Р Е Ш Е Н И Е

№ 55

гр. София, 24.07.2018 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2517 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 56 от 29.01.2018 год., постановено по настоящето дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 150 от 8.02.2017 год. по гр. д. № 2265/2016 год. на Варненския окръжен съд при наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, свързани с начина на манифестиране на намерението за своене при релевиране на придобивна давност от страна на община и чрез кого се осъществява то, както и относно начина на установяването му по отношение представляващия общината. Прието е по тези въпроси да не е намерена съдебна практика.

Касаторът [фирма], чрез процесуалния му представител адв. З., поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите с искане за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск за собственост бъде уважен. Претендира заплащане на направените по делото разноски за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба – [община] оспорва жалбата с искане въззивното решение да се остави в сила по съображенията в представения писмен отговор.

Върховният касационен съд в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 108 ЗС, предявен от [фирма], със седалище [населено място] срещу [община] за собствеността на апартамент № 4, на втория етаж, вх. „А”, жил. бл. № 7, находящ се в[жк], [населено място], построен в кв. 9, парцел І-ЖС по плана на града, със застроена площ 73.07 кв. м., подробно описан в решението, с прилежащата му изба № 4, както и 2.3580% ид. ч. от общите части и от правото на строеж е бил отхвърлен. За да постанови този резултат съдът приел, че е осъществен фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП отм. относно придобиване правото на собственост върху имота от търговското дружество при установеното по делото преобразуване на фирма „Корабостроене”-В. в ДФ „Корабно обзавеждане” – П. като правоприемник на Завода за корабно обзавеждане „П. Ш.”, [населено място], на който този апартамент е бил предоставен през 1984 год. от ОНС В. за стопанисване и управление /представени са заповед № 363 от 17.02.84 год., АДС № 740/16.09.85 год./. Въпреки трансформиране на собствеността върху спорния апартамент от държавна в собственост на търговското дружество, ищец, по реда на ЗППДОбП отм. , позовавайки се и на задължителната съдебна практика – т. 2 от ТР № 4 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год. относно елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл. 17а от цитирания закон, съдът намерил за основателно възражението на ответната община за придобиване на имота на основание давностно владение в периода от 1999 год. до предявяване на иска през 2016 год. Упражняваната фактическа власт върху имота в продължение на необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е установена от показанията на свидетелите, служители в общината, осъществявали в това им качество проверки на имота, поддръжката му и отдаването му под наем от общината, при данни и за декларирано ясно намерение в писмо на кмета от 27.01.2012 год. и съставения АОбС № 1406/15.12.2011 год. Установените от свидетелските показания факти не са опровергани от ищеца с ангажиране на доказателства, който е следвало да установи претендираното от него вещно право, с оглед предявения ревандикационен иск, което не е сторил. Следователно, изводът за неоснователност на предявения ревандикационен иск е обусловен от преценката на събраните свидетелски показания за наличие на елементите на придобивната давност в полза на общината, при наличието на писмени доказателства, установяващи правото на собственост на ищеца.

По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема следното: Придобивната давност е способ за придобиване на вещни права, на който може да се позове и общината, като правен субект. Съгласно разпоредбата на чл. 14 ЗМСМА общината е юридическо лице и има право на собственост, нормативната уредба на която се съдържа в ЗОбС. Юридическото лице изразява волята си и извършва правни действия чрез своите органи, то се представлява от посочения управителен орган. Както и прието в ТР № 3 от 15.11.2013 год. по т. д. № 3/2013 год. на ОСГТК на ВКС органите на юридическото лице са средство, чрез което волята му се формира и изразява, както и че, волята на органите се обявява за воля на юридическото лице, а действията им – за негови действия. Орган на изпълнителната власт в общината е кметът – чл. 38, ал. 1 ЗМСМА, чл. 33 ЗАдм., а правомощията му са уредени в чл. 44 ЗМСМА, вкл. и да представлявава общината пред физически и юридически лица, и пред съда. С оглед на това елементите на давностното владение - упражняването на фактическата власт и намерението за своене, могат да бъдат осъществени от общината като юридическо лице чрез обективирането им в актовете и действията на кмета, като орган на изпълнителната власт, или на упълномощени от него лица в обема на правомощията му по закон, а установяването им с оглед предприетата защита при възникналия спор за собствеността е допустимо да се осъществи с всички относими и допустими доказателства.

С оглед горните съображения по обусловилите допускане на касационното обжалване въпроси настоящият състав счита произнасянето на въззивния съд по релевираното от ответната община правопогасяващо възражение за придобивна давност спрямо спорния имот за незаконосъобразно поради следните съображения:

Въз основа на събраните по делото доказателства за предоставяне на имота на ЗКО „П. Ш.”, последващото преобразуване на държавните фирми, приватизация и правоприемство в лицето на ищцовото търговско дружество, съдът приел, че дружеството се легитимира като собственик на имота на основание чл. 17а ЗППДОбП отм. - апартаментът е бил предоставен от държавата за стопанисване и управление на държавното предприятие, чийто правоприемник е ищцовото дружество при последващото преобразуване и приватизация, като се е позовал и на т. 2 на ТР № 4 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС относно ирелевантността за горния извод на въпроса за заприходяването на имота в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването. С оглед този извод за трансформиране на държавната собственост въззивният съд приел за допустимо възражението на общината за придобиването на имота на основание давностно владение от 1999 год. до предявяването на иска за собственост през 2016 год., като въз основа на събраните свидетелски показания приел, че е осъществен фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Друго придобивно основание общината не е въвела в предмета на спора.

Изводът в обжалваното решение е неправилен като постановен в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено процесуално нарушение относно преценка на събраните по делото доказателства, установяващи легитимацията на ищцовото дружество като собственик на имота на основание чл. 17а ЗППДОбП отм. . За да отхвърли предявения иск, въззивният съд всъщност е приел, че ищецът е загубил това свое вещно право, тъй като ответната община го е придобила по давностно владение. За да настъпят правните последици на оригинерния придобивен способ, на който се позовава общината, е необходимо да се установи по несъмнен начин владението в двата му елемента. Както се посочи вече, упражняването на фактическата власт на общината и намерението й за своене могат да бъдат осъществени от общината като юридическо лице чрез обективирането им в актовете и действията на кмета, като орган на изпълнителната власт, или на упълномощени от него лица, а установяването им с оглед предприетата защита при възникналия спор за собствеността е допустимо да се осъществи с всички относими и допустими доказателства. При наличието на представени писмени доказателства относно правото на собственост на ищцовото дружество и данните за неоспорването му от страна на общината в периода до снабдяването й с акта за общинска собственост на 15.12.2011 год., обективирани в издаване на удостоверение за данъчна оценка /30.07.2009 год./, съобщение за дължим местен данък за 2011 год., приемане на плащането му, направеният от въззивния съд извод за установяване придобиването на имота по давностно владение се явява неправилен. Установените от свидетелските показания действия по проверки в имота не могат да обосноват направения извод за упражняваната фактическа власт в необходимия срок за това, но дори и да се приеме обратното, при събраните писмени доказателства извод за наличие на намерение у общината да свои имота може да се направи считано от снабдяването й с акта за общинска собственост, което изключва наличието на необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС до предявяването на настоящия иск. Преди този момент не е установен субективния елемент на придобивната давност, с оглед оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС въз основа на писмените доказателства, поради което и релевираното от ответната община възражение е неоснователно. Направеният в обратен смисъл извод на въззивния съд е неправилен, поради което и обжалваното решение следва да се отмени и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия спорът следва да се реши съобразно изводите на настоящата инстанция за основателност на предявения ревандикационен иск.

С оглед този изход на делото ответната община следва да заплати на касатора направените в хода на цялото съдебно производство разноски в общ размер на сумата 1 889.93 лв.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА въззивното решение с № 150 от 8.02.2017 год. по гр. д. № 2265/2016 год. на Варненския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [община], че [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], „С. п. з.” е собственик на апартамент № 4, на втория етаж, вх. „А” в жилищен блок № 7, находящ се в[жк], [населено място], построен в кв. 9, парцел І-ЖС по плана на града, със застроена площ 73.07 кв. м., състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, преходен хол, спалня, баня, тоалетна, килер и тераса, която обхваща хола и дневната, при граници на апартамента: на изток – ап. № 5, на юг – тревни площи, на запад – тревни площи, на север – тревни площи, под него – ап. № 1, над него – ап. № 7, ведно с прилежащата му изба № 4, както и 2.3580 % ид. ч. от общите части и от правото на строеж, и

ОСЪЖДА [община] да предаде владението върху този имот на [фирма], [населено място], както и да му заплати направените по делото във всички инстанции разноски в общ размер на сумата 1 889.93 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и девет лева и 93 ст./.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: