Р Е Ш Е Н И Е

№ 162

гр. София, 13.08. 2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

при участието на секретаря Райна Пенкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3190 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението).

Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото И. П. С. срещу решение № 95/23.05.2017 г., постановено по гр. дело № 223/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено решение № 79/26.01.2017 г. по гр. дело № 1587/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. (П.) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат на неправомерно повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 308 от НК, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда от 02.02.2015 г. по н.о.х.д. № 168/2011 г. на Пловдивския районен съд, е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2015 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната П. в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 189/07.03.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ – относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено „по справедливост“ обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконосъобразно наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда.

Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посоченото от касатора решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. № 6268/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – П. за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, в противоречие с тази задължителна практика на ВКС, в случая въззивният съд по никакъв начин не посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 5 000 лв. на процесното обезщетение и защо отхвърля иска за разликата над този размер. В тази връзка апелативният съд нито е обсъдил, приетите за установени от него по делото конкретни обстоятелства, нито е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Вместо това въззивният съд е посочил единствено, че първостепенният съд се съобразил и преценил тези обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението, както и че този размер е справедлив и неподлежащ на корекция.

От горното следва и основателност на оплакването на жалбоподателя, че в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че апелативният съд не е изложил ясни мотиви относно продължителността на наказателното производство като един от основните критерии за определянето на размера на обезщетението, и – най-вече – относно началния момент, от който ищецът е търпял процесните неимуществени вреди.

Неоснователно е, обаче, основното оплакване на касатора, че възприетият от въззивния съд размер на процесното обезщетение от 5 000 лв. е несправедливо занижен. Съображенията за този извод на настоящата инстанция са изложени при разрешаването на материалноправния спор по същество, доколкото допуснатите от апелативния съд нарушения не налагат връщане на делото на последния за повтаряне или за извършване на нови съдопроизводствени действия.

По делото е установено следното:

Процесното наказателно производство е започнало по сигнал до полицейските органи, подаден от нотариус с рег. № 265, която се е усъмнила в истинността на представеното по нотариално дело за учредяване на договорна ипотека, удостоверение за наследници, в което като единствен наследник – „съпруг“ – е посочен ищецът. Още на датата на подаването на сигнала – 25.06.2007 г. – ищецът и останалите участници в нотариалното производство са дали обяснения, като още оттогава е било ясно, че наказателното преследване започва срещу ищеца, видно и от докладната записка от 26.06.2007 г. на полицейския служител, извършил проверката по случая, с която той е дал мнение за образуване на досъдебно производство за престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 308, ал. 1 и чл. 313, ал. 1 от НК, именно и само срещу ищеца. При това положение, настоящият съдебен състав намира, че в случая като начален момент на наказателното преследване срещу ищеца, респ. – начален момент, от който той е започнал да търпи вреди от същото, следва да се приеме датата 25.06.2007 г., в какъвто смисъл е и цитираната в касационната жалба практика на ЕСПЧ. С постановление от 14.01.2008 г., вече и формално прокурорът е образувал наказателното досъдебно производство срещу ищеца – за престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 308, ал. 1 от НК, а именно – за това, че на 25.06.2007 г. той съзнателно се е ползвал пред нотариуса от неистински официален документ – удостоверение за наследници №[ЕИК]/19.06.2007 г. на името на В. С. Х., като от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност. На 20.02.2008 г. ищецът отново е разпитан в качеството на свидетел, а с постановление от 03.11.2010 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъплението по чл. 316, във вр. с чл. 308, ал. 1 от НК и на 11.11.2010 г. той е разпитан в това му качество.

На 07.01.2011 г. в съда е бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за престъплението по чл. 316, във вр. с чл. 308, ал. 1 от НК, което е било прецизирано, а именно – за това, че на 25.06.2007 г. той съзнателно се е ползвал пред нотариуса от неистински официален документ – удостоверение за наследници №[ЕИК]/19.06.2007 г. на името на В. С. Х., на което е придаден вид, че е издадено от длъжностно лице в Столична община, район „Л.“ – Ю. П., като от обвиняемия (ищеца) за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност. С присъда от 02.02.2015 г. първоинстанционният съд е признал ищеца за невиновен и го е оправдал по така повдигнатото обвинение. В решаващите мотивите към присъдата наказателният съд е приел, че инкриминираното удостоверение за наследници е неистински официален документ, но подсъдимият (ищецът) не се е ползвал лично пред нотариуса от него, а посредством друг участник в нотариалното производство, на която го е предал и същата впоследствие го е представила пред нотариуса; с оглед на това, наказателният съд е приел, че обвинение за съзнателното ползване на неистинския официален документ в условията на посредствено извършителство не е повдигнато, като прокурорът не е упражнил правомощията си по чл. 287, ал. 1 от НПК да измени обвинението преди приключване на съдебното следствие, което е мотивирало и крайния извод на съда, че ищецът следва да бъде оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение за личното ползване на удостоверението за наследници пред нотариуса, тъй като установените нови фактически положения не са му вменени по надлежния ред и евентуалното осъждане за посочената деятелност ще доведе до накърняване на гарантираното му от закона право на защита. Така постановената оправдателна присъда не е била протестирана от прокурора и е влязла в сила на 18.02.2015 г.

От съвкупната преценка на показанията на разпитания по делото свидетел и неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза е установено, че освен обичайните неимуществени вреди в подобни случаи – притеснения и страх от осъждане на лишаване от свобода, незаконното наказателно преследване се е отразило в някаква степен неблагоприятно и на здравословното състояние на ищеца, но последното е обусловено и от множество други причини. Вещото лице е установило, че през 2011 г. – по време на воденото наказателно производство при ищеца е диагностицирана исхемична болест на сърцето (И.), двуклонова коронарна болест, с осъществена поетапна реваскуларизация циркумфлексна артерия (РЦ) и лява предна десцендентна артерия (Л.) с имплантация на медикамент-излъчващи коронарни стентове, като поставянето на двата стента се сочи и от свидетеля. Съгласно експертното заключение, основните фактори, довели до това заболяване на ищеца, са: напредналата му възраст (той е роден през 1932 г.) и обстоятелството, че е от мъжки пол; установената при него артериална хипертония, датираща отпреди наказателното производство; както и установените при прегледа от вещото лице, атеросклеротично обусловени сърдечно-съдови заболявания – мозъчно-съдова болест с понесен исхемичен мозъчен инсулт и атеросклеротични дегенеративни промени по аортната клапа, които най-често са също са възрастово обусловени. Предвид наличието на тези множество обуславящи фактори, в заключение вещото лице е посочило, че воденото срещу ищеца наказателно производство и генерираният от него психо-емоционален стрес, „с голяма доза условност, вероятно е допринесло“ за клиничната изява на И., респ. – за промяната в здравословното му състояние; както и че заболяванията на ищеца са адекватно лекувани и липсват обективни данни за функционални нарушения на сърцето.

По делото е установено и че преди процесното наказателно производство, ищецът е бил трикратно осъждан с влезли в сила присъди: през 1969 г. – за престъпления по чл. 212, ал. 1 и 5 от НК (документна измама), чл. 209, ал. 1 от НК (измама) и чл. 339, ал. 1 от НК (общооопасно престъпление, свързано с огнестрелно оръжие или боеприпаси) – на лишаване от свобода за 10 месеца, условно; през 1970 г. – за престъпления по чл. 308 от НК (подправка на документ) и чл. 206, ал. 1 от НК (обсебване) – на лишаване от свобода за 1 година, ефективно; и през 2004 г. – за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК (самоуправство) – глоба 100 лв.; като по първите две присъди е реабилитиран.

В обобщение, предвид цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на процесното по настоящото дело обезщетение за неимуществени вреди са следните: Наказателното преследване срещу ищеца е предприето и незаконното обвинение, по което той е оправдан, е повдигнато и поддържано от страна на ответната П. за едно умишлено престъпление – ползване на неистински официален документ, за което е предвидено лишаване от свобода до 3 години, т.е. престъплението не е тежко. Незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищеца е продължило около 7 години и 8 месеца (25.06.2007 г. – 18.02.2015 г.), като предвид невисоката фактическа и правна сложност на наказателното дело, този срок надхвърля разумния такъв за провеждането на наказателното производство (в този смисъл е и цитираната в касационната жалба практика на ЕСПЧ). През този немалък период от време, ищецът, който е бил в напреднала възраст – 75-82-годишен, съответно – към началото и края на наказателното преследване, вследствие от същото е търпял процесните неимуществени вреди, които обаче не са значителни – обичайните в подобни случаи, притеснения и страх от осъждане на лишаване от свобода, като наказателното преследване не се е отразило съществено и на здравословното му състояние – влошаването на сърдечните му заболявания (установената И.) е било обусловено – в причинна връзка е и с други, по-значителни обективни фактори за това (предходното сърдечно-съдово заболяване и атеросклеротичните заболявания, произтичащи от напредналата му възраст). В сравнение с други подобни случаи, през време на процесното наказателно преследване ищецът не е търпял вреди от мярка за неотклонение, не е пострадало професионалното му развитие, няма данни вследствие процесното наказателно производство да са били накърнени (включително чрез оповестяване на обвинението чрез медиите или по някакъв друг начин) честта, достойнството и доброто му име в обществото, като преди това ищецът е бил трикратно осъждан с влезли в сила присъди, включително – ефективно на лишаване от свобода, макар и по две от присъдите да е бил реабилитиран.

При тези обстоятелства, прилагайки общественият критерий за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че за репариране на процесните неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищеца, които сами по себе си, макар и търпени в продължителен период от време, не са големи в сравнение с други подобни случаи, справедливият размер на обезщетението не би могъл да бъде по-висок от определения от предходните две съдебни инстанции по делото – 5 000 лв. (в случая размерът не би могъл да бъде и по-нисък, предвид процесуалната забрана за невлошаване положението на жалбоподателя, установена с разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, приложима и в касационното производство). Изхождайки от понятието за справедливост, най-вече като морална категория, произтичаща от наложилите се в обществото нравствено-етични разбирания за справедливо овъзмездяване на неимуществени вреди – такива именно от морален характер, както и от обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането, съдът взема предвид и обстоятелството, че така определеният размер на обезщетението от 5 000 лв. е съпоставим със средния общ годишен доход за едно лице за 2015 г. (когато е постановена оправдателната присъда) – 5 147 лв., като съгласно същите официални данни на НСИ средният общ годишен размер на разходите за едно лице за същата година е 4 965 лв.; този размер на обезщетението е съпоставим и с присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи – съгласно цитираните в касационната жалба решения. При определянето на този размер, настоящият съдебен състав взема предвид и посоченото и по-горе, че самото осъждане на ответната П., като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, както и че размерът на присъжданото обезщетение не следва да бъде източник на неоснователно обогатяване.

В заключение, по изложените съображения, макар въззивният съд да е допуснал нарушения на материалния и процесуални закон, те не са съществени, тъй като не са се отразили на изхода на делото – постановеният от него краен резултат по материалноправния спор между страните е правилен, поради което въззивното решение – в обжалваната от ищеца отхвърлителна част, следва да се остави в сила.

При този изход на делото пред настоящата инстанция, не е налице основание на ищеца да се присъждат, претендираните с касационната му жалба разноски. Ответникът не е претендирал присъждане на разноски по делото.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 95/23.05.2017 г., постановено по гр. дело № 223/2017 г. на Пловдивсия апелативен съд, – в обжалваната част, с която предявеният от И. П. С. срещу П. на Р. Б., иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.02.2015 г. до окончателното плащане.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: