Р Е Ш Е Н И Е

№ 156

гр. София, 29.08.2018 година

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева

ЧЛЕНОВЕ: Галина Тонева

Петя Шишкова

при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Тома Комов, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 459/18г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Делото се разглежда за втори пореден път от ВКС.

Образувано е по повод на постъпили касационни жалби от подсъдимите П. И. М. и Н. Р. Л., и от защитниците им, срещу решение № 376 от 02.01.18г., постановено по ВНОХД № 428/2017г. на Апелативен съд–гр. Велико Търново, с което е изменена присъда № 8/15.02.17г. по НОХД № 524/15г. на Русенския окръжен съд по отношение на наложеното на подсъдимия Л. наказание, като лишаването от свобода за срок от деветнадесет години е заменено с доживотен затвор. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която двамата подсъдими са признати за виновни в това, че на 25.06.12г. в землището на [населено място], обл.Р., в съучастие като съизвършители, умишлено умъртвили Я. Н., като убийството е извършено с користна цел, по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост – престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и 3 и т.7, вр. чл.115, вр. чл.20, ал.2 от НК, както и по отношение наказанието доживотен затвор, наложено на подсъдимия М..

П. М. е изготвил саморъчно жалба с две допълнения към нея, като моли да бъде оправдан или решението да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане. Аргументира се с това, че е осъден от незаконен съдебен състав, че разследващите органи са отказали да разпитат посочен от него свидетел и да извършат необходими следствени действия, че съдът не е обсъдил противоречията в доказателствения материал и всички доводи на защитата, че е игнорирал съдържащите се в съдебно-психиатричната експертиза данни за другия подсъдим и е отказал провеждането на следствен експеримент. В резултат, според него присъдата и решението почиват на предположения.

В жалбата на защитника му се съдържат твърдения за необоснованост на решението, което не представлява касационно основание. Доколкото липсата на отговор на съществени възражения представлява процесуално нарушение, следва да бъде отделено внимание на съображенията, че въззивният съд не е обсъдил невъзможността М. да е изминал разстоянието до [населено място] в посочения времеви диапазон, ако е участвал в запалването на трупа, както и че е дал вяра на обясненията на Л., който е заинтересован да улучи М., с цел да намали своята лична отговорност.

В жалбата от подсъдимия Л. и двете допълнения към нея се съдържа искане за изменение на решението като доживотния затвор бъде заменен с определеното от първата инстанция наказание – лишаване от свобода за срок от деветнадесет години. Аргументира се с липса на предпоставките по чл.38а, ал.2 от НК, игнориране на смекчаващите вината обстоятелства, както и с невъзможност с по-тежкото наказание да се постигнат целите по чл.36 от НК. Алтернативно, моли решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения – неизпълнение да дадените указания при предходното касационно произнасяне и незадълбочен анализ на доказателствата. Като нарушение на материалния закон е изтъкнато неправилното му квалифициране като съизвършител, вместо като помагач.

Защитникът му обжалва с искане за изменение или отмяна на въззивното решение, като излага доводи за необходимост от отпадане на квалифициращия признак „користна цел“ на убийството, преквалификация на съучастието в помагачество и приложение на чл.55 от НК. Поддържа, че са допуснати процесуални нарушения, тъй като решението според него почива на предположения, както и поради това, че в мотивите съдът се е позовал на показанията на несъществуващ свидетел.

В съдебно заседание подсъдимият М. твърди, че е ограничено правото му на защита още в досъдебното производство, като е отказан разпит на важен свидетел и е изготвен необоснован обвинителен акт. Счита, че поради липсата на очевидци и тенденциозен анализ на доказателствата е допуснато нарушение на чл.303, ал.1 от НПК. Желае да бъде оправдан.

Защитникът му поддържа наличието на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Според него анализът на доказателствата е непълен, което представлява процесуално нарушение, а материалният закон е нарушен поради неправилен анализ на целта на убийството.

Подсъдимият Л. се представлява от адвокат, който поддържа, че изводите досежно вида на съучастническата му дейност и наличието на користна цел са направени в противоречие със закона, че неправилно е дадена вяра на обясненията на подсъдимия М., както и че не са съобразени многобройните и изключителни смекчаващи вината обстоятелства. Към становището му се присъединява и майката на Л. в качеството й на защитник по чл.91, ал.2 от НПК.

Самият подсъдим изразява съжаление за извършеното и моли доживотният затвор да бъде заменен с лишаване от свобода.

В съдебното заседание представителят на ВКП поддържа, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Счита, че обвинението е доказано по отношение и на двамата подсъдими, както от обективна, така и от субективна страна, а наложените им наказания са справедливи.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Предвид правомощията на ВКС, които законът свързва с всяко едно от касационните основания, на първо място следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. Наведени са доводи за такова по чл.348, ал.3, т.3 от НПК при второто разглеждане на делото от първоинстанционен съд по повод председателя на състава съдия С.. Установява се, че при образуване на НОХД № 524/15г. в Русенския окръжен съд, чрез използване на компютърната система за разпределение на делата, на случаен принцип за докладчик е определен съдия И.. Той е изготвил разпореждане за насрочване на делото в открито съдебно заседание, в което е указал да се докладва на зам.-председателя за определяне на втори съдия съобразно изискванията на чл.28, ал.1, т.3 от НПК. Върху разпореждането е изписана на ръка резолюция „Определям с-я С.С..“ Председателят на колегията не е изложил мотиви към разпореждането си. От протокола за избор на докладчик е видно, че в съдебния състав освен съдия С., е било възможно да участват и съдиите Г. и С..

Начинът, по който съдилищата да изпълняват на изискването на чл.9 от Закона за съдебната власт за спазване на принципа на случайния подбор е указан и развит по-детайлно в разработената от Висшия съдебен съвет единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, действала и към момента на образуване на делото. В нея не е изрично посочено по какъв ред да се определят членовете на състава, извън докладчика, но е указано, че съдилищата следва да приемат вътрешни правила, за неуредените случаи. В Русенския окръжен съд са изготвени такива правила, но и в тях не е предвидена конкретната хипотеза. При анализа на нормите, отнасящи се към разпределението на делата, се налага извод, че изискването за спазване на случайния принцип и принципа на прозрачността, се отнася не само за докладчика, но и за останалите членове на съдебния състав. След като веднъж е извършено електронно разпределение по реда на постъпване на делото на съдия-докладчик, начинът, по който се определят другите съдии е предоставен на преценката на общите събрания и административните ръководители на органите на съдебната власт - възможно е и техният избор да се извършва чрез компютърна програма, възможно е докладчикът да заседават в постоянен съдебен състав, да се спазват графици за дежурства или по друг начин. Същественото е, да се избегне всякакво съмнение, че съдията е определен с оглед личността на подсъдимия.

В настоящия случай изискването за прозначност не е спазено, тъй като не става ясно защо от тримата възможни съдии е определен именно С.. Липсват правила, за да е възможно да се прецени дали са спазени или нарушени. Този пропуск при администриране на съдебната дейност, обаче, не представлява процесуално нарушение. Съдебният състав е незаконен, само когато за някой от неговите членове съществуват основанията по чл.29 от НПК. Нормите, уреждащи случайното разпределение не са част от процесуалния закон. Разпореждането, с което председателят на съда или на колегията определя втори член на състава, няма никаква връзка с правораздавателната дейност, осъществена от съдиите по делото, поради което сам по себе си не би могъл да е белег за тяхната заинтересованост. ВКС се е произнасял многократно в този смисъл /Р № 575/2013г. ІІІ н.о., Р № 150/2016г. ІІІ н.о., Р № 372/2013г. ІІІ н.о., Р № 38/2017г. ІІ н.о., Р № 92/2017г. ІІ н.о., Р №178/2013г. ІІ н.о./.

Не може да бъде споделено становището, че от въпросите, които председателят на състава е задавал на подсъдимия М. в съдебното заседание на 16.05.2016г., е видна неговата предубеденост и заинтересованост от изхода на делото. От съдържанието на протокола се установява, че проявената от с-я С. настоятелност при изясняване причината за изпращане на съобщенията е провокирана единствено от несъответствието между текста им и смисъла, който подсъдимият е твърдял, че е вложил в тях. Съдията не е изразил предварително становище по вината на подсъдимия. М. е разполагал с възможност да откаже да отговаря на въпросите, но сам е преценил, че би могъл да убеди съда в достоверността на версията си. Не се е възползвал от възможността да поиска отвод на председателя на състава, а излага възраженията си срещу него едва в жалбата. Моментът, в който е изразил съмненията си за пристрастност на съда сочи, че те са възникнали едва след запознаване със съдебното решение.

Следващите критики, отправени в касационната жалба на подсъдимия М. се отнасят до начина, по който е проведено досъдебното производство. Те не следва да бъдат обсъждани в настоящото решение. Както ВКС вече е указал на жалбоподателя при предходното разглеждане на делото на трета инстанция, тези съображения нямат отношение към процесуалната дейност на съда, постановил въззивния съдебен акт, предмет на проверката.

Неправилното изписване на името на свидетел в мотивите на въззивното решение представлява техническа грешка, а не процесуално нарушение. Вместо „Д.“ няколко пъти се споменава „Д.“, но това не е препятствало възможността на страните да разберат на чии показания се позовава съдът, тъй като непосредствено след сгрешеното име е пояснено, че става въпрос за приятелката на подсъдимия М..

Следва да бъдат разгледани доводите за допуснато нарушение на чл.303, ал.1 от НПК. Такива се съдържат в жалбите и на двамата подсъдими и се отнасят до извършения от двете предходни инстанции анализ и проверка на доказателствата за поведение, осъществяващо изпълнителното деяние на престъплението убийство. Според М. решението почива на “оговор” и в нарушение на чл.116, ал.1 от НПК съдът е изградил фактическите си изводи за неговото участие изцяло върху обясненията на Л., а според последния коректната интерпретация на данните по делото разкрива, че изпълнителното деяние е осъществено от М., а самият той е само помагач. Настоящият състав намери, че въззивният съд не може да бъде упрекнат в безкритично възприемане твърденията на подсъдимия Л.. На тях са противопоставени обясненията на М., като след подробен анализ и съпоставка с целокупния доказателствен материал, съдът е мотивирал обстойно извода за съучастие. Обсъдени са данните, от които се установява, че преди убийството М. е бил наясно и е споделял намерението за грабеж на Н., че е бил на местопрестъплението по време на осъществяването му, както и че след това му е било известно какво се е случило.

По несъмнен начин е установено и не се оспорва, че М. е заминал с Л. от [населено място] за [населено място] и е пребивавал заедно с него в [населено място]. При изясняване на въпроса дали на М. е била известна действителната цел на това пътуване, ВтАС задълбочено е разгледал предложената от него версия, че е бил ангажиран в качеството на шофьор срещу възнаграждение от 500лв., и правилно я е отхвърлил като недостоверна. Съобразил е, че всички пътувания през двата дни в района на [населено място], [населено място] и [населено място] са осъществявани с автомобила на родителите на Л., управляван от него, а не от М.. Върнали са се в С. по отделно. Така е достигнал до извода, че на място и по обратния път Л. не се е нуждаел от шофьор, и не е разполагал с обещаните средства за заплащане на подобна услуга, което е било известно на М. /нямал е пари за наема на жилището, а дори след като са заложили компютъра му, Л. е получил само 300лв./. За разлика от тезата на Л., че пред пострадалия спътникът му е играл ролята на продавач на значително количество сребърни бижута без документи за произход, тази на М. не дава отговор на въпроса защо са се движили заедно до [населено място] и два пъти до [населено място], както и защо М. е участвал в разговорите с Н.. Последното обстоятелство въззивният съд е установил от показанията на Е. А., които опровергават твърдението на М., че е останал в колата, докато Л. е разговарял с пострадалия и не знаел за какво е ставало въпрос.

Изводът, че М. е участвал в осъществяване на самото изпълнително деяние, също не почива единствено на обясненията на другия подсъдим. Съдът се е позовал на доказателствени средства, установяващи, от една страна, че и двамата подсъдими са присъствали на местопрестъплението, а от друга, че всеки от тях е нанасял удари на пострадалия. Инстанциите по фактите правилно са фиксирали времето на смъртта на Н. в интервала между разговора със св.А. в 10.06ч. и момента, в който е спрял да отговаря на телефона си в 10.45ч. Обстоятелството, че в този период М. и Л. са били заедно, ВтАС е установил от засечените от охранителни камери потегляне на автомобила от паркинга пред заложната къща в 09.51ч. и пристигането им на бензиностанцията в [населено място] в 10.58ч. Първият запис показва, че с тях е бил и Н.. Обяснението на М., че пострадалият сам по неизвестни причини е пожелал да слезе от автомобила в близост до мястото, където е открито тялото му и да чака Л. край пътя с изключен телефон, е отхвърлено като неотговарящо на истината, не само поради липсата на житейска логика и противоречието му с обясненията на Л., а и с оглед показанията на св.А.. От тях е изведено намерението на Н. около 10.30ч. отново да е пред заложната къща, което логично не би могло да се осъществи, ако остане край пътя да чака подсъдимия Л. /който половин час по-късно все още бил на бензиностанцията в [населено място]/, за да продължат пътуването си.

Преценката, че всеки един от подсъдимите е участвал лично и непосредствено в умъртвяването на Н. е извършена при спазване на изискванията на чл.13, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК. Във въззивното решение последователно са оборени, както тезата на М., че убийството е извършено самостоятелно от другия подсъдим, така и тази на Л., че неговата съучастническа дейност е помагаческа. В допълнение на изтъкнатото обстоятелство, че и двамата са присъствали на местопрестъплението в момента на умъртвяване на пострадалия, е изложен и друг, още по-съществен аргумент. Извършена е съпоставка на веществените доказателства, обективните медицински находки и времевият диапазон на причиняване на уврежданията. Изградена е стройна верига от доказателства, водеща до единственото логично заключение за съизвършителство. Чрез СМЕ е установено, че нанесените удари са поне 25 на брой, както и че са нанесени с два различни предмета. Следите от контактната повърхност кореспондират с части от приобщените като веществени доказателства газов пистолет и чук. Сходният увреждащ капацитет на чука и дръжката на пистолета, както и фактът, че побоят е продължил само няколко минути, са мотивирали съда да изключи вероятността за последователно боравене с оръжията от един извършител. Данните за кръв по панталона на Л. също са съобразени, за да се отхвърли версията му, че само е наблюдавал убийството.

Друга група доказателства, въз основа на които е изградено вътрешното убеждение на съда, че М. е съизвършител, са свързани с последващото му поведение. И в тази му част решението не нарушава забраните на чл.116, ал.1 и чл.303, ал.1 от НПК, тъй като е мотивирано с редица доказателствени средства, различни от обясненията на другия извършител. На съпричастност към престъплението сочи най-вече обстоятелството, че М. е бил с Л. при запалването на трупа. То е изведено от факта на присъствието му при закупуване на тубата с бензин и от възприятието на св.С., че с автомобила, чието огледало се счупило, пътували две лица. Възражението, на защитника на подсъдимия М., че той обективно не е имал възможност да участва в запалването на трупа и в 14.00ч. да телефонира на приятелката си от [населено място], е било предмет на детайлно обсъждане на стр.17 от въззивното решение. С подробни и точни изчисления, базирани на заключението на автотехническата експертиза, показанията от камерите и справките от мобилния оператор, съдът е съпоставил изминатия маршрут и двете отклонения /за запалването на трупа и смяната на превозното средство/, с тричасовия интервал от време между напускането на бензиностанцията в [населено място] и появата му на метан-станцията в [населено място]. Достигнал е до заключението, че техническите параметри не изключват присъствието на М. при запалването на тялото. Аналитичната дейност на съда и в този случай не е компрометирана от процесуални пороци.

Във въззивното решение са обсъдени и други елементи от поведението на М., недвусмислено сочещи, че е бил наясно със случилото се с Н.. Съдът се е позовал на източници, напълно независими от обясненията на Л.. Обсъдил е справките от мобилните оператори и е констатирал, че М. е започнал да търси интензивно Л. още преди последният да е имал обективна възможност да му плати. Правилно и аргументирано е отчел като особено изобличаващо съдържанието на текстовите съобщения „Алчността погубва, ще гледам новините тази вечер, май ще бъдат доста интересни.“ и „Последен шанс ти давам, иначе гориш“. Предложеното обяснение от М., че е визирал неизплатеното изцяло задължение към него и към неустановени клиенти, не кореспондира със смисъла на понятието „алчност“, с убеждението, че извършеното от Л. представлява медиен интерес, както и със заплахата „гориш“, внушаваща негативните последствия, много по-сериозни от възможните при незаплащане на дължимите 360лв. В тази връзка контролираната инстанция не е изказала предположение, а законосъобразно е оценила телефонните контакти между двамата като косвено доказателство в подкрепа на достоверността на обясненията на Л. за това, че М. е очаквал в автомобила на убития да има 20 000лв., които да си поделят, а когато у него е възникнало съмнение, че съучастникът му е решил да задържи цялата сума за себе си, е започнал да го заплашва, че ще го предаде.

Фактическите си изводи съдът е базирал и на установеното от показанията на свидетелите Т. и К. обстоятелство, че подсъдимият М. е присъствал, когато Л. е предлагал за продажба автомобила на пострадалия.

Отправените в жалбата на подсъдимия М. упреци към въззивния съд, че не е съобразил заключението на съдебно-психиатричната експертиза за Л. са напълно неоснователни. Първостепенният съд е проявил нужната процесуална активност, като е назначил повторна СПЕ в хода на проведеното пред него съдебно следствие, заключението е защитено от вещите лица и е прието без възражения от страните. Втората инстанция го е анализирала подробно в решението си и изцяло се е съобразила с него. Установеното смесено личностово разстройство, манифестиращо се с поведенчески отклонения е отчетено при преценката на възможността подсъдимият да носи отговорност за престъплението, на достоверността на обясненията му, както и при определяне на наказанието. Извършена е точна интерпретация на експертните изводи за личността на Л., която не разкрива основания за оневиняване на другия подсъдим. Напротив, установеното интелектуално развитие в норма към горната граница, лекотата при установяване на междуличностни контакти и проявяваното в тях добро, открито и приятно настроение, са показатели за това, че е способен да убеди и привлече съмишленик и да действа в съучастие с него.

Възраженията срещу квалифициране на убийството като такова по т.7 на чл.116, ал.1 от НК са основателни. По този повод по реда на чл.355, ал.1, т.2 от НПК са дадени задължителни указания. В предходното касационно решение № 56/15г. на ІІ н.о., съдът, позовавайки се на ППВС № 2/57г., е разяснил разликата между грабеж, придружен с убийство и убийство с користна цел. Посочил е, че въззивната инстанция следва да изрази категорична позиция по въпроса дали получаването на имотна облага е било непосредствената цел на подсъдимите, към която са се насочили при осъществяване на убийството. В изпълнение на тези указания, въззивният съд е развил доводи, че целта на подсъдимите е била да отнемат 20 000лв., което нямало как да се случи в момента, тъй като автомобилът, в който смятали, че са парите бил паркиран на друго място. Тази интерпретация е неточна, тъй като почива на непълен анализ на установените факти. Макар и прераснала в убийство, принудата е елемент от съставното престъпление „грабеж“, когато е започнала е непосредствено преди отнемането, продължила е по време и непосредствено след него, както е в случая. Игнорирани са приетите за безспорно установени обстоятелства, че на местопрестъплението подсъдимите са взели ключа от автомобила на Н. и чантичката му с 300лв. и два златни синджира. Независимо, че пострадалият сам е предал ключа, това не е станало доброволно. Той е бил вързан и удрян, и го е направил с надеждата да се спаси. С оглед конкретната ситуация, при която е бил вързан на отдалечено място в гората и лишен от възможност за придвижване и съпротива, установяването на фактическа власт от страна на подсъдимите върху ключа, след като са знаели къде е паркиран, представлява непосредствено насочване към отнемането на превозното средство, заедно с всички намиращи се в него вещи. Тъй като това е станало в момента на упражняване на принудата, не може да се приеме, че желаното имуществено облагодетелстване е отдалечено във времето.

Що се отнася до сумата от 20 000лв., тя обективно не е била налична нито у пострадалия, нито в автомобила му. Доколкото е съществувала в представите на извършителите и е мотивирала поведението им, следва да бъде обсъждана единствено във връзка със субективната страна на деянието. Умисълът на подсъдимите е претърпял развитие. Съдът е приел, а такова е и обвинението, че са планирали да отведат Н. на отдалечено място и там насилствено да отнемат сумата, която носи със себе си. Извън всяко съмнение е, че предварителният им замисъл е бил насочен към осъществяване на грабеж. Когато са научили, че той не носи парите, са останали изненадани и ядосани, но не са се разколебали да упражнят принудата, която са планирали, като тя е съпроводена с отнемането на други вещи. Н. ги е излъгал, че е оставил 20000лв. в колата си и могат да ги вземат от там. Именно в този момент според въззивния съд у тях е възникнал умисъл за убийство, за да „останат неразкрити“. Тази формулировка е в противоречие с квалификацията „убийство с користна цел“, защото свързва умъртвяването на пострадалия с вече настъпилите събития, а не с благоприятен имуществен ефект, който ще настъпи за тях в бъдеще. Липсва най-същественият за обсъждания по-тежко квалифициращ белег – убийството да е предпоставка за материално облагодетелстване. Всичко, което подсъдимите са искали и могли да получат от Н., е било отнето още преди убийството, или отнемането му е било непосредствено предстоящо а той, не е могъл да го предотврати.

При това положение, въззивното решение следва да бъде оставено в сила, в частта, с която М. и Л. са признати за виновни в осъществяването на убийство, но без квалифициращия признак, който не е налице по изложените съображения. Самата същност на грабежа като съставно престъпление предполага отговорност на дееца, както за отнемането на вещи, така и за упражняването на принуда, която в случая е ескалирала до причиняване смъртта на жертвата. Фактът на отнемане на движими вещи, който поради неправилно квалифициране на деянието остава извън обвинението, следва да бъде отчетен при индивидуализацията на наказанието. Служебно изменение на въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като за престъплението по чл.199, ал.2, т.2 от НК, наред с лишаването от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна /санкция, идентична с предвидената в чл.116, ал.1 от НК/, е предвидена и възможност за постановяване на конфискация, и следователно е по-тежко наказуемо.

Касационният съд споделя становището за необходимост решението да бъде изменено по отношение на определените на двамата подсъдими наказания. Въззивният съд погрешно е преценил, че изключително тежкото престъпление по смисъла на чл.38а, ал.2 от НК е еквивалентно на престъпление, осъществено при превес на отегчаващи обстоятелства. Многобройните отегчаващи обстоятелства са предпоставка за налагане на по-тежко наказание, както по вид, така и по размер, но когато става въпрос за принудително изолиране на подсъдимия до края на живота му, законът задължава съдилищата да изследват наличието и на допълнителни предпоставки. Отегчаващите обстоятелства следва да са проявени в степен и количество над обичайното, а данните за извършителите да ги разкриват като непроправими, по отношение на които репресията не би могла да изиграе поправителна и възпираща роля и затова съществува висока степен на опасност от рецидив. Великотърновският апелативен съд не е направил подобна констатация, нито е възможно да бъде изведена от настоящата инстанция въз основа на установените факти по делото, поради което наложеният на двамата доживотнен затвор следва да бъде заменен с лишаване от свобода.

Лишаването от свобода следва да бъде за максималния срок от двадесет години с оглед тежестта на деянието и данните за завишена степен на обществена опасност на извършителите. Смекчаващото обстоятелство по отношение на Л. – доброволно се е явил в консулската служба в Л., направил е частични признания и е посочил къде са изхвърлени веществените доказателства, не би могло да бъде противопоставено на многобройните отегчаващи обстоятелства, за да обоснове по-леко наказание, а още по-малко приложение на чл.55 от НК. Той се е предал в момент, когато е научил, че вече е заподозрян и го издирват. От друга страна именно той е инициатор на престъплението, предоставил е информацията, върху която е планирано. Характеристичните му данни са отрицателни. М. е с обременено съдебно минало, деянието е в определения му с друга присъда изпитателен срок. Инстанциите правилно са отчели като отегчаващи обстоятелства проявената престъпна упоритост, изразила се в продължителната съзнателна подготовка, наличието на съучастие и на повече от един квалифициращи признаци. Начинът, по който М. и Л. са се опитали да заличат следите от престъплението – като изгорят тялото на Н., ги очертава като особено безскрупулни и коравосърдечни. Фактът на осъщественото посегателство, освен срещу личността, и срещу собствеността на пострадалия, е извън елементите на престъплението, за което са осъдени, поради което също следва да бъде отнесен към отегчаващите обстоятелства.

На основание чл.57, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗИНЗС изпълнението на наказанията на двамата подсъдими следва да започне при първоначален „строг“ режим.

Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Изменя решение № 376 от 02.01.18г., постановено по ВНОХД № 428/2017г. на Апелативен съд–гр. Велико Търново, като признава подсъдимите П. И. М. и Н. Р. Л. за невиновни в това да са осъществили убийството на Я. Б. Н. с користна цел и ги оправдава по обвинението за по-тежко квалифициращия деянието признак по т.7 на чл.116, ал.1 от НК.

Изменя решението по отношение на наложените на П. И. М. и Н. Р. Л. наказания, като вместо доживотен затвор, налага на всеки един от тях лишаване от свобода за срок от двадесет години при първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

Оставя в сила решението в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.

Ключови думи