Р Е Ш Е Н И Е

№ 53

гр. София, 26.07.2018 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1229 по описа на Върховния касационен съд за 2017 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място], Велинградска община, представлявано от председателя С. И. С., чрез пълномощника му адвокат Д. Н., срещу въззивно решение № 524 от 16.12.2016 г. по в. гр. д. № 760/2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 173 от 10.06.2016 г. по гр. д. № 323/2015 г. на Районен съд – Велинград. С него е отхвърлен искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Мюсюлманско изповедание, [населено място], че ищецът /сега касатор/ - Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място], е собственик на урегулиран поземлен имот XVIII - за Джамия, в квартал 14 по плана на [населено място], Велинградска община, с площ от 450 кв. м., при съседи и граници по скица: от север - улица, от изток - урегулиран поземлен имот IX - ритуална зала, поща и здравна служба, от запад-урегулиран поземлен имот XVII - 366, 365, 364 и от юг - урегулиран поземлен имот IX - За ритуална зала, здравна служба и част от урегулиран поземлен имот XVII - 366, 365, 364 с неприложена регулация, заедно с построената в същия имот масивна сграда, представляваща джамията в [населено място], със застроена площ от 156 кв. м., състояща се от два редовни етажа, зала за молитви и минаре. Отхвърлен е искът за отмяна на нотариален акт № 184, том І, регистрационен № 1441, нотариално дело № 155 от 2009 г. на нотариус Л. Т., с район на действие Велинградският районен съд, с който се признава правото на собственост на ответника върху процесния имот.

Касаторът поддържа становище за недопустимост на въззивното решение, като постановено в нарушение разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, както и неправилност, поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска обезсилването, евентуално отмяната му, уважаване на предявените искове и присъждане на направените по делото във всички инстанции разноски.

Ответникът по касационната жалба - Мюсюлманско изповедание, [населено място], представлявано от Главния мюфтия М. А. Х., подава отговор чрез пълномощника си адвокат И. П., с който оспорва касационната жалба като неоснователна и иска въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ищецът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. С определение № 539 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 1229/2017 г. на ВКС, II г. о., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липсата на съдебна практика и спецификата на поставените от касатора материалноправни въпроси, обосноваващи необходимост от тълкуване разпоредбите на Закона за вероизповеданията /2002 г./. Уточнени и конкретизирани от касационната инстанция, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до това налице ли е прекратяване на съществуващо ЮЛ и възникване на ново такова или е налице пререгистрация на едно и също ЮЛ, респективно налице ли е правоприемство и в кои случаи от гледна точка на материалните права и задължения, както и на субекта на правото при преминаване на членската маса на местната структура от едно вероизповедание към друго. Въпросите са обуславящи и релевантни за изхода на делото, с оглед изводите на въззивния съд, че не може да е налице идентичност или правоприемство между придобилия процесния имот – Мюсюлманско настоятелство, [населено място], и ищеца – Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място], доколкото се касае за различни местни структури на различни вероизповедания, съответно, че не са налице предпоставките за уважаване на установителния иск за собственост.

По поставените правни въпроси настоящият състав намира следното:

Законът за вероизповеданията /ЗВ/, обн. в ДВ бр. 120 от 29.12.2002 год., въвежда съдебен ред за регистрация на религиозните общности като юридически лица – чл. 15 ЗВ. Вписването в публичния регистър по чл. 18 ЗВ се отнася както за нововъзникнали религиозни общности, с оглед придобиване статута им на юридически лица – чл. 14 ЗВ, така и за вероизповедания, регистрирани по чл. 6 от отменения Закон за изповеданията /ЗИ/, запазващи този си статут. След влизане в сила на ЗВ по реда на чл. 20 в окръжния съд по седалището им се вписват нововъзникналите местни поделения на съответното вероизповедание, вписано в регистъра по чл. 18 ЗВ, които от този момент придобиват собствена правосубектност и възможност да бъдат носители на права и задължения. Сезирането на съответния окръжен съд е по преценка на централното ръководство на вероизповеданието, което може, съобразно устава си, да поиска негово местно поделение да бъде вписано като юридическо лице. Съгласно чл. 6 ЗИ отм. вероизповеданията придобиват качеството на юридическо лице от момента на утвърждаване на устава им от Министерски съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет. От този момент качество на юридически лица добиват и местните поделения на вероизповеданието, без да е предвидена съдебната им регистрация. И при действието на новия Закон за вероизповеданията, съществуващите по реда на чл. 6 ЗИ отм. местни поделения запазват статута си на юридически лица, като подлежат на служебно пререгистриране от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието – § 2, ал. 4 ПЗР на ЗВ, която регистрация няма конститутивно действие. Ако местното поделение на вероизповеданието е заварено юридическо лице по смисъла на цитираната норма, то не изгубва своята правосубектност по силата ЗВ, дори при неизвършване на служебното вписване. Предвиденият в новия закон режим на регистрация на вероизповеданията установява запазване статута на съществуващите към момента на влизането в сила вероизповедания и техните поделения, в който смисъл е задължителната съдебна практика на ВКС – решение № 141 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 345/2009 г. на ВКС, II г. о. Мюсюлманските изповедания нямат регистрирана членска маса – персоналният субстрат на религиозната общност обхваща лица, изповядващи исляма и подчиняващи се на изискванията на тази религия, които съобразно местоживеенето си принадлежат към една или друга местна религиозна общност – специфика на персоналния субстрат на изповеданието, върху чиято воля почива институционализирането на същото. Преминаването на членската маса на местната структура от едно вероизповедание в друго не е индиция за идентичност на местните структури, нито води до правоприемство между тях, съответно до прехвърляне на права и задължения. Същото е възможно само с решение на органа, учредил съответната местна структура. Самото преминаване на членската маса е предпоставка за образуване на ново юридическо лице, самостоятелен правен субект, носител на свои материални права и задължения.

При тези съображения настоящият състав, произнасяйки се по същество на касационната жалба, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК и искът за отмяна на нотариален акт № 184/2009 г., с който се признава правото на собственост на ответника върху процесния имот, въззивната инстанция е приела, че правоприемство между ищеца Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място] и Мюсюлманско настоятелство, [населено място], с[ЕИК] /местното поделение на ответника към влизане в сила на ЗВ, обн. ДВ бр. 120 от 29.12.2002 г./, съответно правоприемство на правото на собственост от титуляра му към 1998 г. „Д. настоятелство” - [населено място], не е доказано. Изложени са съображения, че от вписването на ищцовото Местно поделение Мюсюлманско настоятелство като юридическо лице през 2015 г. /ф. д. № 3 на Пазарджишкия окръжен съд/ до края на 2015 г. са съществували и двете настоятелства, като това, съществувало от 1997 г. - Мюсюлманско настоятелство, [населено място], с ЕИК[ЕИК], е прекратено по решение на Мюсюлманското изповедание, съгласно устава му, видно от представено удостоверение от АВп, т. е. Местно поделение Мюсюлманско настоятелство и Мюсюлманско настоятелство, [населено място], са съществували съвместно. Местно поделение Мюсюлманско настоятелство е вписано като новообразувано юридическо лице, а не като местно поделение на изповеданието, съгласно разпоредбите на ЗВ от 2002 год. При предявяване на установителния иск за собственост на процесния имот, ищецът следва да установи твърденията си относно наличието на правоприемство с местното поделение, придобило собствеността с представените писмени доказателства /представляващо самостоятелно юридическо лице към този момент, съгласно устава на мюсюлманското изповедание в Република България/, чрез пълно и главно доказване, което в случая не е постигнато. Като последица въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени.

Настоящият състав намира обжалваното решение за правилно. Мюсюлманско настоятелство, [населено място], придобило собствеността върху процесния имот през 2002 г., е юридическа личност, заварено местно поделение на Мюсюлманското изповедание по реда на § 2, ал. 1 и ал. 4 ПЗР на ЗВ /ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./ във връзка с чл. 6 ЗИ отм. . Уставите на религиозното изповедание от 1997 год. и 2005 год. предвиждат, че Мюсюлманското изповедание в Република България упражнява правото си на собственост чрез своите поделения. Мюсюлманското настоятелство е изборен ръководен орган на Общото събрание на мюсюлманите, юридическо лице, с права и задължения да стопанисва и управлява вакъфските имоти. От представените по делото доказателства е видно, че ответникът е универсален правоприемник на правата, задълженията и имуществата на юридическите лица и структури, съществували до служебната пререгистрация на Мюсюлманското изповедание в Република България, съгласно § 2 ПЗР на ЗВ. Правоприемник на правото на собственост е изповеданието, а не неговата организационна единица. С решение № 16/19.02.2015 г. на Пазарджишки окръжен съд по ф. д. № 3/2015 г. ищецът – Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място], е вписан като юридическо лице в регистъра на местните поделения на вероизповеданията при същия съд като местно поделение на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България”, т. е. като нововъзникнало юридическо лице, поделение на друго такова на основание чл. 20 ЗВ. Не е спорно по делото, че към настоящия момент Мюсюлманско настоятелство, [населено място], ЕИК[ЕИК], като местна структура на ответното изповедание не съществува. Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място], ЕИК[ЕИК], е самостоятелно юридическо лице, местна структура на друго вероизповедание. При така изложената фактическа и правна обстановка, законосъобразни са изводите на въззивния съд, че спрямо ищеца не е налице идентичност или правоприемство с Мюсюлманско настоятелство, [населено място]. Местно поделение Мюсюлманско настоятелство, [населено място] е създадено като друга, отделна местна структура на различно верозповедание. Касае се за отделни юридически лица със самостоятелна правосубектност, между които не може да е налице връзка и идентичност, респективно правоприемство, с произтичащите от него правни последици - прехвърляне на права, задължения и правоотношения, при наличието на регистрирани две мюсюлмански изповедания и при липсата на процедура в ЗВ за отнемане статута на юридическо лице на местното поделение, респективно за прекратяването му. Още повече, че в периода между създаването на ицеца като юридическо лице – началото на 2015 г. и прекратяването на Мюсюлманско настоятелство, [населено място], като такова – с решение на Мюсюлманското изповедание от 11.11.2015 год., двете настоятелства са съществували като отделни правни субекти. Въззивният съд е обсъдил както възможността за правоприемство, така и тази за идентичност между местните поделения, поради което твърденията на касатора за нищожност на решението, като постановено при погрешна правна квалификация на претендираните права /твърдяна идентичност, а не правоприемство/ и по непредявен иск, са неоснователни. Дадената в предходните инстанции правна квалификация на предявения иск изцяло съответства на заявеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и на търсената от ищеца защита. По отношение на оплакването в касационната жалба за нищожност на въззивното решение, поради отказ от отвод на съдебния състав, следва да се посочи, че участието на съдия при разглеждане на делото в нарушение на чл. 22 ГПК (чл. 12 ГПК отм. ), не води до нищожност, а е основание за атакуване на решението като неправилно, поради опасение за предубеденост на състава, който иначе е законен - ТР № 13/1976 г., ОСГК на ВС. Въззивното решение и на това основание не е неправилно и не подлежи на отмяна, тъй като предпоставките за отвеждане на съдебния състав, постановил обжалвания съдебен акт, не са били налице.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила като правилно и обосновано.

Въпреки горния изход на делото, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като такива не са поискани.

Водим от горното, настоящият състав на ВКС, II г. о.,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 524 от 16.12.2016 год., постановено по в. гр. д. № 760/2016 год. на Окръжен съд – Пазарджик.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: