Р Е Ш Е Н И Е

№ 87

София, 16.08.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори април две хиляди осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВпри участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2162 по описа за 2017г. и приема следното:

Производството е по чл.290 ГПК по касационната жалба на адвокат А. И. като процесуален представител на И. М. П. от София срещу въззивното решение на СГС от 06.І.2017г. по гр.д. № 6766/2016г.

Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 83/31.І.2018г. за преценка на допустимостта му с оглед твърдението на касатора за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск и по въпроса за дължимите процесуални действия от въззивния съд при констатиране от него на недостатък на доклада на първоинстанционния относно разпределението на доказателствената тежест при оспорване на представени документи.

В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост на въззивното решение, за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК. Иска се обезсилване на решението и връщане на делото за разглеждане на предявения иск, евентуално отменяване на решението и връщане да делото за ново разглеждане или произнасяне по същество с уважаване на предявения иск. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба [фирма] София е заявил становище за нейната неоснователност чрез процесуалния си представител адвокат Св.Б.. Претендира разноски.

За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:

С решението си от 06.І.2017г. СГС е потвърдил решението на СРС от 07.ІІІ.2016г. по гр.д. № 42274/2013г., с което е отхвърлен предявеният от И. М.П. срещу [фирма] иск по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.222 ал.3 КТ за установяване, че ответникът дължи на ищеца 7809.20лв. неплатени вноски за периода февруари – май 2013г. по споразумение от 04.Х.2011г., представляващи обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.

Във връзка с оплакването на ищеца за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, изразяващо се в различна правна квалификация на иска в доклада и в решението, съдът е приел, че: в доклада като източник на спорното правоотношение е посочено споразумението от 04.Х.2011г. и поради това е определено основание по чл.79 ЗЗД, възлагайки на ищеца да докаже възникването и съществуването на споразумението; с решението е разгледано както съдържанието на споразумението, така и правото на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, включващо съществуването и действието по отношение на ищеца на К. от 01.ХІІ.2009г, пораждащ за него правото на по-висок размер обезщетение; действително свързаните с приложението на чл.222 ал.3 КТ материалноправни предпоставки не са изяснени на страните с проекта за доклад, но това не е попречило на ищеца /на страните/ да организира защитата си срещу наведените от ответника възражения в отговора, с който в предмета на делото и на доказване ответникът за първи път е въвел отношенията си с ищеца, предхождащи и обуславящи споразумението - неприложимост на К. относно ищеца; в отговор на възраженията ищецът е допълнил исковата си молба с твърдения за обвързаност от нормативното съглашение и е представил доказателства в тази връзка. При тези обстоятелства е направен извод, че твърдяната непълнота на доклада не е довела до доказателствена непълнота - всичките доказателствени искания на ищеца са насочени към доказване обвързаността му от посочения в споразумението К. и всички те са уважени, до ограничаване правото на защита на ищеца или до неправилност на решаващите изводи в първоинстанционното решение. Несъответствието между правното основание в доклада и в решението не обосновава недопустимост на решението – произнасянето по предявения иск се изразява в обсъждане на заявените от страните фактически обстоятелства, а не е обусловено от формално посочване на правната норма, под която те са подведени. В случая е разгледан предявеният иск, като в съответствие със състезателното начало са преценени и въведените от ответника защитни фактически и правни доводи.

По същество е съобразено: прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ от 01.V.2011г., както и че със заповедта от 28.ІV.2011г. е разпоредено на ищеца да бъде заплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 К. брутно трудово възнаграждение за 20 месеца; споразумението от 04.Х.2011г., с което страните са констатирали, че ответникът дължи на ищеца 39046лв. обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К., както и начинът на плащането му – на равни месечни вноски по 1952.30лв. всяка на десето чисто в периода 10.Х.2011г. – 10.V.2013г. Прието е, че споразумението, сочено от ищеца като единствен източник на спорното материално право, няма характер на договор за новация, тъй като не обективира воля за подновяване на задължението на работодателя с подменяне на неговото основание и предмет с оглед посоченото в споразумението, че сумата, чието погасяване на вноски се уговаря, е обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К., т.е. дължимата сума запазва правната си природа на предвиденото в чл.222 ал.3 КТ обезщетение, със споразумението е уговорен единствено друг различен от първоначалния /изцяло наведнъж/ начин на изплащането му; споразумението не е абстрактна сделка и следва да се установи съществуването и законосъобразността на основанието за сключването му, такова са предшестващите го правоотношения, чието съдържание – възникването и задължението за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ и размера му - подлежи на пълно и главно доказване.

Съдът е приел, че ищецът, чиято е тежестта, не е установил претендирания размер обезщетение. Правото за това той е основал на чл.49 К., която разпоредба е въведена като източник на вземането и в т.1 от споразумението, но приложимост на К. по отношение на него той не е доказал. Той не твърди, няма и данни да е член на СО на НДК към К.. Обвързаността му не произтича и от писменото му заявление до работодателя, върху което е изписано „получено, 12.01.2010г. подпис“. Документът е оспорен от ответника, във връзка с което ищецът не е доказал нито датата на съставянето му, нито конкретното лице, на което го е предал и което е удостоверило получаването му; неоснователно е оплакването за неоткриване на производство по оспорването на документа – заявлението е частен диспозитивен документ, който не се ползва с формална доказателствена сила относно посочената в него дата и в случай на оспорване, отразеното в него подлежи на доказване на общо основание с всички доказателствени средства; безпредметно се явява откриване на производство за оспорване на авторството на отбелязването за получаване на заявлението, доколкото от него не става ясно кой е авторът му, а твърдения за това ищецът не е изложил; моментът на съставяне на заявлението и достигането му до адресата не се установяват и от показанията на съпругата на ищеца, според които тя видяла последния да предава заявлението на жена, за която твърди да заема длъжността секретар на зам.генералния директор към Техническата дирекция, но и двамата не съобщават името на лицето. В показанията липсва конкретика, а и преценени съобразно чл.172 ГПК, те не се подкрепят от останалите събрани доказателства, поради което съдът не основава вътрешното си убеждение на тях. Освен това ответникът с представено копие от деловодния регистър за периода 08. – 14.І.2010г., от който не се установява регистрирането на този документ в деловодството на дружеството, е провел успешно насрещно доказване, внасяйки основателно съмнение в достоверността на тезата на ищеца.

Като неоснователен е оценен и доводът на ищеца, че сключването на споразумението и извършването на плащания по него са равнозначни на извънсъдебно признание на съществуването на спорното право – тези обстоятелства биха могли да се тълкуват като признание на правото за обезщетение поради пенсиониране, но не и на неговия размер, който е спорния въпрос по делото. Работодателят не оспорва, че дължи обезщетение, но твърди, че размерът му следва да бъде определен по правилото на чл.222 ал.3 КТ, а не съобразно чл.49 К.. Поради това доброволно извършените от ответника плащания до размера на дължимата според него сума не може да се приеме като признание на вземането и за разликата до претендираното по- високо обезщетение. Погасяването на задължението по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, доколкото плащанията по него не са доброволни, също не представлява извънсъдебно признание на неизгодни за ответника обстоятелства, а нямат и характер на добросъвестно получени от ищеца суми по смисъла на чл.271 ал.1 КТ.

С определението си в о.с.з. на 17.ХІ.2016г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на доказателства – чрез разпит на свидетел, който да установи кога той разбрал за факта, че посочени във въззивната жалба 16 лица са присъединени членове на К. и им е изплатено полагащото им се обезщетение, и чрез съдебно-икономическа експертиза за установяване на обезщетенията, платени на тези лица, за последното брутно трудово възнаграждение на ищеца /на основание на което са изплатени обезщетенията/, и правени ли са промени в длъжностната характеристика на ищеца, към кой момент, поименна ли е тя. Съдът е приел, че не са налице предвидените в чл.266 ал.2 и ал.3 ГПК предпоставки, а и исканията касаят обстоятелства относно лица, които не са страни по делото и поради това са неотносими с оглед предмета на спора.

При тези обстоятелства и тъй като дължимото обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения изцяло и доброволно е изплатено на ищеца преди образуване на заповедното производство, съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск.

ВКС на РБ намира за неоснователно оплакването на касатора за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск.

В исковата си молба касаторът твърди, че със споразумение от 04.Х.2011г. ответникът се задължил да му заплаща в периода 10.Х.2011г. – 10.V.2013г. ежемесечно по 1952.30лв., без да уточнява основанието за това, и че след април 2012г. плащането спряло, поради което била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК за вноските с падежи февруари, март, април и май 2012г. В отговора си на исковата молба ответникът е заявил, че сумата по споразумението представлява обезщетение поради пенсиониране и обезщетение за платен годишен отпуск на основание и в размерите по К. от 01.ХІІ.2009г., че в такива размери те не се полагат на ищеца, тъй като той не е бил член на синдикалната организация при ответника, нито присъединил се към К., което било установено при извършена след подписване на споразумението проверка, и че споразумението не поражда самостоятелно право на обезщетенията. С оглед възраженията в отговора ищецът с допълнение към исковата молба, депозирано на 06.ІІІ.2015г. - преди първото съдебно заседание на 10.ІІІ.2015г., уточнява, че с ответника са били в трудово правоотношение, прекратено на 28.ІV.2011г. поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, че предвиденото в К. от 2009г. обезщетение при пенсиониране по чл.222 ал.3 КТ се отнася за всички работили през последните години в НДК, а не само за синдикалните членове, а и той на основание чл.57 ал.2 КТ се присъединил към К. с изрична писмена молба до ответника, че К. е подписан от страна на работодателя въз основа на решение на Т. по протокол от 20.ХІ.2009г., което решение също се отнася за всеки работещ в НДК и то е съобразено в допълнително споразумение с ищеца от 30.ХІ.2009г., както и в длъжностната му характеристика, че споразумението, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, има ефект на договор, с който се променя/новира вече съществуващо право /за получаване на обезщетение за пенсиониране по размерите, предвидени в К./ и е извънсъдебно признание за него, представяйки и искайки допускането на доказателства в тази насока. Т.е. с допълнението е уточнено правоотношението, въз основа на което е възникнало основанието на претендираното вземане, което в исковата молба не е било сторено.

В първото открито съдебно заседание на 10.ІІІ.2015г., първоинстанционният съд е обявил за окончателен проекто-доклада, обективиран в определение от 17.Х.2014г., според който претенцията е за установяване дължимостта на неизплатена сума по споразумението, съобразно което е указано, че е в тежест на ищеца да установи валидно възникнало облигационно правоотношение по споразумението и задължение на ответника, за чието неизпълнение се търси обезщетение, а в тежест на ответника е да установи заплащането на претендираната сума и всичките си възражения. Съдът не е изменил доклада си съобразно твърденията и доказателствените искания в допълнителната искова молба и в отговора.

Първоинстанционният съд в решението си е приел, че предявения по реда на чл.422 ГПК иск е с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 К. за установяване, че ответникът дължи на ищеца претендираната сума, представляваща неизплатени вноски по споразумението - част от обезщетението поради прекратяване на трудовия договор при придобиване право на пенсия за оосигурителен стаж и възраст, и го е отхвърлил като неоснователен. Въззивният съд е потвърдил решението. И двете инстанции са разгледали и са се произнесли по твърденията в исковата молба и в допълнението й, въпреки неотразяването в доклада по чл.146 ГПК на твърденията в последното и непроменянето съответно на дадената в определението от 17.ІV.2014г. правна квалификация на спора, основана само на споразумението, без връзка с разпоредбата на чл.222 ал.3 КТ и чл.49 К.. Предвид съдържанието на споразумението, в чл.1 на което страните са приели за установено, че ответникът дължи на ищеца 39046лв., представляващи обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К. от 2009г., а в чл.2 са се споразумели за начина на изплащане на сумата – ежемесечно до 10-то число по 1952.30лв. в периода от октомври 2011г. до май 2013г., съдилищата са отрекли то да има характер на новация и да е единствен източник на спорното право, приемайки, че е сключено въз основа на уговорките в К. за заплащане при пенсиониране на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца. С оглед на това са изследвали и съдържанието на трудовото правоотношение, включително обвързаността на ищеца от К..

При тези обстоятелства се налага извод, че съдилищата са разгледали и са се произнесли по заявения предмет на делото - в рамките на твърдяните в исковата молба и в уточнението й с допълнението обстоятелства, на които претенцията е основана, и на съответстващия им петитум. С допълнението на исковата молба ищецът е уточнил правоотношението, въз основа на което е възникнало основанието за претендираното вземане по споразумението. Това в исковата молба не е било сторено, а се е следвало, тъй като споразумението не е абстрактна сделка. Правилно при тези обстоятелства въззивният съд е приел, че обект на изследване не е само споразумението като единствен източник на претендираното спорно право, а и съществуването и законосъобразността на основанието за сключването му.

По втория въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в ТР № 1/2013г. на ОСГТК. Съгласно т.2 от това тълкувателно решение в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва и служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания за тези факти и за необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В разглеждания случай в мотивите на атакуваното решение въззивният съд е констатирал наличие на непълнота на доклада на първоинстанционния съд поради неизясняване на страните на свързаните с приложението на чл.222 ал.3 КТ материалноправни предпоставки, но не е дал указания, въпреки заявеното във въззивната жалба на ищеца оплакване в тази връзка, относно релевантните факти, от които произтича правото на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 К., нуждаещите се от доказване обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест за тях и при оспорванията от страна на ищеца на представени от ответника писмени доказателства за присъединените към К. лица, вкл. списъци, справка/писмо, и от страна на ответника – на представената от ищеца молба за присъединяване към К. с изявление върху нея „Получено 12.01.2010г.“, подписано от неназовано лице, съобразно вида на документите /официални или частни/ с оглед различния ред за установяване и проверка на съдържащите се в тях данни за факти от значение за спора. При тези обстоятелства съдът е достигнал до извод за недоказаност на предявения иск, въпреки че не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение за спора, който първоинстанционният не е посочил като ненуждаещ се от доказване и не е уведомил страните за това.

Касационната жалба е основателна.

Обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че споразумението няма характер на договор за новация, тъй като с него не е погасено съществуващо преди сключването му задължение с друг предмет и заместването му с ново съобразно изискването на чл.107 ЗЗД, а е уговорен само начинът и сроковете за плащане на сумата, приета за дължима като обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К.. Законосъобразно е приетото с оглед на това и че споразумението не е единствен източник на претендираното вземане, изключващ приложението на чл.222 ал.3 КТ и чл.49 К..

Неоснователно е и оплакването за необоснованост на приетото от въззивния съд, че ответникът оспорил достоверността на датата и авторството на изявлението върху молбата на ищеца за присъединяването му към К. „Получено 12.01.2010г.“, но не било открито производство по оспорването. С оглед вида и характера на документа – частен свидетелстващ – производство по оспорването му не следва да се открива, както правилно е прието в атакуваното решение. Тъй като такива документи нямат материална доказателствена сила, съдът ги преценява с оглед на всички обстоятелства по делото и ако бъдат оспорени съдържащите се в тях факти, те подлежат на доказване по общите предвидени в ГПК правила – чл.153, чл.154 и чл.155, а не по чл.193 и чл.194 ГПК.

С оглед отговора на втория въпрос, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е разгледал и разрешил спора при съществено процесуално нарушение, препятстващо възможността на страните да предприемат съответни процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, обезпечаващо правото им на защита и правилното приложение на материалния закон. Това само по себе си е основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав на основание чл.293 ал.2 и ал.3 ГПК, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия.

При новото разглеждане на спора въззивният съд следва да даде указания на страните за посочените в отговора на втория въпрос обстоятелства, както и да се произнесе по доказателствените искания на ищеца, заявени с въззивната му жалба, за относимостта към твърдението му за признание на правата му, за доказването на действие по отношение на него на К. и на добросъвестността му по смисъла на чл.271 ал.1 КТ на представените с допълнението на исковата молба доказателства – решение на Т. по протокол от 20.ХІ.2009г., на отразяването му в допълнително споразумение от 30.ХІ.2009г. и в длъжностна характеристика, на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, на плащанията, извършени от ответника преди подписването на споразумението, по възраженията и доводите за наличие/липса на грешка на предишното ръководство на ответното дружество за относимост и към ищеца на К. и на пороци на споразумението. В съвкупност със събраните доказателства и съобразно чл.172 ГПК следва да се преценят и показанията на разпитаната свидетелка.

На основание чл.294 ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по претендираните от страните направени за настоящата инстанция разноски.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решението на СГС, 4-Д въззивен състав, № 96/06.І.2017г. по гр.д. № 6766/2016г. и

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: