Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

София, 30.07.2018 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 17.04.2018 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

при участието на секретаря Л.Златкова

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 1103/2017 година

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на ТД”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД, [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд № 9448 от 29.12.2016 г., по в.гр.д.№ 6784/2016 г., в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решене на СРС № 2367 от 11. 03. 2016 г. по гр.д.№ 27704/2015 г. са уважени предявените от Д. Г. Д., Г. Д. Г. и А. Л. Г. срещу настоящия касатор, като ответник, активно субективно и обективно кумулативно съединени искове по чл. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с 146, ал.1, във вр. с ал.2 и чл.143 З. и по чл.55, ал.1, пр.1ЗЗД 4 955.09 швейцарски франка, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.

С касационната жалба се въвежда оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с липса на пасивна легитимация за ответното търговско дружество, настоящ кастор, предвид извършваното от ищците плащане на вноските по процесния договор за кредит само и единствено на Банката - кредитодател и след сключения договор за цесия.

Налице е и оплакване за неправилност на въззивното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона- чл.144, ал.1, т.2 З. и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция. Изразено е несъгласие с извода на Софийски градски съд, че в качеството на цесионер ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД е пасивно легитимиран да отговоря и по предявения кондикционен иск, основан на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Съображенията са, че доколкото плащанията по процесния договор за банков кредит са извършвани единствено в полза на Банката - цедент и след сключения договор за цесия с дружеството- жалбоподател, за който длъжникът е надлежно уведомен, то не е налице дадено нему нещо без основание.

Ответниците по касационната жалба, са възразили по основателността и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, излагайки подробни писмени съображения. Допълнително становище в проведеното по делото открито съдебно заседание не е заявено от същите.

С определение № 698 от 21.12.2017 г., по настоящето дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: ”Налице ли е отговорност на дружеството цесионер по осъдителен иск по чл.55 ЗЗД за суми, представляващи надплатени вноски по договор за кредит, платени в полза на Банката- кредитодател? ”

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид заявените касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:

При постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е приел за безспорно от фактическа страна, че на 28.11.2007 г. ищците Д. Г. Д., Г. Д. Г., А. Л. Г., в качеството си на кредитополучатели са сключили договор за банков кредит за покупка на недвижим имот № HL 29452 с „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, като кредитодател и три месеца по късно всички вземания на Банката –кредитор, вкл.начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения са прехвърлени на ответното търговско дружество ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД с договор за цесия от 11.03.2011 г. За безспорно установен е счетен и факта, че по силата на чл. 28,ал.2 от договора за банков кредит и след извършената цесия кредитополучателите са се задължили да престират дължимите погасителни вноски към Банката- кредитодател, която от своя страна е поела задължение, да превежда постъпилите суми в полза на цесионера, без внасяне на допълнителни такси и в присъствие на последните.

Позовавйки се на предмета на процесния договор за банков кредит и на правните последици на извършената цесия, надлежното съобщена длъжника, съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД, решаващият състав на Софийски градски съд е приел, че кредитор на задълженията се явява ответникът АД и установителната искова претенция по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.143 и чл.146, ал.1 З. срещу него не е недопустима. Съображенията са, че процесуалната легитимация в исковото производство следва от твърденията на ищеца за принадлежността на материалното право, засегнато от правния спор, а въпросът дали по силата на конкретния договор за цесия ответникът разполага и с материалното право на вземане, е въпрос относим към основателността на предявения иск.

Като неоснователно е преценено и твърдението за липса на правен интерес за ищците от предявения иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, аргументирана с декларативен характер на оспорваните, като неравноправни, договорни клаузи на чл.3, ал.5 и на чл.23.Обстоятелството, че всяка от тях предвижда в съдържанието си и конкретно задължение за кредитополучателя – да приеме промяната на базисния лихвен процент, респ. съгласие на последния да поеме всички рискове и вреди, от настъпила промяна в курс купува и/ или продава на швейцарския франк, то декларативният характер, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явява привиден, изключващ недопустимост на предявения иск.

По съществото на възникналия правен спор решаващият състав на Софийски градски съд е формирал извод за основателност на предявения положителен установителен иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.143, т.10 и т. 12 и чл.147 З. и е прогласил за нищожни оспорваните договорни клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.13 и чл.23, ал.2, като е счел за необосновани и изградени в нарушение на закона изводите на първостепенния съд, че макар и да не са индивидуално уговорени, като безспорно част от стандартни и предварително изготвени от Банката- кредитодател условия, същите тези клаузи, залегнали в договора за жилищен кредит с ищците – ФЛ, не са неравноправни такива по см. на чл.146, ал.2, във вр. с ал.1 З..

Анализирайки събраните по делото доказателства и съдържанието на всяка една от процесните клаузи, във вр. с доводите и възраженията на страните и при съобразяване изискването на чл.145 З., въззивната инстанция е приела , че визираните в исковата молба договорни клаузи - чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.13 и чл.23 са неразбираеми и неясни за средния потребител по см. на чл.147 З., поради отсъствие на конкретно посочена методика за евентуална бъдеща промяна на дължимата възнаградителна лихва, относима към разглежданото кредитно правоотношение, която и да е надлежно доведена до знанието на кредитополучателите - потребители по см. на § 13, т.1 ДР на З..

Решаващият състав на въззивната инстанция е приел още, че дори и да се възприеме тезата на ответника, че представената по делото методика е именно действащата към момента на сключване на договора за жилищен кредит с ищците и същата своевременно е била предоставена на последните, то доколкото от съдържанието и не може да се направи извод за обвързаностите и отражението на промяната на всеки един от изброените в нея фактори и конкретното % изменение на лихвата,следва, че за Банката, като кредитор, е налице възможност за еднолична преценка при увеличение на договорната лихва, съобразно собствените си интереси. Липсата на конкретника и предвидимост на последиците за потребителя, според Софийски градски съд, се явява в несъответствие както с изискването за равнопоставеност между търговеца и потребителя, така и с разпоредената от закона добросъвестност, присъща на нормалните правоотношения. Като неясна и неразбираема за средния потребител е преценена и клаузата на чл. 23 от договора. Посочено е че средният потребител обективно не е запознат с икономическите фактори, влияещи в промяната на курса при обмен на валута на световно и локално ниво, поради което при липса на предоставена му от Банката – кредитор специализирана пълна информация за курсовете на отделните валути и влияещите им фактори, последният е в невъзможност да прецени реално икономическата тежест на поетото задължение и носения изцяло риск от настъпилите промени. Въз основа на така установените факти решаващият състав на въззивния съд е извел правен извод, че оспорваните договорни клаузи, с изключение на чл.3, ал.1, са неравноправни по см. на чл.143, т.10 З.. Създаващи възможност на Банката – кредитор, икономически по- силна в договорното правоотношение страна, едностранно, без изрична уговорка с кредитополучателите и без ясно разписани в договора правила, да внася промяна както в БЛП в посока на повишаването му, така и в приложимите такси и комисионни, чрез което в нарушение на добросъвестността едностранно изменя и размера на дължимата възнаградителна лихва, и месечната анюитетна вноска, тези неиндивидуално уговорени клаузи, според СГС, са неравноправни и поради това нищожни. Посочено е още, че те попълват и предпоставките на чл.144, т.12 З. и доколкото няма предвидена в договора възможност кредитополучателите да го прекратят незабавно при изменение на лихвения процент, без предизвестие от Банката, не са налице хипотезите на чл.144, ал.2, т.1 и т.2 З.. Към последните, предвид въведеното изискване за изпълнение задължението на кредитополучателите в пълния му размер, уговорките в чл.8 и чл.9 от договора са преценени като неотносими. С оглед конкретните параметри на процесната сделка и липсата на ангажирани, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, доказателства за съществуваща методика, която да е била приложима при определяне на промените в същата, вкл. в лихвените проценти, въззивният съд е възприел за неотносимо към спора и изключението по чл.144, ал.3, т.1 З..

С оглед изхода на делото по установителните искове, решаващият състав на Софийски градски съд е уважил и обусловените от тях кондикционни искове по чл.55, ал.1, пр.1ЗЗД. Приел е, че платените от ищците суми въз основа на прогласените за нищожни договорни клаузи, са дадени при начална липса на основание и подлежат на реституция в полза на ищците, легитимиращи се като кредитори на вземане за неоснователно обогатяване. С оглед източника и характера на претендираното вземане, въззивният съд е отрекъл да е приложима кратката погасителна давност, на която ответникът се позовава. Въз основа на данните по делото, вкл. заключението на изслушаната съдебно - счетоводна експертиза и недължимо платените от ищците суми по отделните месечни погасителни вноски, Софийски градски съд е преценил за частично основателно защитното възражение за изтекла погасителна давност. При съобразяване на последното е определил и конкретния размер на присъдената сума.

І. По правния въпрос,обусловил достъпа до касация:

Правната теория и в съдебната практика еднозначно приема, че договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с извършването и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най- важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави - арг. от чл.103,ал.3 ЗЗД. Това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора. По аргумент от по – силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. Именно поради наличие на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера. Изключение следва да е налице само в случаите на неоснователно обогатяване или при недобросъвестност на цесионера, макар законодателят да не го е изрично предвидил, заради специфичните особености на института на неоснователното обогатяване и присъщото на облигационното право общо изискване за добросъвестност.

Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е както облигационното естество на правото на вземане от неоснователно обогатяване и възстановителния му, според действащото законодателство, а не обезщетителен характер, така и разпоредбата на чл. 57, ал.2 ЗЗД. Следователно претенцията за неоснователно обогатяване може да се предяви само спрямо обогатилия се и неговите правоприемници, но не и срещу лицата, на които първоначалният получател на неоснователно дадената имуществена ценност е прехвърлил същата с последваща сделка.

С оглед посочената характеристика на договора за цесия на поставения правен въпрос следва да се отговори, че за дружеството -цесионер възниква задължение за реституция на сумите, представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за банков кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, само когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е техен първоначален получател. Без значение е начинът на плащане - опосредено чрез Банката – кредитодател, или директно нему.

ІІ.По основателността на касационната жалба:

Обжалваното въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, но поради порок, различен от посочените в касационната жалба, подробно обсъдени в определение № 698 от 21.12.2017 г., по настоящето дело.

Предмет на предявения при условията на активно субективно съединяване положителен установителен иск са договорни клаузи от договор за ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот № HL 29452 от 28. 11.2007 г., сключен между ищците, в качеството им на кредитополучатели и „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, като кредитодател.

В исковата молба на Д. Г. Д., Г. Д. Г. и А. Л. Г., тримата с постоянен адрес в [населено място], чрез адв.Р.К., с която Софийски районен съд е сезиран, за ответник е посочено изрично ТД ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД, със седалище [населено място] и ЕИК:[ЕИК], на което по силата на договор за цесия от 11.03.2011 г. „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, е прехвърлил всички свои вземания, вкл.начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения, срещу ищците, който е и надлежно конституиран.

Ноторно е, обаче, че по силата на извършена цесия цесионерът не става страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо, че придобива вземането с всичките му предимства и с всичките недостатъци. Затова и правото да иска унищожаване на договора не преминава върху него. Отделно е, че недействителността на отстъпеното вземане не води до недействителност на договора за прехвърляне. С оглед изложеното настоящият съдебен състав споделя становището, застъпено в особеното мнение на съдия Р. К., че цесионерът ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД не е нито универсален правоприемник на Банката – кредитор, цедирала му вземането си по договора за ипотечен банков кредит, нито частен правоприемник, встъпил в това договорно правоотношение.

Следователно цесионерът ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД не е и пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищците установителен иск за прогласяване нищожността на оспорените с исковата молба договорни клаузи по договора за жилищен банков кредит, сключен с цедента „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД. С оглед изложеното за ищците липсва правен интерес от търсената с този установителен иск защита - абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, за наличието на която съдът следи служебно през цялото времетраене на делото в инстанционното производство. Липсата на правен интерес обуславя и обезсилване на обжалваното въззивно решение в тази му част, като недопустимо и прекратяване на производството по делото, без да се обсъжда правилността на изградените правни изводи.

Недопустимостта на установителната искова претенция, в случая обуславя и неоснователност на предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на надплатени погасителни вноски по договора за банков кредит, поради недоказана липса на основание за получаването им от ответника ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД, която да е породена от недействителност на конкретни договорни клаузи по първоначалния договор, от който прехвърленото му вземане произтича.Следва единствено в тази вр.да се посочи, че по иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД е налице пасивна процесуална легитимация за цесионера да бъде ответник по него, тъй като се твърди от ищците, че платените без основание суми се включват в прехвърленото му от Банката- кредитор вземане и материалноправна легитимация да отговаря за същото, ако такова се докаже, че то съществува на соченото основание.

Доколкото ответникът ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД е индивидуализиран от ищеца в съответствие с изискването на чл.127, ал.1, т.2 ГПК, вкл. чрез принадлежащия на търговското дружество ЕИК, то според настоящия съдебен състав, не може да се счете, че определянето на ответната страна в петитума на исковата молба като кредитна институция по см. на чл.2 ЗКИ е нередовност на същата, която е следвало въззивният съд да отстрани, съобразно задължителните указания в ТР № 1 /17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, актуални и при действащия ГПК, според т.5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Отделен остава и въпросът, че ЗЗД не предвижда солидарна отговорност при уважаване на иск по чл.55, ал.1 ЗЗД. Аргументите са, че според чл.121 ЗЗД солидарност между двата или повече длъжници възниква освен в определението от закона случаи и само, ако изрично е уговорено, което подлежи на доказване в процеса. Спорно е и дали в хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД въобще би могло да се стигне до такава уговорка, то разрешаването на този въпрос би бил от значение при различен от постановения изход на делото.

Касаторът е претендирал деловодни разноски за касационната инстанция, които с оглед процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК и постановения краен правен резултат от ВКС,ТК му се следват общо в размер на сумата 1643 лв., съгласно приложен списък по чл.80 ГПК и данъчна фактура № 2833/07.03.2017 г. на [фирма]

Мотивиран от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Софийски градски съд № 9448 от 29.12.2016 г., по в.гр.д.№ 6784/2016 г., в частта, с която са обявени за нищожни клаузи от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29452 от 28.11.2007 г., сключен между Д. Г. Д., с ЕГН: [ЕГН], Г. Д. Г., с ЕГН: [ЕГН] и А. Л. Г. с ЕГН: 600 9293976, всички от [населено място], в качеството им на кредитополучатели и кредитодателя „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, с[ЕИК],както следва: чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.13 и чл.23, ал.1 и ал.2.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част, поради недопустимост на предявения установителен иск.

ОТМЕНЯ въззивно решение въззивното решение на Софийски градски съд № 9448 от 29.12.2016 г., по в.гр.д.№ 6784/2016 г., в частта, с която е уважен предявения от Д. Г. Д. Г. Д. Г. и А. Л. Г. срещу ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД иск за заплащане на сумата 4 955.049 швейцарски франка, представляваща част от претенцията в пълен предявен размер от 6627.16 швейцарски франка – надплатени без основание вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29452 от 28.11.2007 г., сключен между Д. Г. Д., с ЕГН: [ЕГН], Г. Д. Г., с ЕГН: [ЕГН] и А. Л. Г. с ЕГН: 600 9293976, всички от [населено място], в качеството им на кредитополучатели и „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, като кредитодател за периода 12.05.2010 г. – 17.06.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата до окончателното и изплащане, както и в частта за деловодните разноски и вместо него

ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. Д. Г. Д. Г. и А. Л. Г. срещу ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД иск за заплащане на сумата 4 955.049 швейцарски франка, представляваща част от претенцията в пълен предявен размер от 6627.16 швейцарски франка – надплатени без основание вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 29452 от 28.11.2007 г., с кредитодател „ЮРОБАНК И ЕФ Д. БЪЛГАЛРИЯ”АД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.

ОСЪЖДА Д. Г. Д., с ЕГН: [ЕГН], Г. Д. Г., с ЕГН: [ЕГН] и А. Л. Г. с ЕГН: 600 9293976, всички от [населено място] да заплатят общо на ”БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ”АД, гр.София сумата 1 643 лв./ хиляда шестстотин четиридесет и три лева/, деловодни разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: