№ 85

СОФИЯ, 03.08.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на деветнадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА

при секретаря Даниела Никова

изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 2690/2017 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С въззивно решение № 6010 от 18.11.2016 г. по в.гр.д. № 653/2016 г. на Окръжен съд- Благоевград е отменено решение № 4661 от 13.06.2016 г. по гр.д. № 1341/2015 г. на Районен съд- Благоевград, и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Г. против [община] иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че на основание наследство и присъединено давностно владение ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 04279.608.105 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ 892 кв.м, номер по предходен план 4089 в кв. 188.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от П. Г. Г. чрез неговия пълномощник адв. И. Н.. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд е излязъл извън рамките на доводите и възраженията на страните и извън основанията за неправилност на първоинстанционното решение, наведени с въззивната жалба, което съставлява съществено нарушение на процесуалните правила.

С определение № 118 от 16.03.2018 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по правния спор в рамките на наведените от страните доводи и възражения, и в пределите, очертани с въззивната жалба, и може ли съдът да отхвърли предявения иск поради недоказаност на факти, които не са били спорни между страните.

Ответникът по касация [община] не е взела становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Жалбоподателят в настоящото производство е предявил против [община] установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор 04279.608.105 по КККР на [населено място], с площ 892 кв.м. Твърдял е, че този имот е идентичен с парцел VІІ- 2729 в кв. 188 по плана на града от 1955 г. Парцел VІІ -2729 и парцел VІ-2729 са били собственост на неговия наследодател Г. Д. Г., придобити от него по силата на съдебна спогодба от 1939 г., по силата на която същият е получил в дял две къщи и дворно място от около 2 дка в [населено място].

Правният спор между страните е породен от обстоятелството, че през 2015 г. [община] съставила за имота Акт за частна общинска собственост като придобит на основание чл. 2, ал.1, т.7 от Закона за общинската собственост.

С отговора на исковата молба ответникът [община] е оспорил предявения иск с възражението, че ищецът не е едноличен собственик на имота, тъй като наследодателят Г. Г. има трима наследника, следователно ищецът може да претендира да бъде установено правото му на собственост само за неговата наследствена част. По същество на спора е навел възражение, че имотът е бил отчужден през 1983-1984 г. от наследниците на Г. Г., които са били обезщетени, и на това основание имотът е преминал в собственост на държавата, а след влизане в сила на ЗМСМА и ЗОбС е станал общинска собственост.

По делото е назначена съдебно- техническа експертиза, която е установила, че към момента на сключване на спогодбата от 1939 г. е действал регулационен план от 1939 г., в който имотът е заснет с пл.№ 96, за който е бил отреден парцел VІІІ - 96 в кв.7. Едната от паянтовите жилищни сгради с по- голямата си част попада в съседния имот пл.№ 97, също собственост на Г. Г., за който е бил отреден парцел VІІ- 97. По следващия план, одобрен през 1955 г., парцели VІІ-97 и VІІІ- 96 попадат в границите на имот пл.№ 2729 в кв. 188, целият с площ 2 946 кв.м, за който по регулация са били отредени пет парцела - ІІ, ІV, V, VІ и VІІ, с обща площ на парцелите 3 394 кв.м. В разписната книга към този план парцели №№ V и VІ били записани на името на наследодателя Г. Д. Г., но за парцел VІІ-2729 няма попълнен собственик. Този парцел е идентичен със спорния имот. В следващия план от 1978 г. той бил заснет с пл.№ 4089, записан на Г. Г. и попада в парцел ІІІ в кв. 188, отреден за жилищен комплекс. През 1983 г. е започнала процедура по З отм. по отчуждаване на имот пл.№ 4089. Издадени са заповед за отчуждаване на имота от наследниците на Г. Г. - К. Г., Е. Р., Д. Г. и П. Г.. През 1984 г. след отмяна по съдебен ред на предходната заповед, е издадена нова, с която е определено К. Г. и Е. Р. да бъдат обезщетени имотно с жилища в новострояща се Ж., а П. и Д. Г. да бъдат обезщетени парично.

При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск за собственост е неоснователен, защото не се установява парцел VІІ-97 по плана от 1939 г. да е идентичен с имота, получен от наследодателя на ищеца по силата на съдебната спогодба от 1939 г. На следващо място е направил извод, че не се установява и ищецът да е упражнявал фактическа власт върху парцел VІІ- 2729 по плана от 1955 г., тъй като в границите на имот пл.№ 2729 наследодателят е имал и други имоти, а също и поради това, че разпитаните по делото свидетели не са посочили в какво точно се е изразило ползването на парцела, дали същият е бил ограден и пр. В обобщение съдът е заключил, че събраните по делото доказателства не установяват Г. Г. и неговите наследници да са упражнявали фактическа власт от 1939 г. до момента на отчуждаването, респ. да са били собственици на отчуждения имот, поради което е безпредметно да се изследва дали са били налице останалите предпоставки на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността върху него.

Въпросът за правомощията на въззивния съд при действието на ГПК от 2007 г. е разрешен в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е прието, че съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост, а по неговата правилност е ограничен до посочените във възивната жалба конкретни доводи. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, както и когато законът му вменява задължение служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя.

Постановеното от въззивния съд решение е противоречие с тази практика. Нито с отговора на касационната жалба, нито във възивната жалба ответникът [община] не е оспорил принадлежността на правото на собственост върху спорния имот на наследодателя Г. Г.. Напротив, твърдял е, че имотът е отчужден именно от неговите наследници, за което е представил и писмени доказателства.

Съдът е длъжен да разреши правния спор в рамките, определени от твърденията на ищеца в исковата молба и доводите и възраженията на ответната страна, тъй като чрез тях се очертава и предмета на доказване, отделя се спорното от безспорното и се разпределя доказателствената тежест между страните. Той не може да мотивира изводите по съществото на спора с недоказването на факти и обстоятелства, които изобщо не са били спорни по делото.

С оглед на изложеното, въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.- чл. 269 ГПК, чл. 235 ГПК. Наведеното от ответника възражение, че спорният имот е отчужден от наследниците на Г. Г. по реда на З отм. и на това основание е станал собственост на държавата, а по силата на ЗМСМА и ЗОБС е преминал в собственост на общината, което е било оспорено от ищеца с твърдението, че съсобствениците не са били обезщетени, определят като приложима материалноправна норма за разрешаване на спора за собственост тази на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, във връзка с която съдът е следвало да изясни дали спорният имот е идентичен с имота, предмет на отчуждаване през 1983 г., и дали съсобствениците са били обезщетени. Тези въпроси не са обсъдени от въззивния съд, което налага връщане на делото за ново разглеждане.

Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 6010 от 18.11.2016 г. по в.гр.д. № 653/2016 г. на Окръжен съд- Благоевград.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи