъдена да предаде на Б. Л. М. владението върху процесния имот, като необжалвано е влязло в сила на 23.11.2004 г., но производството по делото е останало висящо по възражението на ответницата за признаване на право на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения, тъй като в тази част първоинстанционното решение е било обжалвано с въззивна жалба от ищеца М.. С решението си от 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г. въззивният съд е пътвърдил първоинстанционното решение в частта, с която Б. В. П. е осъден да предаде на Б. Л. М. владението върху имота, обезсилил е същото в частта, с която Б. М. е осъден да заплати на Н. П. стойността на извършените подобрения и в частта, с която на същата е било признато право на задържане. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и в частта, с която Б. М. е бил осъден да заплати на Б. П. стойността на извършените подобрения за разликата над 4 279.88 лв. до 35 000 лв., като е признал на П. правото да задържи имота до заплащане на уважената претенция за разноски. В тази част/ по възражението за право на задържане/ въззивното решение е влязло в сила на 09.05.2013 г., когато е постановено определение № 193 по гр.д. № 938/2012 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., с което не е допуснато до касационно обжалване. Произнасянето по възражението за право на задържане не е от значение за уважаване на ревандикацията, но е относимо към изпълнението на постановеното осъдително решение. Когато ответникът по иск за ревандикация упражни чрез иск или възражение правото си по чл. 72, ал.3 ЗС да задържи имота до заплащане на извършените в него подобрения, преди да има яснота относно съществуването на това право и размера на вземането му, осъдителното решение не може да бъде изпълнено. В двете си части- за осъждане на ответника да предаде владението върху имота, и за признаване на правото му на задържане до заплащане на подобренията от ищеца, решението съставлява едно цяло. Преди съдът да се произнесе по заявеното в процеса за ревандикация право на ответника да задържи имота, не може да се извърши въвод, защото това би обезмислило защитния характер на възражението, което е в неразривна връзка с ревандикацията. Вярно е, че невлезлите в сила осъдителни въззивни решения подлежат на принудително изпълнение- чл. 404, т.1 ГПК, но в случая от данните по делото е видно, че с определение № 117 от 23.03.2011 г. по ч.гр.д. № 68/2011 г. изпълнението на въззивното решение от 12.01.2011 г. по гр.д. № 3953/2004 г. на Софийски градски съд е спряно на основание чл. 282 ГПК до произнасяне на касационната инстанция по подадената против него касационна жалба на Н. и Б. П..

Длъжник по изпълнението за предаване на недвижим имот е лицето, срещу което е постановено осъдителното решение. Докато съществува пречка за провеждане на принудително изпълнение на ревандикацията срещу длъжника, няма правна възможност за принудителното отстраняване и на третото лице, което е във владение на имота след предявяване на иска, а срещу този, който не може да защити правата си, давност не тече.

По тези съображения въззивното решение като правилно по резултат следва да бъде оставено в сила.

Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2463 от 22.12.2016 г. по гр.д. № 3069/2016 г. на Софийски апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: