Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

София, 02.08. 2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести юни, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 4308 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6968 от 20.07.2017 г. от [община], представлявана от кмета Н. К. Д., чрез пълномощника си кмета на [община] Я., представляван от адв. Д. З. от АК – Пловдив, против въззивно решение № 56 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 124/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което като е отменено решение № 546 от 28.12.2016 г., постановено по гр.д. № 1497/2015 г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени предявените от [община] срещу [фирма] [населено място]/като правоприемник на [фирма], [населено място]/, Б. Х. - П. и С. Н. П., и двамата от [населено място], искове за прогласяване нищожност поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, на следните сделки: 1. договор за покупко-продажба от 14.04.2003 г., сключен между [община], като продавач и [фирма], [населено място], като купувач, за имот, представляващ УПИ III – общ., за бар, в кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м.; 2. договор за продажба на същия имот, сключен с нотариален акт № , том , рег. № , дело № от г. на нотариус С. А., с продавач [фирма] и купувач [фирма], [населено място] /заличено/ и 3. договор за покупко-продажба на същия имот, сключен с нотариален акт № , том , рег. № , д. № 955/2005 г. на нотариус С. А., с продавач [фирма] /заличен/ и купувач С. Н. П., като сделката е извършена по време на брака му с Б. Х. - П.. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание адв. З. и адв. Д. поддържат жалбата и молят въззивното решение като неправилно да бъде отменено и постановено друго от касационния съд, с което се уважат предявените искове за нищожност поради невъзможен предмет на процесните сделки. Претендират направените по делото разноски.

Ответниците по касационната жалба Б. Ц. Х. – П. и С. Н. П., чрез процесуалния си представител адв. Е. Д. от АК – София, са изразили становище за нейната неоснователност. В съдебно заседание адв. Д. оспорва касационната жалба като неоснователна и моли въззивното решение като правилно да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в писмена защита.

Ответникът по касационната жалба С. [фирма] [населено място] не изразява становище по нея.

С определение № 193 от 20.03.2018 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси от процесуално и материално естество, от значение за изхода на делото, а именно - дали процесният поземлен имот представлява публична или частна общинска собственост към момента на извършване на първата прехвърлителна сделка - 14.04.2003 г., с която [община] е прехвърлила на [фирма] [населено място] собствеността върху имота и съответно този договор дали е нищожен или действителен, както и последващите сделки – от 22.05.2003 г. и от 18.04.2005 г., както и каква е доказателствената сила на актовете за общинска собственост и чия е доказателствената тежест при оспорването им и в този аспект може ли да бъде отречена доказателствената сила на акта за публична общинска собственост, ако той не е опроверган с надлежни доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване за нищожен поради невъзможен предмет договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 14.04.2003 г. между [община], като продавач и [фирма], [населено място], като купувач за имот, представляващ УПИ III-общ. „за бар“, кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м., и последващите две сделки за продажба на същия имот по нотариален акт № 30/22.05.2003 г., с купувач [фирма], [населено място] /заличен в ТР и по отношение на него производството по делото е прекратено/ и по нотариален акт № 6/18.04.2005 г., с купувач С. П., въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот по своя статут не е представлявал публична общинска собственост. От фактическа страна въззивният съд е приел, че с акт за общинска собственост № 508 от 16.02.1999 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, процесният имот, съставляващ парцел III - „за бар“, кв. 15 по плана на гр. Oбзор, урегулиран от 615 кв.м., е актуван като публична общинска собственост (в акта е отразено отписване на имота със заповед № 405/08.04.2005г. на кмета на [община] /л.171/, с която на основание чл. 64, ал. 1 ЗОС, парцелът е отписан от актовите книги за общинска собственост, във връзка с извършената продажба с договор от 14.04.2003 г.). Видно от приложения договор, [община], чрез кмета на общината, е продала на [фирма], [населено място] описания в цитирания А. имот, за сумата от 27 000 лв., като купувачът по договора се е задължил да изгради в парцела „бар-тип Кариби“, с общи инвестиции от 50 - 60 000 лв. Продажбата е извършена при проведен конкурс на основание чл. 35, ал. 1 ЗОС. В последствие, с нотариален акт № 30 от 22.05.2003 г. закупилото имота дружество е продало същия на Холдингово дружество [фирма], [населено място] за сумата от 1 900 лв., като последното е извършило следваща продажба с нотариален акт № 6 от 18.04.2005 г., с купувач С. П. от [населено място] по време на брака му с Б. П. за сумата от 2 000 лв. Съгласно основното и допълнителното заключение по изслушаната съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че първият план на [населено място] е от 1930 г., като теренът на процесният имот е заснет като общинска мера; следващият кадастрален и регулационен план е от 1955 г., с предвиждане първоначално за складов район, а впоследствие – преотреден за къмпинг; през 1971 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план, с обозначен за терена имот пл. № 4, записан в разписния списък като къмпинг в кв. 2 /т.е. предвиденото по предходния план мероприятие е било реализирано/, а като забележка е посочено предвиждане – „за озеленяване“; последният действащ ПУП-ПРЗ на [населено място] е одобрен със заповед № 106 от 31.05.1993 и с него е обособен парцел/УПИ III в кв. 15, отреден за бар; със заповед №РД-18-59/14.09.2006г. на изп. директор на АГКК са одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри и процесният парцел е обозначен с идентификатор 53045.502.527, нанесен върху част от имот с идентификатор 53045.502.142, последният с предназначение – за парк. Установено е, че понастоящем, на място новонанесеният имот не е ограден, разположен е в парка на [населено място], като сградата - бар „Комета“, заснета в кадастралния план от 1993 г., е съборена, процесният имот само е трасиран на място (на чупките са поставени репери, а в границите на имота е извършено благоустрояване с реализирана тревна площ с детска площадка /катерушки/ и част от пешеходна алея, която не е съобразена с плана за регулация и алеята граничи с пясъчната ивица). Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че процесният имот, към периода, за който общината претендира, съставлява частна общинска собственост и съгласно чл. 7, ал. 3 ЗОС няма пречки да бъде обект на разпоредителни сделки, като атакуваните по предявените искове на [община] покупко-продажби от 2003 г. и 2005 г. са действителни и исковете за нищожност на заявените основания, като неоснователни са отхвърлени. Прието е, че процесният имот не е бил включен в капитала на търговското дружество [фирма], [населено място] (дружеството е имало в своя патримониум само движима вещ – нефункциониращ по предназначение плавателен съд-кораб на подводни криле, трайно изнесен на сушата и преустроен като сладкарница „Комета“, като въпросният преместваем търговски обект е бил разположен в процесния имот към 1993 г., когато е заснет и отразен в приетия последен ПУП-ПРЗ на [населено място] скица л. 159, като в А. № 508/1999г. не е отразен, тъй като подобни обекти не подлежат на актуване. Доколкото в първия атакуван договор за покупко - продажба от 14.04.2003 г. е посочено, че купувачът се задължава да извърши цялостна реконструкция и нов строеж върху закупения парцел, като изгради „бар-тип Кариби“, въззивният съд е достигнал до извод за несъществуването на кораба-сладкарница към момента на продажбата. По отношение на местонахождението на процесният имот се установява, че същият е обособен с ПУП-ПРЗ от 1993 г. в самостоятелен парцел, разположен заедно със съседния УПИ II, в кв.15 - „за дискотека“, в терен, обграден от всички страни от УПИ I – „за парк“, като в този смисъл са съдържащите се по делото скици на Службата по геодезия, картография и кадастър – [населено място] и скиците, приложени към експертното заключение. Към момента на договора за продажба от 14.04.2003 г. и следващите две сделки от 22.05.2003 г. и от 18.04.2005 г., е прието, че състоянието на имота съответства на описанието в меморандума от края на 1997 г. (представлявал е терен около бившия преместваем търговски обект кораб – сладкарница „Комета“, граничещ с къмпинг „Слънце“, улица и плаж), като [община] не е ангажирала доказателства, които да сочат на изпълнено парково строителство към периода на сделките и към момента на първата продажба, теренът е бил неблагоустроен (в договора от 14.04.2003 г. е предвидено купувачът да извърши реконструкция и ново строителство). Приел е, че при оглед на място, вещото лице е констатирано, че процесният имот съставлява част от парк, заета от тревна площ, детска площадка и пешеходна алея, като липсва фактическо твърдение и съответни доказателства за момента на извършване на въпросното парково благоустрояване върху имота и основанието за това (парковото строителство е осъществено след 2005 г., видно от незавършена процедура по обединяване на процесния УПИ със съседния и отреждане на новообразувания имот за курортно строителство). Приел е за неустановено по делото навлизането на имота на територията на плажната ивица, изключителна държавна собственост, с т. 3 от допълнителното експертно заключение е констатирано, че по приложения акт № 451 от 15.03.1999 г. се констатира, че морски плаж „Обзор-Централен“ е актуван за изключителна държавна собственост, при граници: от запад – широколистна гора, бетонна алея и граница на регулацията на [населено място], а процесният имот не е краен за регулацията на града, няма обща граница с Централния плаж на [населено място] и не попада в същия. Като краен извод въззивният съд е приел, че актът за общинска собственост не е правопораждащ, а има констативен характер, т.е. видът на актувания общински имот като публична общинска собственост не се определя от отразеното в акта, както и от решението или волята на общинския съвет или общинската администрация, а следва от чл. 3 ЗОС. (актът за общинска собственост е официален документ, съставен по установен от закона ред и форма, като е едно от възможните доказателствени средства за доказване собствеността на общината, но неговата доказателствена тежест е оборима, с оглед установяване съответния законов фактически състав, определящ публичния характер на конкретния общински имот). В разглеждания случай от данните по делото, съдът е приел, че процесният имот няма предназначение за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение по смисъла на чл.3, ал.2, т.2 ЗОС, в редакцията, действаща към 2003 г., а е предвиден за застрояване с търговско предназначение „за бар“, а не „за парк“ (към момента на атакуваните продажби не се установява реално на място да е бил част от парк, с надлежно изпълнено парково строителство). Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че по-късно във времето теренът е благоустроен и върху него са изпълнени тревна площ, детска площадка и алея, без съответна промяна на предназначението по плана, не обосновава извод за статут на същия като публична общинска собственост и то към предходен момент, когато са извършени атакуваните продажби, като без значение е това, че имотът, заедно с друг съседен, са заобиколени от УПИ, предназначен за парк, който е изпълнен. Съдът е приел, че отразеният в А. № 508/1999 г. вид на общинската собственост за УПИ III - “за бар“, в кв.15 по плана на [населено място], като „публична“, се явява опроверган и като частна общинска собственост, няма пречки процесният имот да бъде обект на разпоредителни сделки, съгласно чл.7, ал.3 ЗОС, поради което е отхвърлил предявените искове като неоснователни.

По поставения материално правен въпрос - дали процесният поземлен имот представлява публична или частна общинска собственост към момента на извършване на първата прехвърлителна сделка - 14.04.2003 г., с която [община] е прехвърлила на [фирма] [населено място] собствеността върху имота и съответно този договор дали е нищожен или действителен, както и последващите сделки – от 22.05.2003 г. и от 18.04.2005 г., следва да бъде съобразена установената задължителна практика на ВКС в ТР № 4/07.07.2010 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 4/2009 г., както и на установената съдебна практика с постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 71 от 28.04.2015 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 6943/2014 г.; решение № 10 от 20.02.2013 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 742/2012 г. В тях е прието, че въпросът дали недвижимият имот представлява публична или частна общинска собственост следва да се разреши с оглед предназначението му, както и въз основа на взетите решения на местната власт относно статута му. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС публична общинска собственост са имотите, които са предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОС изисква при отпадане на съответното предназначение на имотите, те да бъдат обявени за частна общинска собственост от общинския съвет. В конкретния случай за процесния имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС/ ред. ДВ, бр. 44/1996 г./ е съставен акт № 508 от 16.02.1999 г. за публична общинска собственост, като в случая не е представено решение на Общинския съвет – Несебър, който при отпадане на съответното предназначение на имота да го обяви за частна общинска собственост, поради което към момента на извършване на първата продажба на имота – 14.04.2003 г. този негов статут е бил актуален. Съгласно приетото разрешение в ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк.д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, имотите и вещите публична общинска собственост са изключени от гражданския оборот, тъй като забраните по чл. 7 ЗОС включват не само забрана за извършване на разпореждания от страна на общината, но и забрана за придобиване на собствеността от други правни субекти посредством прехвърлителни сделки, отчуждаване от собственика и по давност, т.е. забрана правото на собственост да бъде притежавано от друг правен субект, различен от общината, до момента, в който по реда на чл. 6 ЗОС не бъде променено предназначението на имотите - публична общинска собственост. С горното решение се възприема, че разпорежданията с имоти – публична общинска собственост, са нищожни поради невъзможен предмет, независимо от това кой извършва волеизявленията по тях – дали общината или друго лице. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС, ІІІ г.о.

По поставения процесуалноправен въпрос - каква е доказателствената сила на актовете за общинска собственост и чия е доказателствената тежест при оспорването им и в този аспект може ли да бъде отречена доказателствената сила на акта за публична общинска собственост, ако той не е опроверган с надлежни доказателства, също е налице установена практика на ВКС/решение № 149 от 12.06.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 647/2012 г., решение № 71 от 28.04.2015 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 6943/2014 г./, която се споделя и от настоящия състав на ВКС, ІІІ г.о. и съгласно която според чл. 5, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него обстоятелства относно правното основание за актуването на имота; вида на собствеността; граници; бивши собственици и т.н. С него се констатира правото на общинска собственост – публична или частна. Като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл. 179, ал.1 ГПК актът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия. Това означава, че съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота. Той има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост. Съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, които има собствени противопоставими права и съответен правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респ., че процесният имот не е с предназначение за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, т.е. няма характер на публична общинска собственост.

Разгледана по същество, касационната жалба се явява основателна, по следните съображения:

Съдът е сезиран с искове за установяване на нищожност на три последователни договора за продажба на недвижим имот, поради невъзможен предмет с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и при условията на евентуалност – поради нарушение на закона или заобикаляне на закона – с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Както правилно е приел въззивният съд, по делото е безспорно установено от фактическа страна, че с акт за общинска собственост № 508 от 16.02.1999 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, процесният имот, съставляващ парцел III - „за бар“, кв. 15 по плана на гр. Oбзор, урегулиран от 615 кв.м., е актуван като публична общинска собственост (в акта е отразено отписване на имота със заповед № 405/08.04.2005г. на кмета на [община] /л.171/, с която на основание чл. 64, ал. 1 ЗОС, парцелът е отписан от актовите книги за общинска собственост във връзка с извършената продажба с договор от 14.04.2003 г.). Въз основа на заповед № 174/04.04.2003 г. на кмета на [община], на 14.04.2003 год. е сключен договор за покупко-продажба, с който [община], чрез кмета на общината, е продала на [фирма], [населено място] описания в цитирания А. имот, за сумата от 27 000 лв., като купувачът по договора се е задължил да изгради в парцела „бар-тип Кариби“, с общи инвестиции от 50 - 60 000 лв. Продажбата е извършена при проведен конкурс на основание чл. 35, ал. 1 ЗОС. В последствие, с нотариален акт № 30 от 22.05.2003 г. закупилото имота дружество е продало същия на Холдингово дружество [фирма], [населено място] за сумата от 1 900 лв., като последното е извършило следваща продажба с нотариален акт № 6 от 18.04.2005 г., с купувач С. П. от [населено място] по време на брака му с Б. П., за сумата от 2 000 лв. Въз основа на изслушаните заключения на съдебно-техническата експертиза, е установено, че първият план на [населено място] е от 1930 г., като теренът на процесният имот е заснет като общинска мера; следващият кадастрален и регулационен план е от 1955 г., с предвиждане първоначално за складов район, а впоследствие – преотреден за къмпинг; през 1971 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план, с обозначен за терена имот пл. № 4, записан в разписния списък като къмпинг в кв. 2 /т.е. предвиденото по предходния план мероприятие е било реализирано/, а като забележка е посочено предвиждане – „за озеленяване“; последният действащ ПУП-ПРЗ на [населено място] е одобрен със заповед № 106 от 31.05.1993 и с него е обособен парцел/УПИ III в кв. 15, отреден за бар; със заповед №РД-18-59/14.09.2006г. на изп. директор на АГКК са одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри и процесният парцел е обозначен с идентификатор 53045.502.527, нанесен върху част от имот с идентификатор 53045.502.142, последният с предназначение – за парк. Установено е, че понастоящем, на място новонанесеният имот не е ограден, разположен е в парка на [населено място], като сградата - бар „Комета“, заснета в кадастралния план от 1993 г., е съборена, процесният имот само е трасиран на място (на чупките са поставени репери, а в границите на имота е извършено благоустрояване с реализирана тревна площ с детска площадка /катерушки/ и част от пешеходна алея). Правилно въззивният съд е приел, че процесният имот не е бил включен в капитала на търговското дружество [фирма], [населено място] (дружеството е имало в своя патримониум само движима вещ – нефункциониращ по предназначение плавателен съд-кораб на подводни криле, трайно изнесен на сушата и преустроен като сладкарница „Комета“, като въпросният преместваем търговски обект е бил разположен в процесния имот към 1993 г., когато е заснет и отразен в приетия последен ПУП-ПРЗ на [населено място] скица л. 159, като в А. № 508/1999г. не е отразен, тъй като подобни обекти не подлежат на актуване. Въз основа на така установените факти по делото, неправилно въззивният съд е приел, че процесният имот, към периода, за който общината претендира, съставлява частна общинска собственост и съгласно чл. 7, ал. 3 ЗОС няма пречки да бъде обект на разпоредителни сделки. Това е така, тъй като ясното разграничаване в нормативната база между обектите, предмет на държавна и общинска собственост, е осъществено през 1996 год. с приемането на двата специални закона – ЗДС и ЗОС. Към момента на образуване на процесния парцел с одобряването на регулационния план на [населено място] през 1993 год. нормативната уредба е схематична – чл. 6 от ЗС, редакция, обн. ДВ бр.77/91 год., включително не е прокарано делението на публична и частна собственост. Към момента на одобряването на плана парцелът не е записан като общински, но е посочено мероприятието, за което е отреден – „за бар“, очевидно поради наличието на сладкарница „Комета“, непосредствено до плажната ивица на плаж „Обзор“ към момента на заснемането и изготвянето на кадастралния план. Както при предходния, така и при настоящия план пространството до морския бряг е било предвидено за озеленяване, като парцел І е предвиден за парк. Актът за общинска собственост е бил съставен през 1999 год., след приемането на ЗОС, на основание чл. 2, ал.1, т. 6 ЗОС/ред.обн.ДВ бр.44/96 г., в сила от 01.06.1996 г./, според която общинска собственост са общинските жилища, обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване на населението на съответната община. А според чл.3, ал.2, т.2 от закона, публична общинска собственост са имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение. В конкретния случай при съставянето на акта е осъществена преценка, че парцелът е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, очевидно поради факта, че се явява част от парковата среда непосредствено до плажната ивица и поне от 1971 г., когато е бил приет предходния план, представлява част от мероприятие по озеленяване и благоустрояване – морската градина на [населено място]. Към 1999 год. имотът е актуван като незастроен, което означава, че преустроеният плавателен съд, служещ за заведение, е бил премахнат. Мероприятието, за което е бил отреден с регулационния план, не дава основание да се счете, че не са били налице предпоставки имотът да се актува за публична общинска собственост. От една страна, преустроеният плавателен съд изобщо не е представлявал сграда и не е имало основание за него да се отреди парцел. От друга, дори и предназначението му да е било за бар, доколкото имотът дългосрочно е бил част от парковата среда, преценката дали задоволява обществени потребности от общинско значение е изцяло на собственика му – общината. Не се твърди и не се представят доказателства, че е било взето надлежно решение на общинския съвет по реда на чл.6, ал.3 ЗОС/ред. обн. ДВ бр.96/99г./, преди продажбата имотът да бъде обявен за частна общинска собственост. Следователно, настоящата инстанция приема, че ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са оборили при условията на пълно и главно доказване легитимиращото действие на акта за публична общинска собственост. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОС в различните й редакции от приемането на закона и досега предвижда забрана за разпореждане с имоти – публична общинска собственост.

Както се посочи по-горе в отговора на поставения материалноправен въпрос, с ТР №4/07.07.2010 г. по тълк.д.№4/2009 год. на ОСГК на ВКС е прието, че имотите и вещите публична общинска собственост са изключени от гражданския оборот, тъй като забраните по чл. 7 ЗОС включват не само забрана за извършване на разпореждания от страна на общината, но и забрана за придобиване на собствеността от други правни субекти посредством прехвърлителни сделки, отчуждаване от собственика и по давност, т.е. забрана правото на собственост да бъде притежавано от друг правен субект, различен от общината, до момента, в който по реда на чл. 6 ЗОС не бъде променено предназначението на имотите - публична общинска собственост. Прието е, че разпорежданията с имоти – публична общинска собственост са нищожни, поради невъзможен предмет, независимо от това кой извършва волеизявленията по тях – дали общината или друго лице.

В конкретния случай, доколкото предмет на трите сделки, атакувани в настоящото производство, е имот – публична общинска собственост, извън гражданския оборот, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС приема, че разпорежданията са нищожни поради невъзможен предмет, без значение на участващите в тях правни субекти – община или частноправни субекти, за последните от които законът въвежда изрична забрана да придобиват имоти – публична общинска собственост. Предявените искове са основателни на главното заявено основание по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и следва да бъдат уважени, а при този изход на спора, предявените при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД не следва да бъдат разглеждани.

По изложените съображения, направените изводи на въззивния съд за неоснователност на предявените обективно съединени искове са неправилни и са довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. След отмяна на неправилното решение на въззивния съд при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, спорът следва да се пререши в противен смисъл с оглед правомощията на ВКС по чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК като предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени като основателни, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

При този изход на делото и с оглед направеното искане от касатора и непредставянето на списък по чл. 80 ГПК/такъв е представен само за производството пред ВКС/, следва да му се присъдят установените направени разноски по делото в размер на 3 106,94 лв. – за първоинстанционното производство и 30 лв. внесена държавна такса за касационното производство. Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 750,55 лв. за касационното производство.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 56 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 124/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ПРОГЛАСЯВА за нищожен поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл.1 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижим имот от 14.04.2003 г., сключен между [община], чрез кмета Н. Т., и [фирма], [населено място], представлявано от управителя К. Х. Н., вписан под №, том , вх. рег. № на Сл.Вп.-Несебър, с който [община] е продала на [фирма], недвижим имот, съставляващ УПИ-ІІІ общ. за бар в кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м., за сумата от 27 000 лв.

ПРОГЛАСЯВА за нищожен поради невъзможен предмет на основание чл.26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 30, том IV, peг. № 2258, дело № 586 от 2003 г. на нотариус С. А., сключен между [фирма] и [фирма], [населено място], с който [фирма] е продал на [фирма] недвижим имот - УПИ ІІІ за бар в кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м., за сумата от 1 900 лв.

ПРОГЛАСЯВА за нищожен поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал.2, предл.1 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № , том , peг. № , дело 955/2005 г. на нотариус С. А., сключен между [фирма] [населено място] и С. Н. П. от [населено място], с който [фирма] (сега заличен търговец в ТР) е продал на С. Н. П. недвижим имот, съставляващ УПИ ІІІ за бар в кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м., за сумата от 2 000 лв.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], с ЕИК[ЕИК], Б. Ц. Х.-П., с ЕГН [ЕГН] и С. Н. П., с ЕГН [ЕГН], последните двама с адрес [населено място], [улица], ет. 3, ап. 6, да заплатят по равно на [община] съдебно-деловодни разноски пред първата и касационната инстанции в размер общо на 3 136,94 (три хиляди сто тридесет и шест лева и 94 стотинки) лв., а по сметката на Върховния касационен съд да заплатят държавна такса за касационното производство в размер на 750,55/седемстотин и петдесет лв. и петдесет и пет ст./лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :