7Р Е Ш Е Н И Е

№ 159

гр.София, 13.08.2018 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Райна Пенкова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3836/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от „Р. „Т.-3“, [населено място] – клон на [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. А., чрез юрисконсулт И. П., срещу въззивно решение № 202/16.06.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по в.гр.д. № 1175/2017 г., в частта, с която исковете са уважени в размер на 6007,65 лв. – главница, 712,80 лв. мораторна лихва и съдебноделоводните разноски.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) по въпроса кои плащания се включват при определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 847/14.01.2011 г. по гр.д. № 1558/2009 г. на IV г.о. ВКС, решение № 257/20.10.2014 г. по гр.д. № 7716/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 727/06.12.2010 г. по гр.д. № 432/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 55/12.03.2014 г. по гр.д. № 4256/2013 г. на IV г.о. на ВКС. В цитираните съдебни актове е разяснено, че обезщетението се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение по чл. 228, ал. 1 КТ, в което не се включват всички допълнителни плащания и в частност – тези, които нямат постоянен характер или не могат да се определят като възнаграждение над основната заплата, дължими според прилаганата от работодателя система за заплащане на труда - според времетраенето, според изработеното или смесена система. Настоящият състав споделя напълно това тълкуване, като се основава на следните съображения, изложени и в решение № 181/22.07.2015 г. по гр.дело № 4554/2014 г. на IV г.о. на ВКС: Съгласно чл.17 ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение по чл. 259 КТ; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; 7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ.

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор” или научна степен „доктор на науките”) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид чл. 17, ал.1, т. 3 НСОРЗ. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, и също се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.

По касационните оплаквания:

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – липсват мотиви на въззивното решение, изложените съображения са неясни и противоречиви; противоречие с материалния закон – чл. 228 и чл. 222, ал. 3 КТ, чл. 17, ал. 1 НСОРЗ при определяне на обезщетението и на чл. 86, ал. 1 ЗЗД – по вземането с правно осн. чл. 222, ал. 3 КТ работодателят изпада в забава след покана. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете да бъдат отхвърлени. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото за всички инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Насрещната страна Л. Г. К., чрез адв. В. Ч., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебните разноски, направени в касационната инстанция.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Л. Г. К. е предявил иск против „Р. „Т.-3“, [населено място] – клон на [фирма], [населено място] за сумата в размер на 6 768 лева – неплатена част от дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, обезщетение за забава в размер на 803 лв., натрупано за времето от 01.10.2015 г. до 30.11.2016 г., както и след 01.12.2016 г. в размер на законната лихва.

Първостепенният Гълъбовски районен съд отхвърлил изцяло претенциите. Въззивният Старозагорски окръжен съд е осъдил ответника Р. „Т.-3“, [населено място], клон на [фирма], [населено място], да заплати на ищеца Л. Г. К. общо сумата 6 007,65 лева, представляваща парично обезщетение „по чл.328, ал.1, т.10, във вр. с чл.222, ал.3, чл.223, ал.3 и чл.281, ал.2 от КТ“, ведно с мораторната лихва върху тази сума за времето от 01.10.2015 г. до 30.11.2016 г. в размер на 712,80 лева, като е отхвърлил исковете за главница над присъдената сума от 6 007,65 лева до претендираната 6 768 лева и за мораторна лихва над присъдената сума от 712,80 лева до претендираната 803 лева.

Въззивният съд посочил, че районният съд е тълкувал стеснително нормата на чл. 3 НСОР и неправилно определил приложното поле на чл.17, ал.1 от НСОРЗ. Според Старозагорския окръжен съд последната разпоредба посочва елементите, които се включват в брутното трудово възнаграждение при определяне на обезщетенията по чл.228 от КТ и база при определяне на обезщетението по чл. 222 КТ, представлява полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението. В тази стойност се включват всички плащания, не само постоянните. Според второстепенния съд заключението по съдебно-счетоводната експертиза не е оспорено, а от т. 1 и т. 2 на същото следва, че работодателят дължи допълнително 6 007,65 лв. и съответно 712,80 лева мораторна лихва.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото по-горе тълкуване и неточно е приложил чл. 288 КТ, съответно НСОРЗ, въз основа на които се определя обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ.

Основателни са и оплакванията за допуснато нарушение на съдопроизодствените правила – въззивният съд не е изложил никакви мотиви относно фактите по делото, произнесъл се е като контролноотменителна инстанация. Липсва яснота каква точно сума, по какъв начин формирана, той е взел предвид, за да определи обезщетението, дължимо в случая по чл. 222, ал. 3 КТ, като е уважил частично иска – препращане към страница от първоинстнационното дело, на която е пришито заключение на вещо лице не съставлява мотиви по чл. 236, ал. 2 ГПК. Не е ясно защо ищецът търси обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 01.10.2015 г., нито какви са съображенията на въззивния съд да я присъди. Няма нито твърдени, нито доказателства работникът да е поканил работодателя да плати спорната сума преди подаване на исковата молба – 01.12.2016 г., поради което в противоречие с материалния закон - чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът е намерил, че ответникът е изпаднал в забава преди посочената дата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма задължението не е срочно, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.

Относно правната квалификация съдът намира за нужно да посочи, че тя се определя от материалния закон въз основа на изложените фактически твърдения и петитум; квалификацията на преюдициалните права и правоотношения, нормите, имащи отношение към начина и размера на определяне на търсените суми, не са част от квалификацията на иска. В случая трудовото правоотношение е прекратено на осн. чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, което е едно от основанието за търсене на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, но не е основание на иска за заплащане на това обезщетение. Размерът му се определя по правилата на чл. 228 КТ, тълкувани с помощта на НСОРЗ, а в случая и въз основа на споразумението по чл. 107 КТ. Цитираната в диспозитива от въззивния съд разпоредба – чл. 223, ал. 3 КТ никога не е съществувала, а нормата със своите две алинеи е отменена през 1992 г.; чл. 281, ал. 2 КТ касае задължителен инструктаж на работници и служители.

В заключение въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано, а спорът разрешен по същество от състава на Върховния касационен съд.

Искът е с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ.

Между страните не е спорно, а и от материалите по делото се установява, че Л. Г. К. и „Р. „Т.-3“, [населено място] – клон на [фирма], [населено място], са били в трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, считано от 1.08.2015 г. Не е спорно, че съгласно действащия към него момент Колективен трудов договор, работодателят следва да заплати на работника обезщетение в размер на 15 брутни трудови възнаграждения по чл. 222, ал. 3 КТ; това изрично е записано и в заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение с К.. Не е спорно, че той е получил на това основание общо 32 232 лева.

Видно от К. от 2014 г. и Вътрешните правила към него, прието е към допълнителните възнаграждения с постоянен характер да се включат още и доплащане за нощен труд, допълнителни възнаграждения в автотранспорта. Предмет на настоящия спор са получените от работника за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, суми към брутното трудово възнаграждение, съставляващи: ангажирано работно време, извънреден труд над нормата, безплатна храна, помощи за отопление, за „Ден на миньора“, допълнително осигуряване. Те не са определени в К., с индивидуалния договор, сключен с К. или в друг вътрешен акт на работодателя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и не се определят като възнаграждение над основната заплата, дължими според прилаганата от работодателя система за заплащане на труда, нито имат такъв характер по см. НСОРЗ или друг нормативен акт.

Ето защо, претенцията на работника се явява неоснователна. Искът по чл. 222, ал. 3 КТ следва да бъде отхвърлен, както и акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът трябва да заплати на ответника сторените по делото съдебноделоводни разноски – общо в размер на (176, 41 лв. платена държавна такса и определеното от съда съобразно вида и количеството извършена работа, броя съдебни заседания, фактическата и правна сложност на делото, юрисконсултско възнаграждение общо за всички инстанции в размер на 380 лв.), на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Дължимите държавни такси за първа и въззивна инстанция, както и сторените разноски за възнаграждение на съдебния експерт остават за сметка на съдебната власт.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 202/16.06.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по в.гр.д. № 1175/2017 г., в частта, с която Р. „Т.-3“, [населено място], клон на [фирма], [населено място], да заплати на ищеца Л. Г. К. общо сумата 6 007,65 лева, представляваща парично обезщетение „по чл.328, ал.1, т.10, във вр. с чл.222, ал.3, чл.223, ал.3 и чл.281, ал.2 от КТ“, ведно с мораторната лихва върху тази сума за времето от 01.10.2015 г. до 30.11.2016 г. в размер на 712,80 лева, както и след тази дата до окончателното издължаване и относно съдебноделоводните разноски

и вместо това ПОСТАНОВИ

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Л. Г. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] против Р. „Т.-3“, [населено място], клон на [фирма], [населено място], ЕИК ...... за заплащане на сумата 6 007,65 лева – неплатена част от дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, мораторната лихва върху тази сума за времето от 01.10.2015 г. до 30.11.2016 г. в размер на 712,80 лева, както и след тази дата до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА Л. Г. К. Р. да заплати на „Т.-3“, [населено място], клон на [фирма], [населено място] сумата в размер на 556,41 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: